Мисли, навеяни от празниците

Денчо Владимиров

Може би така би се провикнал монахът Пайсий, ако беше радиослушател на български радиа през дългите празници на българите и в края на 2018-та.

Въпреки коледната поръчкова родна естрадна манифактура, която от една-две години се спретва за националния ни ефир и в чиито песни естрадните ни певици на места просто флиртуват с Бог, а в текстовете цари нова декларативност и баналност, то и сега ефирът ни се оказа плътно колонизиран от англоезичната песенна инвазия.

Денонощно, нон стоп и по трите ни национални радиа /две от които са частни !/ се търкаляха навързани като наденици англоезични песновки, послания към българите, които така и не разбираха за какво им се пее.

Всъщност така е от години наред, откакто английският език тотално се намърда навред, че и в радиоефира.

Това бе пряк резултат от криворазбраната демокрация у нас и криворазбраната ни интеграция със западната култура.

Започна се, ако си спомняте, с умопомрачителното „редактиране” на старата българска традиция да се поздравяваме с картички по новогодишните празници с пожелания на български език и с български писмена.

Уви!

Картичките със сурвакарчета изчезнаха изведнъж от българските пощи и сергии и на тяхно място навред се предлагаха картички, печатани в други географски ширини, с… готови пожелания на английски език!

Какъв ли не чуждоземен кич нямаше в тези поздравления на припознатия за езика на демокрацията език!

Спомняме си примери какви ли не.

„Май бест уишес ту ю, май чикън!” /„Най-добри пожелания, пиленце!”/, „Май уол лав фор ю, лейди!” /„Цялата ми любов е за теб, госпожо/госпожице!”/ и т.н.

И все така задаваха ли се коледни и новогодишни празници, по радиата и навред звучеше „Джингъл белс”, само джингъл белс, даже музикален мотив от тази песничка на британчета и американчета се вплиташе в музикалните визитки на отечествените ни радиа за създаване на настроение и интегриране, сякаш сме някой нов щат на САЩ или район на Британия.

Тази песничка неизменно звучеше навярно по указание от МОН и в детските градини по празници и делници…

И все пак май нещата си идват на мястото.

Май има надежда, че българите няма да се откажат да се поздравяват по български и да празнуват по български с български песнички.

Надежда ми дава песничката, която чух да пеят децата от нашия блок тия дни.
Песничка, научена не в детските градини и училищата по спуснати програми от министерство, а от бабите им.

Любима песничка на поколения „неинтегрирани” българи.

Простовата в текст и мелодия, но запомняща се за цял живот.

Незабравима детска песничка, която звучеше в панелките:

„Тихо се сипе
първият сняг
галено щипе
бузките пак.
Де е на двора
старият пън?
Снежко затрупа
всичко навън…
Плевникът има
снежен калпак.
Зимата блъска
къщния праг.
Шаро тревожно
тръска глава-
как е възможно,
що е това?…”

Ето, това е песента от моето и на поколения българи детства, за която вече няма място в българския празничен ефир и читанките, а вместо това ни засипва глобален умопомрачаващ англоезичен и роден кич по директивите на сценария за обезличаването на българите, като поредни бели индианци в новите времена…