Панко Анчев

Във всяко общество съществуват поне две култури и две литератури. Съсловното му разделение дълбоко и засяга основните характеристики на обществения организъм, поради което практически е невъзможно в рамките на нацията и народа да се изгради достатъчно органично единство.

Единството е непостижимо в пълна мяра, за да е възможно отделните съсловия да се изразяват чрез една култура и литература.

В крайна сметка обаче досега националната култура е успявала да примири поне в себе тези култури и да им наложи своя неизличим отпечатък.

Защото самата нация доскоро беше достатъчно силна и здраво обвързана в едно цяло, за да допусне разкол по социално-политически признаци и заради конфликти в националното общество.

И днес в България класовото разделение е естествено; съществуването на класи и съсловия е нормален начин на вторично единение по интереси на хората извън рода, народа и нацията.

В буржоазното общество, в което и ние днес живеем, то е по-трайно и съществено и се основава на по-конкретни причини, засягащи най-важните условия за съществуването на човека.

И съответно, това му дава основание да възприема другия от своето съсловие като по-близък и сроден отколкото всеки останал от противоположната класа.

Защото техните интереси са различни, поради което и начинът им на мислене и възприемане на света е различен един от друг.

Щом е така, то и културите, които изразяват съсловията им, не са едни и същи.

Но и не са дотолкова големи, че да надмогнат и да пренебрегнат нацията и нейната култура и литература.

Двете култури в националното буржоазно общество са разклонения в нейното общо русло и представляват, в крайно сметка, едно цяло, което е по същество неделимо.

Националното преодолява тези огромни различия, примирява ги и ги подчинява на общонационалните закономерности и на общия културен и литературен процес.

Но ако досега културите са се отграничавали една от друга по класов принцип, постмодернистката епоха прокарва друга разделителна линия.

В неолибералното общество, в което живеем, националната културата е поразена от постмодернизма. Постмодернизмът е естетиката на неолиберализма.

Неолиберализмът накара хората да повярват, че сега различията не са съсловно-класови, а по много други признаци: биологични, културни, етнически, религиозни и др.

Тези „други” различия се регулират и примиряват не от нацията и народа, а от обществото. Обществото е всесилно да прави чудеса. Но за да е способно на тях, трябва да се освободи от наслоенията от миналото, да преодолее националните традиции.

Да преодолее дори националната си характеристика и самата нация, за да се „интегрира” в „глобалната общност”.

Освободеното от нацията и нейните традиции общество създава условията за движението на капитали, стоки и хора и така улеснява живота на всички.

Но за да бъде това възможно, необходимо е то да възприеме като свои високи ценности онова, което преди се е смятало за греховно и позорно отклонение, да раздроби националното (което в много случаи е съставено от интегрираните усилия на отделните национални общности) и изведе на преден план етническите и регионалните различия.

Защото нацията в крайна сметка заличава едни различия, но настройва членовете си да бъдат непримирими към други и ги подтиква да се борят срещу тях.

Неолиберализмът и естетическото му продължение - постмодернизмът поощряват преодоляването на нацията и националната държава с техните вековни традиции и традиционни ценности, формирани под влиянието на националната религия.

Те правят това, като фрагментират националното цяло и обявяват за ненужни и вредни образуващите нация негови елементи.

На тази цивилизационна задача служи един нов тип култура, непозната преди - постмодернистката.

Постмодернизмът не е пореден модернизъм, който ще пошуми за кратко, след което, като всички своите предходници, ще отживее и ще си отиде по живо по здраво, като остави все пак някакви следи след себе си.

Постмодернизмът е нов тип култура, която все още се формира, набирайки сила и поставяйки под свое влияние и господство целия обществен живот. Изменя се радикално естетическото съзнание на обществото, което за съжаление означава, че се разрушава националното съзнание. А без него загива и самата нация.

Краят на нацията и националната държава е целта на постмодернизма и неговата култура, за да се установят някакви имагинерни „наднационална” култури и държави (най-добре само една) - нещо подобно на Европейския съюз, но в мечтите на неговите създатели, а не в днешния му реален вид.

Това означава, че трябва да се сложи край на целия досегашен модел на историческото развитие, като се отрече и цялото историческо минало. Защото то е главната пречка пред осъществяването на грандиозния проект за глобализация.

Този проект изисква (макар че идеолозите му все още проповядват мултикултурализъм, национално многообразие и търпимост), щото да се установят една „глобална нация”, говореща на един „глобален език”, и една глобална култура, която уж ще събере в себе си всичко „най-добро и полезно” от националните култури.

Идеята бързо започна да се материализира по американски „образ и подобие” и започна ерозиращото си въздействие върху абсолютно всички национални култури, независимо техните традиции, особености и способност за съпротива.

Всичко това става не за да се изведе на ново равнище досегашният ход на историята, а за да се руши и разлага вече постигнатото.

На неговото място трябва да се осъществи един чисто политически проект, според който човечеството да се раздели на две неравноделни части: „златен милион”, който ще ползва богатствата на планетата, и останалото човечество, което ще произвежда тези блага, но ще живее в упоения и забавления, за да не забелязва състоянието си и не претендира за нещо по-добро от трохите, които ще получава от трапезата на богатите.

Двете части по същество ще бъдат на едно и също културно равнище, ще създават и ползват почти една и съща наднационална, неолиберална и постмодернистка култура, но ще живеят по различни стандарти.

Днес виждаме, че българската култура и литература също се настроиха на постмодернистична вълна.

За някакви си тридесетина години те заболяха от нелечим социален тумор, който произведе метастази и буквално ги изсмука и обезсили почти напълно техния национален характер.

Заченати „ин витро” и родени от „сурогатни майки”, в тях навлязоха писатели от нов тип, проповядващи учението на постмодернизма (макар самите те да не го познават кой знае колко, а и да не разбират това, което знаят).

За тях няма литература, творчество, литературен процес, национален дух, йерархия на ценности. Литературата им е „писане”, а продуктът на това „писане” е „текст”. Най-важното за текста е, че се пише, за да бъде продаван. Колкото повече продажби, толкова по-ценен е той, а написалият го - голям и значим. Никакви естетически критерии не се прилагат при оценката на текстовете. Щом ги купуват, значи са добри.

Постмодернистките критици ги анализират, за да докажат колко „европейски” са тези постижения. И това за тях е върховно постижение. Същото е в другите изкуства!

Но какво означава „европейско”?

В представите на тези идеолози на постмодернизма, някои от които в младежките си години бяха апологети на марксизма и комунизма и усилно работеха за утвърждаването на културата на социализма, европейското е несвързаното писане, показването на лутаници, сексуални незадоволености и психически отклонения, повърхностни размишления, предадени в хаотични изречения, които трябва да наподобят вътрешната нестабилност и обърканост на героя.

Колкото по-открито и дори нагло се смесва нисшето с висшето, колкото повече се принязава духовното и се апологетизира животинското в човека, толкова оценката е по-висока.

Защото за постмодернистите не съществува йерархия на ценностите - както на духовните, житейските, нравствените, така и на естетическите.

За тях просто няма ценности - освен пазарната и „европейските”. А те са свързани единствено с ниското, плътското, с отклоненията от здравото и моралното.

Постмодернистката култура все пак има някаква, макар и извратена, йерархия на ценностите, но тя се основава, освен на тиражите, продажбите и хонорарите на нейните представители, още и на определени политически съображения, по които едни се обявяват за „най-четени”, „най-гледани”, „най-обичани”, а на другите са отдават по-малко похвали.

Това се прави, за да се знае, че не всичко се определя от т. нар. „пазар”, както официално е прокламирано, а от един (или два-три) център, всевластен и безапелационен.

Той не се обявява официално, не се афишира като такъв, не е дори институциализиран, но няколкото чужди фондации, раздаващи пари за подриване на нацията и националната култура, се споразумяват и отбелязват „най-добрите”.

На мене ми е трудно да разбера по какви критерии го правят; със сигурност знам, че тези критерии не са естетически, а може и да е на случаен принцип, не знам.

Такава постмодернистка йерархия обаче съществува и вече почти тридесет години промяната в нея е единствено с новопоявили се млади „заслужили деятели” от новите поколение.

За тях е славата, но преди всичко най-щедрите награди и отличия, интервютата в медиите, командировките и стипендиите.

Не може, а и не бива, да се отрече, че тази „култура” е отлично организирана и дисциплинирана и че води войната срещу традициите и нацията последователно, целенасочено и доста умно.

Идеолозите и организаторите й са подготвени хора, макар че изпълнителите са почти всичките случайни и бездарни, епигони и необразовани.

Но може би точно това съчетание на умните и идеологически подготвените с бездарните, глупавите и необразованите е предпоставката за доброто сцепление между различните равнище в постмодернистката среда.

Тя е привлекателна, тъй като в нея раздават пари, но и създаването на „изкуство” е по-лесно, защото критериите за допуск до публикация и за оценка на направеното са ниски и прекалено либерални, за да отварят вратите пред неудържимата популация на постмодернистичните „кандидати на славата”.

Освен това те получават някакво възпитание във висшите училища, където преподават почти само неолиберали и постмодернисти.

Макар неолиберализмът и постммодернизмът като негов естетически вариант да прокламираха не само края на историята, но и края на идеологиите, културата, която произведоха, е чисто идеологическа.

Тя е политически проект, целящ разрушаване на всички (наистина всички) съпротивителни сили срещу буржоазно-капиталистическата система и създаването на най-благоприятни условия за пълното господство на капитала.

Тази култура е средство за потискане на съзнанието и особено на съзнанието на класата на наемния труд.

Триумфът й е засвидетелстван от факта, че самият пролетариат днес е изгубил напълно своето класово съзнание „за себе си” и „в себе си”.

Никоя друга идеология не може да се похвали с такъв невиждан преди успех.

Как стана това ли? Ами по най-простия и поради това гениален начин: като се внуши, че всеки сам трябва да се грижи за себе си, стремейки се към успеха.

А успехът е достъпен, стига да го желаеш и разчиташ единствено на себе си. За да успееш, е необходимо да се отдадеш на забавлението, да не мислиш за проблемите си, а за да не те сполетяват трудности и непреодолими изпитания, отдай се на удоволствията от наркотиците.

Те ще те въведат в прекрасни светове и ще те накарат да забравиш какво е около тебе.

Парите са навсякъде, бъди само по-дързък и предприемчив, вярвай в себе си и непременно ще ги спечелиш. И то по лесен начин, а не като се бориш за някакъв измислен от комунистите „по-справедлив свят”.

Т. нар. „игри на щастието” могат да те направят в един миг милионер - стига да играеш, да постоянстваш и упорстваш. По телевизиите всяка вечер показват такива щастливци.

Светът, в който живееш, е свят за тебе и никакъв друг извън него не ти трябва.

В общи линии това бе втълпено най-напред на младите, а после и на възрастните.

Говори им се постоянно: социализмът рухна, а нали претендираше, че ще даде повече от капитализма. Нищо по-добро не е измислено от тази система с нейната „демокрация”. Няма смисъл от борби, стачки, протести, претенции. Ходи в дискотеки, слушай ритмичната музика, чети книгите, които бълват и заливат пазара, гледай екшъни и еротични филми и постъпвай като героите в тях. И ще бъдеш възнаграден. Стига да вярваш, и твоето време ще дойде!

Пред очите на всички наистина стават чудеса. За един миг само се печелят големи пари, красавици и красавци стават прочути и медиите гърмят за тях; скъси се пътят към властта и мнозина успяха да вкусят от нейните сладости, достигайки дори до висши държавни постове.

Културата се комерсиализира и това също не бе случайно. От една страна се подхвърля уловката, че който е способен, ще печели от творческата си дейност и че това е справедливо. А от друга, се издига невидима стена, която е уж логиката на пазара, за голямото множество и така се гарантират парите на ограничен кръг избрани.

Тези именно „избрани” са определените да бъдат „елит” и да получават похвалите, наградите, хонорарите. Така се оформя върхът на йерархическата пирамида, за която стана дума по-горе.

Понеже за тази култура няма йерархия на естетическите ценностите и всичко е позволено, нашествието на посредствеността и бездарието е ужасяващо.

И то не толкова като масово присъствие, което, разбира се, е характерно за всяка култура и изкуства, а като характеристика на т. нар. „елит”, т. е. на „най-заслужилите и почитаните имена”.

Постмодернистката култура не излъчва автентични творци с висок талант, който да се осъществи пълноценно. Но и никой не говори за талант, защото, както вече го отбелязах, тази култура не борави с подобни понятия. Те са й противопоказни и изобличават нейния характер на функция на пазара.

Талантите ги няма, но има „успели”, „най-четени”, „най-издавани”, „най-високоплатени”.

Това обаче ги прави изключително солидарни. Затова и не се критикуват, не се карат, не се отричат. И най-важното: не се наричат бездарници, както са щедри на подобни откровения техните опоненти и противници.

Всъщност, сложните думи и понятия, с които идеолозите на тази култура се хвалят, не могат да скрият нейната изконна същност и особено нейното предназначение.

Това е „масовата култура”, която буржоазното общество създаде, за да задоволява битовите потребности на огромната част от обществото, съсредоточаващи се преди всичко в забавлението, радостното преживяване, в „убиване на времето”, без да се правят усилия.

Но постмодернизмът разруши и опошли абсолютно всичко и не остави нищо свято.

Масовата култура от близкото минало все пак имаше своите майстори, които умееха да придават някаква външна изящност на формите, да постигат блясък и предизвикат радост от красивите гледки.

Сега нищо от това не остана. Пошлостта дори не се крие зад някаква красива завеса и не се гримира, за да скрие недостатъците. Публиката вече не е претенциозна, за да бъде привличана от красиви опаковки и маски.

На същото равнище е и „елитарната” постмодернистка култура, създавана уж за ограничен кръг ценители, които били повече подготвени и повече разбирали.

Цялата тази инвазия е натоварена със задачата да смаже традиционния тип национална култура, да я направи почти нелегална, предоставяйки я на едно все пак ограничено общество от творци, което се съпротивлява и не се примирява.

То не само няма подкрепата на държавата, но е брутално отблъсквано, пренебрегвано и потискано от нея и институциите й.

Преди всичко защото тази култура има активно и изострено съзнание за социалната несправедливост и неуредиците в обществото.

Държавата се мъчи да изтръгне нацията и обществото от традициите и изконния им цивилизационен избор, за да ги тласне в друга посока.

А истинската култура все още не позволява това своеволие, целящо да се разкъсат връзките с традиционно близките народи.

Държавата използва целия си капацитет, за да отучи младото поколение от националните навици, за да може по-лесно да го манипулира. Тя го кара да забрави и преп. Пасисий, и Петко Р. Славейков, и Христо Ботев, и Иван Вазов - изобщо всички български творци, които ни карат да помним, че сме българи и трябва да вървим по свой път заедно със своите братя-славяни и православни християни.

Но дори и тази култура е доста повлияна и засегната пряко от неолиберализма - и то не само с ограниченията, които й налага държавата.

Тя придобива някои качества и свойства на постмодернизма и повярва в теориите за изравняването на обществото и преодоляването на класовите антагонизми, за края на идеологиите.

В своята наивност дори прие „мирното съвместно съществуване” с постмодернистката култура, надявайки се в едно често състезание да докаже своята правота.

Правотата си тя доказва и ще докаже в историята, но в настоящия момент понася тежки и невъзстановими физически загуби, които я омаломощават и идейно-естетически, понеже почти няма теоретици, критици и идеолози.

Тя изгуби критиката и критиците, които бяха нейното самосъзнание и съдна способност.

Ликвидирането на критика е стратегическа загуба за културата с огромни последствия за нейното днешно състояние и перспективите й в бъдеще.

Затова и съпротивата й е повече пасивна, без самочувствие и съзнание за духовното си величие и отговорност пред историята.

Тя е потисната от това, че се е маргинализирала. Макар че как ще се случи такова нещо с една култура, родена от историята и просъществувала заедно с нея, устояла на превратности и жестоки удари.

Все пак опасността от ликвидация е огромна, защото постмодернистката култура ликвидира освен критиката, още и цялата интелигенция като осъзнато съсловие, бранещо идентичността и изразяващо нацията.

Без интелигенция културата преживява изпитанията с по-малко надежди и увереност в себе си. И почти без съпротивителни сили.

Аз изпитвам огромно съмнение, граничещо с отчаяние, че е възможно повторното въздигане на националната култура, след като главният неин белег - езикът се е разпаднал и е на път да изчезне.

Разрушен е синтаксисът, а лексиката му е препълнена с англосаксонски думи.

Литературата го опошли, а медиите и улицата го убиха напълно. Той звучи все по-ужасно и грозно.

Разпадът на езика е последната степен от всяка духовна криза.

Тази криза днес е криза на националното съзнание, националната култура и националната държава.

В тази криза на езика е отредена чисто служебна роля за официално и неофициално общуване, а затова не се изисква той да бъде изящен, богат, съдържателен, да звучи добре като музика, да изразява нюанси.

Дори и ежедневното общуване е на ниско езиково равнище, механично, буквално. Да не говорим за езика на литературата, който е сух, първосигнален, беден.

Днес не са необходими майстори на словото, а само хора, занимаващи се с „писане”.

Не е задължително те да владеят словото до съвършенство.

Писатели, които не са майстори на словото, не го владеят и нямат съзнание за негови упадък, убиват езика, обезценяват го.

Стигна се дотам писателите да искат от държавата да им пази със закон езика от замърсявания, навлизане на чуждици и неправилно използване.

Не държавата, а писателите са длъжни да съхраняват и обогатяват езика и да заклеймяват тези, които го разрушават. Но тези, които го разрушават, са самите те. За съжаление!

Българската култура винаги е била литературоцентрична. Т. е. в нейната основа и с най-важна и ръководна функция е литературата.

От състоянието на литературата зависи каква ще е културата.

Ако българският писател не осъзнае собствената си отговорност за духовната разруха и опошляването на литературата и културата; ако той не разбере най-сетне, че срещу духовността, нацията, националната държава, националния език и националната култура и литература се води безмилостна и безпощадна война и че от него, от смелостта и решителността му зависи изходът й, упадъкът ще стане напълно непредотвратим и необратим.

Тогава ние българите просто ще бъдем заличени като нация.

Все още надеждата е жива и е възможно да се спре разрухата и се възкреси националната българска култура в нейната пълнота и цялост.

Все още е възможно да се спре настъплението на неолиберализма и постмодернизма.

Те са живи и силни, но понеже не носят в себе си истината, не са непобедими.

Но са необходими общи усилия, висока отговорност, съзнание за дълг пред културата, завещана ни от нашите предходници.