Димитър Златев

ЖЕНАТА ОТ КАНТОНА

Железопътният кантон ни чакаше във петък вечер,
когато бързахме със влака да се завърнем у дома.
Край нас, на малкия перон, една жена със жест сърдечен
ни даваше “Зелен семафор” и пак оставаше сама.

В меланхоличните очи изгряваше усмивка блага
и ние махвахме неволно, забравяйки я след това.
Нима от погледа й чист със влака щастието бяга?
А тя - самотно цвете - чака дъжда на мъжките слова.

Железопътният кантон би могъл повече да каже
със аленото си мушкато за непознатата жена.
В уютно малкия си дом тя, явно, чакаше гост важен
да донесе вечерна ласка и лъч неделна светлина…

…Покрай кантона минах днес, но где е женската усмивка?
И покривът червен къде е? Защо прозорецът е сляп?
Тук вятърът, бездомен пес, фучи без пристан за почивка
ни някой знак за път му дава, ни го посреща с къшей хляб.

Грабежът тук е нов закон; не зидат, а рушат ръцете.
Едно раздърпано плашило сред запустелия бостан!
И няма в пътя ни кантон със поздрав и прозорец с цвете.
През спомените и съдбите върви животът-хулиган.

1996

РАЗГОВОР С ИЗПЛАШЕНИЯ ЗАЕК

Заек изплашен изскочи и хукна
право пред мене през зимната нива.
Тича и чака след него да пукне
мълния страшна, която убива.

Колко ли пъти е лаян и стрелян,
с фарове гонен, разкъсан с отрова.
Ето и таз февруарска неделя
ужас нечакан го погва отново.

Аз ли съм страшен, душица смутена?!
Твоят страх нощем душата ми стяга.
Аз, като всички, съм жива мишена.
Сто смърти дебнат ме. Как да избягам?

Моята гибел във строги разчети
е изчислена: куршуми и атом,
газове бойни, крилати ракети
и самолети, свръхскоростно ято.

Въздух отровен и дупки в озона,
опнати нерви, коси побелели…
Тебе понявга те брани закона,
а пък във мене наука се цели.

Гледам как тичаш с растящ оптимизъм.
Шансът за двама ни знам ли къде е?
Глътка свеж въздух в гърдите навлиза
с глътка надежда, че пак ще живеем.

КОМИТСКО ХОРО

Тъпанът стъпките тежко отмерва
с ритъм от тъмната земна утроба,
сякаш на времето в тъпана черен
екнат гърмежи на буни сурови.

Десет ханджара, ковани в неволи,
десет тела - тетиви преди изстрел,
двадесет остри очи на соколи
мълнии мятат, ненавист разискрят.

Смръщени веждите, рамо до рамо -
вий се хорото на Гоце и Даме…
Тъй се навеждат мъжете ни само
хляб да пожънат, да вдигнат знаме.

Ритъм тревожен на празници бранни
вехти предания буди в душите.
Пукай се, земьо! За мъжки курбани
в тази страна все ще има комити.

Пукай се, земьо, под мъжката стъпка!
В тъпана гневна закана отеква…
Нека душманите твои изтръпват,
майко ле моя, навеки!

МАЙКА

На баба Елена Вапцарова

Втори юни. Родината строго мълчи,
край могилите братски събрана.
Нестопената болка отново горчи
и обаждат се старите рани.

Пред гранита, унесена, стара жена
нещо шепне със поглед печален.
Той я гледа усмихнат; гласът му познат
пак с прощалните думи я гали.

Все тъй млад е синът, все на трийсет и три,
сякаш времето тука е спряло.
Само мъката майчина още гори
във огнище - сърце премаляло.

Тя не чува крилатите горди слова.
И когато прегъват колени,
само тя не навежда във почит глава,
а го милва с очи нажалени…

Баладичен покой. Побеляла коса.
Сянка ляга в дълбоките бръчки.
А в очите й тихо набъбва сълза,
като в срязана лозова пръчка.