БЕЗДОМНИКЪТ
БЕЗДОМНИКЪТ
На стъпалата на магазина отсреща
често са седнали тихо, тъжни и морни мъже.
Навярно не им се прибира все още по къщите
и сядат да пийнат сред шумата тъй, неглиже.
Сутрин пият кафенце в пластмасови чашки.
Вечер - патронче ракия дори без мезе…
И обсъждат на “мацките” белите прашки.
И зимните гуми дали вече са взели.
Той идва тих и усмихнат, прашен, небръснат,
самотно присяда на крайчеца, близо до тях,
но те са прикрито враждебни и го отблъскват,
наранява го техният неприкрит смях.
Те - работяги - бачкатори, да го кажем направо,
оглушели от труд и от дребни кавги оглупели,
нямат сили, и средства навярно нямат,
но с дъха си бездомникът сякаш в тях стреля.
Той си тръгва, навярно цял ден е събирал
четирсет стотинки, за да си купи кафе…
Той е самотник, навярно под мост се прибира,
но проблясват очите му - меки, като кадифе.
Не, той не ги съди, той не им се обижда,
благодарен, че с камъни не го замерят…
А жестока стената от погледи пак го зазижда
в един негов си свят, по-своему безпределен.
И ето - днес вятърът свири и даже дървета събаря,
всички квартални мъже са по къщите скрити,
бездомникът сяда сам на тротоара,
стиска дребни стотинки във пръстите свити.
Аз отивам нататък - че свършил е хлябът,
че подправките малко са и е безвкусна юфката…
Той скача внезапно да ми помага
и ме пита дали да ме черпи кафе, за отплата…
“Какво кафе и отплата, как, за какво?!”
“Затуй, че ме мислите просто човек!
За човек ме смятате,
а не за някакво си там дърво…”
ЗАЛЕЗИ
Не мога да те срещна в този град на залези,
на улични музиканти, фонтани и кафенета,
в този град на Богородица ,
където тя си има Статуя /най-голямата в света/.
Колекционирам залезите, в които теб те няма,
за да ти ги дам някой ден за подарък.
Събирам в нотна тетрадка мелодиите
на акордеониста, който заедно с Едит Пиаф
за нищо не съжалява.
И мелодиите на китариста, който носи огън
от фламенкото и Пако де Лусия.
Пазя този огън за тебе, който те няма тук,
но, може би, ще дойдеш и ще ме попиташ
какво пазя за тебе и помня ли те още.
Не мога да те срещна в тоя град,
Затова създавам свят, където да сме двама!
И ето днес - слънцето целува върховете
на самотните дървета преди залез.
Дано във есенния залез на живота ми
слънцето да ни целуне двамата
като върховете на дървета,
които винаги са били заедно.
СЕГА
А се опитвам да ловя отлитащото време.
То се разсипва като шепа прах.
От миналото нищо не можах да взема.
За бъдещето май че закъснях.
Неуловими мигове на радост и печал,
на красота и грозни обвинения,
ужасни дни и нощи със печат
на злото и на призрачни съмнения.
Сега съм жива и с усещане за полет.
Сега навън мъгла е, слънце, сняг.
За здраве и живот сега се моля.
А не за шепа стара прах.
Благодаря дори за враговете.
Те дават ми усещане за смисъл.
Но нека моята звезда да свети -
че аз на нея съм орисана!
ГОРЕ…
На Павлина Павлова, чиито думи и
живот ми подсказаха това стихотворение
С обич!
Залягам ниско под приятелски куршуми
и падам с тежки рани от ножове…
За доноси приятелите острят думи,
за мен са изкопали множество гробове…
Но жива съм, по дяволите - рано е
за мен за опела и панихиди!
Изтупвам пак крилете си продрани,
надигам се, изправям се и литвам…
Нагоре… Където светло е, студено и самотно…
където светлината просто ме пронизва.
Короната прашасала на просека харизвам -
да не тежи и да не пречи в моя полет.
Нагоре - пак към висините звездни…
Главата дръж високо при високите си мисли.
Запомняй радостта и болката - да не изчезнат…
Душата - горе! Животът ни е звездна мисия!
МЪЖЕТЕ, КОИТО ОБИЧАХ
Мъжете, които обичах, обичаха света,
като малки деца го опознаваха,
стъпка по стъпка, рана по рана…
Мъжете, които обичах, обичаха звездите
и всяка нощ ги любеха,
звезда след звезда, лъч след лъч…
Мъжете, които обичах, играеха на любов,
на заминаване и завръщане,
ден след ден, години, живот…
Мъжете, които обичах…
Когато си тръгнех наистина,
те мислеха, че аз също играя…
И спокойно ме чакаха.
Мъжете, които обичах,
един ден просто си тръгваха,
не от мен, не от любовта, а от живота…
Мъжете, които обичах…
Бях в тишина и празнота.
В очакване, че някой ще остане…
От мъжете, които обичах,
остана само синът ми.
Но един ден и той ще тръгне
към съдбата си.
Може би, за да остане един мъж
при една жена,
тя просто трябва да го е родила.
Но и това не е сигурно…
Това го знаят само Бог,
Съдбата и Любовта.
И мъжете, които обичах.
СЛЕДА
Да, зная, смъртта не съществува,
вече три пъти съм била отвъд…
Но мъчително дългото, бавно сбогуване
с любими хора - наричам смърт…
Прощален жест, усмивка на майка ми,
безнадеждният трясък на бяла врата…
Изстива бавно сърцето на татко,
поглъща го бавно студът на смъртта…
Един по един си отиват всички,
които обичам - някои мъртви, други - не…
Без жестове, сълзи, дори без усмивки,
без въздишка за сбогом поне.
Бог отмени моя смъртна присъда,
радвам се, може би трябва да скърбя…
Оставам тук, ще живея, ще бъда…
Но в леден вакуум на самота…
Ние, дето сме били оттатък,
носим печат, тежък като дамга…
Не е успял да ни погълне мракът,
на светлината сме деца сега…
И в един делник, празен като пустиня,
облян във слънце и тишина,
и аз от тук ще си замина,
ще се превърна във светлина.
Това, че мене не ще ме има,
за никого няма да е беда…
Но нека да има след мене зрима,
ослепителна, малка, бяла следа….
