Галена Воротинцева

ПРЕДСТАВА ЗА ЖИВОТ

Препъва се по стръмнината
представата ми за нещата
и цял живот вървя разбрала -
недоразбрала.

Не знам какви си ги представям.
Сърцето - нещо като стая.
И с вкус на детство са сезоните -
като бонбони.

Измислям си, че съм черешка.
Дивачка крива. Белодрешка.
И в цвят, и в плод, чак до костилка -
горчива жилка.

С горчилката вървя надолу
до корен в земната утроба -
да си налея върховете,
че да берете.

Костилчица ми е душата
И мястото й е в земята.
През зъби ме изплюват в нея.
Да поумнея.

ПОГРЕБАЛНО

Погребахме я любовта -
уж нямаше причина,
но някак си се извъртя
набързо като в кино.

Уж пълна бях като река -
дълбоко в мен да гази,
а той до колене едва
дойде и гък не каза.

И с бентове се оградих -
в мен никой не надникна.
От всеки вир му вадех стих,
разлистен като китка.

Но той остана глух и ням.
Под сенките на здрача
редих безсрамие и срам -
напълно еднозначни.

Голяма беше любовта -
дори не зная колко.
Една закръглена луна
растеше като болка,

жълтееше като симптом
на лоша диагноза.
Без дума, вопъл или стон,
без сцени и без поза

угасна тихо любовта.
Прибрахме се на завет.
А той ми подари цветя -
нишан за вечна памет.

СПОМЕН ЗА ГАБРА

На моите учители, приятели и на
всички хора от село Габра - с обич!

По пътя за Габра ме водят следи от сандалки -
ония, с които запомних аванса на мама.
Далечно селце, във което все още съм малка.
Тогава не знаех какво е да бъдеш голяма.

Загърби ме детството. Клъцнах си дългата плитка.
Отрязах страха. Остаряха ми бабите Яги.
С децата на Габра ми бяха най-мирните битки -
след боя си палехме огън от дървени шпаги.

Сега като стане война между сълзи и песен,
или ми докучи на този живот строевата -
зарявям се в спомен за Габра - да търсят къде съм!
Но мама ме вижда във всяко едно от децата.

На ръст се смалявам, а някак се чувствам голяма.
Почти като стрък, изтънял от копнеж по небето.
Добре, че мълчи мойта Вукова китна поляна…
И в тихото чувам как мели брашно битието.

ТРИ БЕЛИ ЛЯСТОВИЦИ

На родното ми Шивачево

От памтивек - все нищо ново.
Под септемврийското небе
мъжете чистеха дворове,
жени простираха пране.

Добрата вест дойде по тъмно -
не беше блъф. И призори
на мама селото осъмна
със бели лястовици - три!

Като в черупката на орех
животът тихо бе се сврял -
с очи, поглеждали нагоре
само на празнична заря.

Душите, скрити под чембера
на траурното битие,
деляха мера според мера.
А мярата - око за две.

Но сякаш, че дочул повеля,
човекът брадвата си скри -
че беше хем Света неделя,
хем с бели лястовици! Три!

И всеки, същ Тома неверни,
повярва чак като видя -
прибра си бялата надежда
и в девет възела я свря.

И не, че после гръм не падна
от същото това небе,
и не, че гарван не открадна
отгледаното с две ръце -

мъжете пак кадят с цигари,
жени простират пак пране
на път към село Манджилари.
А пътят - кал до колене.

СЛЕД БУРЯ

На мама

Как да няма нищо в мене?! -
пълна съм със ветрове.
Сякаш цяла вечност време
съм държана на въже.

Ветровитите посоки
не посочват бели дни.
Вечно хлътвам надълбоко.
Литна ли - не ме търси.

Не че после не се връщам
с прах от седмото небе
и пред бащината къща
сто пъти садя дръвче,

то пък сто пъти не никне,
даже, дето е дърво -
тъй и не можа да свикне
плод да народи само.

Питам се кога ще стигна -
ветровете са в конфликт.
Искам слънце да ми смигне
и в един прекрасен миг

да заваря мама в двора
да мете след ветрове,
да й викна:
- Водя хорааааа…!
Дай на всички плодове!

ПРЕДЧУВСТВИЕ

Имам път и нищо друго мое -
вит е като върла пепелянка,
изтънява точно на завоя,
дето страховете хвърлят сянка.
Кукувица там да ме закука -
с празен джоб надежда си купувам.
Продавачът на мечти е тука,
и така - от дума та на дума -
пак ще ми извади пет сергии,
вир ще навири от девет дола,
ще разтегли щедра шарения
точно тук, до истината гола.
Всъщност искам пак да ме залъже
с глътка въздух в шарено балонче.
Ще кротувам с думи да ме върже
и с ветрец за конче-вихрогонче.
Нищо, че насреща е завоят,
дето хвърлят сянка страховете.
Изтънява пътят, но моят.
Скъса ли се - право към небето.

ПОСЛЕДНО

Не ни уби последният завой
и времето до тука ни довлече -
животът е разсипник, но пък той
е цар по обещаване на вечност.

Защо ти е небе? - затворен кръг -
летиш, летиш - пак вкъщи се отбиваш.
Не тръгвай към небето! - има път,
но за да тръгнем трябва да сме живи.

Представяй си, че всичко предстои -
че есента ни черпи с младо вино
и всичко, от което те боли
като сезонна хрема ще отмине.

Сега не тръгвай. Като разберем,
че студ подвява в общата ни риза -
ще бъде много лесно да умрем,
и двамата - с една сърдечна криза.