Мартен Калеев

Боже, колко дълго тичах към това утро! Въздухът избухна, нажежен до бяло от нежност. От чакане. От несбъдване. От самота, която се стопи, изчезна при първия поглед и несръчната ласка.
От думата, която всички разбират. По очите…
До този миг сънищата ми бяха пълни с изповеди и молитви, които никой никога не чу. Сърцето ми, уморено и изтерзано от много тихи бури, развърза своя страшен възел,за да те пусне в себе си като жадуван господар. Предадох се пред игото на нежността. Из душата ми сенките нарамиха своите дрипи и поеха далеч зад хоризонта на моите ресници. Въпросът как ли насетне ще живея като стара мебел - достолепно, мълчаливо мъдър и полезен, зареждаше с отрова своето скорпионско жило. Плашеше ме дори това, че позакърпената ми съдба времето ще напъха в някой тъмен ъгъл на своя скрин.
И ще го заключи с дума, която отдавна всички ще са забравили.
Внезапно ми се стори, че е невъзможно безлично и абсурдно да умра - ничий, самотен като лотос, изведнъж забравен от небето. И от всички.
Защото само в кратки мигове преживях живот, който ми показа истинското си, усмихнато и ласкаво лице, което плачеше от нежност и се усмихваше на болката. Уж отрекох се от себе си, но внезапно в теб се преоткрих стократно истински - в ъгъла на капризните ти устни, в пъстротата на очите, в малкото ти пръстче. И нататък…
А Всичкото Го наченахме някак си наужким.
Улицата без изход затича се насреща ни. Зад ъгъла стъпките ти се забързаха май да догонят своето хвърчило от изтървани думи. И се сляха с моите - думи, образи, мечти.
Дори крачките ни някак съзаклятнически си приличаха в свойто криволичене, прилично на нежната спирала, оставена в снега от устрелена в полет птица. Карминът плискаше в душите ни като цунами - предчувствахме епицентъра на фаталното ни сбъдване.
След това вървяхме и пак вървяхме по нашите понякога пусти нощни булеварди, по сумрачни улички или по лъкатушещи пътечки. Дишахме си заедно, крещяхме срещу вятъра. Но и вятърът, който само ти докосваше косите, вече беше друг. Съобщаваше ми го лично, когато притичваше по лицето ми със стъпчици на пеперуда и прошепваше колко страшно си му липсвала.
Ревнувах! Разказвах ти го като абсолютния глупак, за когото светът вече се прекръсти с твойто име. Ти се смееше мънистено, а на мен ми ставаше пролетно и цветно на душата. Огромният кълбовиден свят, в който даже ъгъл нямаше - на него да поспрем, за миг да си отдъхнем, - ни покани пред своята царствена камина. В нея Онзи беше подредил, че и подпалил, висококалорична завист. На нея НИЕ щяхме да се топлим.
Опарихме се! Но пък беше опияняващо и щуро, и чаровно със свойта наркотична откаченост. Не се питахме повече защо, макар въпросите да се избиваха по завоите на сивите ни гънки. Светът бе светъл, логичен и завършен! Някак си достатъчен единствено за двама!
…Вече има ни в друго време. Утрото, което пристигаше на прага, а после бавно се обезличаваше в ден, някак е унило. Срещаме се. И се познаваме. Всичко е някак простичко, като дъх, на който ежедневно не обръщаме внимание.
Но нима изчерпахме живота?
Себе си ли надживяхме?
Сега опитай - спри, ако можеш, този дъх, белязан с беззащитна споделеност. Тя за мен е хемоглобинът, без който бих се задушил като делфин, попаднал във фатален щорм.
При мен орисвам те да бъдеш! Дори когато падна. Вярно, падна ли, тогава посоките ще се объркат. Улиците ще изкрещят нещо си под нозете на тълпата. Ако пък завали, дори най-верните приятели без свян ще ме зарежат заради някаква си суха, прозаична стряха.
Моля те, бъди при мен! Все още виждам хоризонти и тайничко мечтая с тебе да прекрача поне един от тях.
Все да тръгваме на път - без съвети, без упътвания и без стрелки. Съюзени като в заклинание. Да събирам в мъжките си длани дъждовни ручеи, в които устните си да потопиш. Да пиеш до насита. Но жаждата по дланите ми да остане. За да я търсиш още, още много пъти.
Всяко утро, всяка нощ за нас да са изпепеляващи до бяло - от страст и споделеност. Върбите край общата ни, житейската река, да не заспиват от наште стонове, въздишки, скърцане със зъби, а да стоят трепетно приведени и да се изповядват на среброструйни бързеи какво са чули и видяли. И да се кълнат, че съжаляват, че не са хора като нас - с колебанията, с укорите, с бесовете, с откровенията, с разкаянията дори. Дори без фаталната цигара, която да горчи от угризения…
В такива нощи, утра и дни на атавизъм, дори и да ни няма, ще се измислим! И без друго нощите на две ще ни разсичат с разпиляващи безсъници и никой никога не ще ни пита дали двете половинки е възможно да сберем. Ще живеем някак си - неизвестно колко, почти отсъствайки, а хората така и няма да ни разберат. Разберат ли ни, като нищо ще ни убият… не само с камъни. Ще си мълчим, ще пълним квадрата на балкона, а денят ни ще започва овъргалян в мрачен смог. Ще дишаме като калкани - под петите на съдбата с остър и хроничен недостиг на… живот.
Утрини след утрини. Никой без дори да ни подозира как безсънно, тягостно, до болка откровено гасим жаждата за път - от теб към мен, от мен към теб, но винаги през теб.
А когато дойде оня ден, денят, в който… След дъжда солен в очите ми тихо, тихо ще изчезнат небесата, под които лунатично истински заедно се скитахме. И обичахме!
Кротко и смирено, моля те, приседни за миг полека и с пръстите си ласкави угаси в очите ми дъгата, под която заедно преминахме.
И отмини нататък!