Галя Карааргирова

Почувствали ли сте как корените ни теглят назад, в спомените…

Случи се, преди няколко години да се разделя с двора, останал в наследство от баща ми, а на него - от дядо. Тъжно е, когато откъсваш от душата си нещо мило и свидно…

Като се пенсионираха родителите ми се върнаха на село. Скърпихме горе-долу старата къщица, залепихме до нея само нова баня и тоалетна и заживяха там, след петдесет годишно отсъствие. Засадиха си и градина - за чудо и приказ.

Всички от селото се изреждаха да се учат от тях. Едни прави лехи - да им се ненагледаш. По цял ден се ровеха из тях, все нещо доизкусуряваха. Скапваха се от умора, но се чувстваха доволни и полезни. Помагаха и на нас.

Така щастливо минаха десетина години, докато не загубихме тате. Мама се прибра в града, при сестра ми. Аз вече бях заминала на гурбет, а земята си „иска орача”, както казва народът ни. Реших, че е по-добре да влезе в ръцете на грижливи стопани, нежели да пустее и закърнява.

То обаче, едно е да решиш и направиш, друго - плановете ти да излязат “ялови”, както стана в моя случай. В деня, в който подписвахме договора, разбрах, че продавам двора на фирма, чийто собственик беше някакъв испанец.

Човекът решил да си вложи парите в недвижим имот. Правилно, чудесно - за него. Защо не и за мен?! Ами защото - пет години минаха оттогава и моите надежди да видя дядовия двор изоран, засят поне с люцерна, отидоха на вятъра…

Миналата есен минах през село да се разтъжа с чичо и чинка. Със свито сърце тръгнах да видя и стария двор. Още стъпвайки на пътеката, водеща към него, дъхът ми спря.

Видя ми се нещо много празно отсреща и в следващия миг се усетих - на мястото на малкия дам, дето тате отглеждаше 5-6 кози, сега стърчеше куп стари керемиди, дъски и тухли. Сърцераздирателна картина…

Погледът ми се насочи към двора. Пусто, сиво, обрасло с трева до човешки бой. Къщата - и тя на срутване. Навесът се навел към земята, ха-ха, да падне. Старият кирпичен нужник - станал на купчина пръст. Само дървената бабина пейка беше останала читава.

Покрита с една тъкана черга, избеляла от времето, но още там. Бях сложила и два камъка от страни да не я отвее вятърът. И те - както съм ги оставила…

Буца заседна в гърлото. Приседнах, иначе краката нямаше да издържат натежалото ми тяло. Пронизващата мъка изби в очите ми. Мушмулата пред къщата, сякаш почувства болката ми, тъжно разлюля оглозганите си клони…

Жив беше останал само един корен бели рози, но и той - клюмнал и остарял в очакване на ласка от човешка ръка…

Знам, че “всичко, което цъфти - прецъфтява и всичко, което се ражда - умира”, както казва поетът, но непосилно за душата ми беше да го приема. Спомените се стовариха върху ми като порой.

Притворих очи… Видях баба, препасана с хутата си, да бие борилото ей тук, точно под навеса. А аз да чакам с нетърпение да извади в паничка прясно масълце, да ми намаже една филия, да ми я поръси с гьозум, сол и червен пипер…

Чух дядовия глас отдалеч да подвиква на кравата, прибирайки я от къра. Усетих аромата на току-що издоеното мляко, дето той всеки път ми поднасяше към носа: “Дъхай, дъхай- това е истинската храна! - казваше той. Винаги да пиеш прясно млечице! Бяло да ти е лицето, румени - бузите!” До края на дните си, всяка божа сутрин той закусваше мляко с надробен в него хляб.

Баба поставяше голямата паница на масата и го чакаше да издои кравичката, преди отново да я пуснат на паша. Дядо това знаеше - с животни да се занимава. Говореше им като на деца - топло и милозливо.

Всяка овчица, кравичка, пиленце, си имаха имена. Слагаше им ги сам, познавайки характера на всяко животинче. Гальовна, Милка, Захаринка, Маслинка, Розичка, Зюмбюлка… дълъг е списъкът…

Баба се грижеше за къщата, за градината и за нас внуците. Не подвиваше крак тази жена. Вечно в движение беше. Във всичко - майсторка. Една постна манджа да ти завърти - пръстите ще си оближеш! А по Коледа какви суджуци пълнеше - слюнките да ти потекат!

Къщата им светеше от чистота, а това беше трудно в една селска къща. Тя обаче, първа в селото въведе модата на пантофите. Дотогава се ходеше с терлици. Веднага, като излязоха автоматичните перални, купиха и извикаха специалист от града да им я монтира и да им обясни как функционира.

В техния дом се появи и един от първите телевизори в селото. Много напредничав човек беше, с отворен за света ум. Като я слушаш, ще речеш - два университета е завършила. Оперена, напета, добронамерена към всички.

Сигурно и затова толкова я тачеха съселяните й. Като се облечеше да ни заведе до центъра да пазаруваме, всички я спираха на раздумка, питаха я за различни неща, благословяха я.

Такъв-широко скроен човек беше баба ми, моята любима баба… Като се загуби дядо и тя отпадна, сякаш изведнъж се схлупи, остаря. Не беше от годините, от мъката по загубата на нейния Васил беше… Почти 60 години бяха преживели заедно, и в добро и в зло.

Помня като им празнувахме “златната сватба”. Хей там, под асмата на двора бяхме наредили 4-5 маси. Какво ли нямаше на трапезата- обредни хлябове, пити, погачи, селски луканки. А те двамата с дядо, облекли най-новия си кат дрехи - дюздисани на централното място.

Баба с една китка моловка в шамията си, винаги си закичваше, тъй - за адет. За нея това беше символ на красота, на здравата връзка с природата, на празничност…

Дядо, с чисто нов каскет, който чичо му беше подарил за празника. И той, изкипрен до баба - свидна, незабравима картина. Събрахме се цялата рода - двамата им сина, снахите, четирите им деца, четири внука и две правнучки.

Шум, весели гласове, закачки - радост голяма. Две агнета опекоха на фурната, пълнени с ориз и дреболийки. Лееха се ракийка и винце… То бяха тостове, пожелания. А те, милите - гледаха и очите им се пълнеха със сълзи на радост.

Като че ли вчера беше… Сякаш още чувам дядо да подканва баба: “Хайде, Гино, изпей онази, тежката, хайдушката!” И тя запяваше. Наближаваше осемдесетте, а гласът й - звънък, чист като на девойка.

Отехтяваше надолу, към полето, после се връщаше още по-силен и звучен, събрал хубостта на всичко българско…

Буцата в гърлото ми наедря. Не усетих как рухнаха сълзите. Не исках да плача, а само да преживея още веднъж тези мили спомени. Такъв е животът - идваме, живеем, създаваме и после се стопяваме в безкрайността, за да дойдат другите след нас. Един толкова естествен, но винаги - малко тъжен кръговрат…

Откъснах последната измъчена бяла роза и си тръгнах. Пристъпях бавно и тежко, сякаш да запазя в сърцето си даже шума на съчките и изсъхналите треви под краката си. Знаех, че няма да събера сили да се върна отново тук - в стария бабин двор…

——————————

речник на диалектните думи:

дам - обор, място за животните
кирпичен - от кал и слама
хута - тъкана престилка
борило - тесен, дървен цилиндър, с отвор от горната страна, с дървена бъркалка - служи за правене на масло и бърканица
шамия- женска забрадка, кърпа за глава
адет - обичай, традиция
дюздисани - натъкмени, нагиздени