НИЕ СМЕ БЕЗНАДЕЖДЕН СЛУЧАЙ…
А помните ли как истински и свободно Лили пееше: „Този свят е тъй прекрасен. Той е влюбено сърце…”
За същия свят ми е думата сега. Шепа доморасли политици от позицията на временната и случайна сила обявиха същото това време за престъпно…
Други дори се опитаха да забранят и символите на онова време… Нали помните каква яростна битка искаха да проведат Мартин Димитров, проф.Вили Лилков и Петър Славов… Къде са те сега не знам, но си мисля, че идеята за престъпния период между 1944 и 1989 година не е затворена страница…
И днес, стане ли дума за онова време, най-често идват на помощ бананите… Нямало банани. Купували сме ги около Нова година с връзки… А помня, един мой близък как добре иронизираше факта. Купиш касетка банани за Коледа, па - радост, радост… За цялото семейство, за приятелите… А сега - какво? Банани има. Но радост има ли?
Все в тая връзка дойде на помощ тези дни и песента на Стефан Димитров и Миряна Башева „Ние сме безнадежден случай” в едно дълготрайно телевизионно шоу… И Стефан се опита нещо да пробута около бананите. Как ни е останало от онова време тайната мисъл да уредим ближния с банани по Нова година, без да помислим за останалите… Престъпно време, какво да кажем повече!…
После прозвуча и песента „Болката отляво” по стихове на Маргарита Петкова. Писана, както си призна без бой композиторът, по време на застоя… Още един ярък и непоправим престъпен спомен…
И каква беше картината и равносметката на музикалната и филмовата телевизионна среда по празниците видяхте ли? Гледахме отново „Опасен чар” с Тодор Колев, „Топло” на Владим Янчев, „Оркестър без име” на Станислав Стратиев и Людмил Кирков, „След края на света”, „Момчето си отива”, „Не си отивай”, слушахме незабравимите песни на Тончо Русев и Евтим Евтимов, слушахме Маргарита Хранова, Ритон, Веско Маринов, Васил Найденов, Силвия Кацарова, Орлин Горанов, Михаил Белчев, да не изреждам всички останали, защото и репертоара на „Сигнал”, „Щурците”, на „Диана експрес”, „Тоника СВ”, на ФСБ, на всички носят привкуса на „застоя” и още звучат не просто само носталгично, съвременно и истински.
Не скривам, че всичко е било за пример и всичко е било изрядно и няма никакви критични точки по отношение на времето на социализма… Имаше и борба с отрицателните явления, имаше подмятания и фрази за голямата и малката правда, но как с лека ръка да се изхвърли тотално всичко от този период, нямам отговор.
И ако използваме припева на Стефан Димитров, ще попитаме: „Колко пъти, колко пъти? Един ли, сто ли?” ще повтаряме едни и същи песни по празниците, ще гледаме едни и същи филми - нищо, че са рожби на застоя и са създавани и утвърждавани през престъпното мракобесно социалистическо време, което някой още иска да забрани, да заклейми, да зачеркне…
А то остава трайно и неповторимо, пардон, повторимо, защото отново беше „гвоздей” на телевизионните програми и предавания между „фините прахови частици” в българската политика и обществената практика и по Рождество Христово в края на 2018 година. И убеден съм - отново ще възкръсва и през 2019 година - три десетилетия след промените и началото на Прехода…
Не виждам друг финал, освен да си припомним отново припева „Ние сме безнадежден случай…”, да си спомним песните, филмите, с които е белязана биографията ни, с които е минала …младостта ни, детството, юношеството и сега в годините, когато още помежду си си казваме „Добре изглеждаш”, да заровим политическите томахавки и без злоба и ненавист да не си кривим душата, а да признаем доброто, сътворено през времето на „застоя” и „престъпния период”.
Защото и песните като „Времето е наше”, „Последен валс”, „45 години стигат” и след тридесет години носят ехото на същия този припев на Миряна Башева: „Ние сме безнадежден случай…”
