Йордан Калайков

Душата - странното название на вътрешното усещане за човешката природа, казват, че била някаква загадъчна субстанция - лека и ефирна като райски газ.

Даже определят мястото й в тленната обител на живота, наречена тяло. Същата тази душа, която се изнизвала яко дим четиридесет дни след края на земния път и отлитала завинаги там, откъдето никой не се е върнал.

Дали пък душата не е някаква чувствителна мембрана, върху която вибрират житейските превратности и тя наранена болезнено страда?

Навярно това е мястото където, преживяното оставя неизменно следи - от словесните битки за парче съгласие, понякога толкова безсмислени, или от обидите, които са само отлитащи думи, но не и повод за война.

Но въвлечени от малки и по-големи крушения, отбелязани в душевния тефтер, ослепяваме и не забелязваме дните си - единствените, които никога вече няма да се повторят.

Градим близости и после ги прежалваме с философското убеждение, че няма нищо по-естествено от това.

Покрай нескончаемите душевни терзания се сближаваме със упоритата самотност не защото оставаме сами, а поради отблъскването между полетата на общуването, както е между едноименните магнитни полета.

Нали се сближаваме по силата на общото във валенциите, които ни свързват с живота, а после се оказва, че са били мними. Впоследствие правилната посока се оказва погрешна.

Марк Твен твърдеше, че разликата между правилното и неправилното е както между светулката и светкавицата. Звучи стряскащо, защото неизбежно затъваме в тресавището на определенията.

Объркваме се относно правилността, защото тя е многолика и често на ръба на антипода си. И сред лутанията някъде отвътре, дълбоко се появява болчица, после те заболява истински и се разболяваш - ставаш болен - като куче.

Питаш се за истините, но те са като баир, който няма кака да изкачиш на един дъх - не ти стига живота да го сториш, а само с желание не става.

Накрая се превръщаш в човек, чийто очи са пълни с неизвървени пътища. И задухва онзи вятър в душата - насрещен и силен, който ти пречи дори да направиш крачка напред.

После този вятър се развихря, става буен и бурен, разрушителен. Това е времето, когато чуваш за себе си онова “вятър го вее на бял кон” и жадуваш да зърнеш реката на промяната, макар и по залез, за да ти заприлича на разтопен бронз.

После разбираш , че това е твърде хубаво, за да се случи. С годините животът сякаш се отдръпва и не е същото, както преди.

Все повече отсъстваш в мислите и представите на хората, с които си общувал не само защото някои от тях вече ги няма. Тъй заживяваш не в света на голямото и вълнуващото, а в този на малките жестове и случки.

Останала е радостта от очакването и е тъй приятно да те връхлита, дори насън, но знаеш, че ако нещо се случи, то няма да е това, което си мислиш.

Във ветровитата и обветрена отвсякъде душа остават все по-малко места, където можеш да се подслониш на завет и притвориш очи.

Трябвало да се намери точното лице на камъка, за да пасне, твърдят каменоделците, но било много трудно, защото той - камъкът имал деветдесет и девет лица.

Ако не го сториш навреме, градежът се срутвал и трябва да започваш отначало. Мисля си, че и животът е градеж, но недостижим със своите неизброими лица, а още по-малко да избереш някое от тях.

Иначе тялото и разсъдъкът го живеят, но душата се опъва, блъскана от вятъра на времето като опърничево дете и трудно пасва в градежа му.

Тъй, крачиш по пътя си, но те сподиря не собствената сянка, а тази на безизходицата.

Иска ти се да избягаш, да се спасиш, но си като в клетка.

Отвсякъде прегради - неумолими и непреодолими. Сновеш насам-натам безпаметно, съпътстван неизменно от разочарованията, илюзиите, съмненията.