Янко Димов

на Георги Ралчев

Ще догори денят.
Ще догори
и тази полубезсънна нощ.
Тогава
прозорецът, замръзнал призори -
самотния ми свят ще украсява -
подарък от всемира.

Но какво
вещаят тайнствените
звездни сили,
ако след Божието Рождество
човеците не са се преродили?

Ако са пак разтворили уста
да глътнат повече от всяка пита;
ако не вярата,
а верността
за дребничка изгода предпочитат?

Ще се стопим ли в този лабиринт
от молове и казина на всяка крачка,
човекът пак ли ще е само винт
и днес - в глобалната душемелачка…

В прозореца ми слънце спря.
Полека
и сребърното цвете си отива.
Не красотата ще спаси човека.
Ще ни спаси душата милостива.

януари 2012, София