Христо Черняев

Все по-малко остават авторите, които си спомнят нещата отпреди повече от половин век, още повече, които си спомнят истината за онова стремително и възродително време.

Един от тях, съхранил у себе си жива памет за горди епизоди, за силата на българската чест, е Никола Гаговски.

Той е не само свидетел, но и пламенен сподвижник на едно, бих казал, славно минало, което никой не може да зачеркне или изтрие от душата на българина.

На такива мисли навеждат книгите на Никола Гаговски и, разбира се, най-новата му книга „Сенокос”.

Син на Дунавската равнина, на ония плодни полета край река Черни Лом, с която е свързано и моето юношество, в творбите си Никола Гаговски непринудено и много естествено разказва за равнинците на този колоритен български край, които живеят, борят се и творят, страдат или се радват, осенени от светли пориви в нелекия си живот.

Те са земни хора, които боготворят родилния чернозем, дето ражда най-белия хляб на света. И тези мъже носеха на плещите си ураганните дни и нощи през Отечествената война; те умираха или побеждаваха в името на една свята всечовешка идея.

Те са и онези бойци със зелени пагони; за тях Гаговски разказва задъхано, емоционално, живо, защото е един от тях.

Силно впечатление правят такива творби на Гаговски като „Дравски мартеници”, „Жажда”, „Сенокос”, „Отмъщение”, както и „Очакване”, „Светлана” и „Рекси”.

Запомнят се образите на фронтовака, запълзял към рекичката с манерките, на Ангелина, дето цял живот очаква да се завърне от фронта мъжът й Павел.

Искам също да изтъкна, че Никола Гаговски работи и в една плодотворна и интересна насока: пише и портрети, и спомени за такива легендарни личности като баба Елена Вапцарова, за руския летец-герой Алексей Мересиев, за оня чародей-писател Константин Паустовски и др.

И трябва да кажа, че те представляват едно много добро и много вярно реализиране на перото на Никола Гаговски.