Добрин Василев

Нашият моторен ветроход бе вече добре натоварен с дърва. Три дни стояхме на котва пред Козяк, за да изпълним поръчката на търговеца.

Дойде часът за отплуване. „Акула” трябваше да бъде утре рано сутринта във Варна.

Капитанът реши още вечерта да бъде на рибарския пристан, за да си почине през нощта.

Снехме се от котва и носът зави към Беленския фар. Платната бидоха развити и ние скоро излязохме от малкия залив.

Като поехме право на север, североизточният вятър се усили. Докато вълните образуваха и се вплитаха в слаба гърченица (1. Турското „чалкънтия”), забелязахме към изток на около две мили вече бели гребени.

Нашият капитан усмихнато забележи: „Ще има да дращим здравата”. Но той вярваше в своя малък кораб „Акула”, чието родно место бе далече нейде към Ушак или Фиуме.

Към Черния нос вятърът се усили извънредно много. На север и на изток почерня.

Черна маса облаци, като че ли изведнъж изскочиха иззад небосклона, разляха се като огромна лава, потиснаха брега, надвесиха се над морето и потъмниха света.

Минавахме вече устието на Камчия и току под Змейския нос „Акула” даде вдясно. Капитанът виждаше, че трябва да се отива срещу вълните, които идеха точно от североизток или да се щурмува, както казват моряците.

Той заповяда да се снемат платната и да се пусне моторът. В него, в своя хубав „дизел” той имаше безгранична вяра.

Макар и бавно ние се движехме напред.

- Виж, Калиакра ни праща това чернило - казах аз.

- Че само Калиакра ли - додаде Твърдко, синът на капитана - това страшно духло иде чак от Русия, тя го праща на нас.

Моторът бумтеше разярен от упорството на вълните. Бела пяна и тежки капки се сипаха по пода, тялото на „Акула” се люлееше здраво, блъскано безмилостно и свирепо от вълните.

Кучето Чернак, което никога не слизаше от борда, се бе притиснало в подножието на предния стожер и от време на време скимтеше. Вглеждах се в очите му и исках да разбера какво изпитва това малко и беззащитно животно пред развилнялата се стихия.

Когато минахме на пресечката на военния пост „Островна градина” видяхме, че всички войници бяха излезли на площадката пред поста и махаха с ръце.

Те съчувствено следяха нашата борба с бурята. А ние в това време трябваше да вземем още на изток, за да сме далеч от брега, изпълнен с канари, за всеки случай.

Почнало бе и да се смрачава. А „Акула” бе дала най-голяма бързина и повече не можеше. Изведнъж, вляво от нас, напред около миля, едва забелязахме, че силно се премята нещо бяло.

Аз и капитанът разбрахме, че е малък ветроход, борещ се отчаяно с вълните. Стожерът от клатенето описваше огромна дъга и се надвесваше над водата ту вляво, ту вдясно.

„Да идем на помощ”, дадох аз словесен израз на първата мисъл, която мина през ума ми, щом видях загиващата лодка. Капитанът мълчеше. Аз разбирах, че той искаше и бе готов да помогне.

Но съображаваше дали не ще бъде завлечен от вятъра близо до брега, гдето има големи подводни каменни блокове и да не би, докато достигне до ветрохода, последният да е вече до самите крайбрежни скали и тогава „Акула” да заседне или, още по-лошо, да се удари в тях.

Но той реши. Дългът на моряка винаги надвишава която и да е опасност.

Още завихме вляво под остър ъгъл към брега, видяхме как ветроходът се обърна при един силен порив на вятъра и водата го заля. Вълните го влачеха към нас, а и „Акула” го наближаваше.

Капитанът застана на кормилото, а аз и Твърдко на носа, с въжета в ръце.

Макар и в полутъмнина ние видяхме вече корабокрушенците. Дъното на ветроходната лодка се бе обърнало и се бе дало към изток, като тялото на умряла риба, носено от вълните.

Там се бе покачил един от пътниците.

Втори пътник се държеше за стожера, потопен във водата и по него се дотътри до горния обръч на лодката. Двамата се обърнаха към нас, махайки с ръце. Извикахме им да се държат здраво и да бъдат уверени, че ще бъдат спасени.

Твърдко хвърли дълго въже, то бе прихванато от единия от нещастниците, той се залови за него и лодката им бе повлечена изведнъж от нашата „Акула”, която даде в миг рязко на изток навътре в морето, защото бяхме достигнали на около двеста метра до скалистия бряг, а при такова вълнение лесно можехме да бъдем тласнати към скалите или подводните блокове.

Тогава забелязахме, че в потопената лодка има още един мореходец. Той каза на своите другари да вържат добре носа на тяхната лодка за нашето въже и по него да се довлекат до нашия кораб, а той налегна здраво на дясната стена, за да може да изправи лодката и същевременно държеше и кормилото.

Двамата му другари се довлякоха до нашия под, те бяха голи, в спортни гащета.

Прибрахме ги и ги облякохме. Бурята започна да отслабва. Повикахме и третия, кормчията, но той отказа.

При това „Акула” по-бавно се движеше, защото полупотопената ветроходна лодка на корабокрушенците бе в много неизгодно положение.

Тя тежеше няколко пъти повече, защото бе полуобърната, напълнена с вода, при това стожерът и платното бяха легнали във водата и я теглеха надолу.

Но ние теглехме лодката здраво на влекало и с големи мъчнотии завихме около носа Галата, зад който се разкри варненският залив със светналия в хиляди електрически лампи град.

Няколко пъти молихме останалия в лодката младеж да дойде при нас. Той не само че отказваше, но можа сам, при един завой, да поизправи за малко лодката, провлече се по свободния над водата обръч на лодката до платното, което от люлеенето на водата заедно с напречника се доближи до него, и да свлече и прибере платното.

За да достигне това младежът наполовина бе потънал в студената вода.

Изведнъж товарът на лодката намали и съпротивата, която тя с влаченето на водата и платното образуваше, изчезна.

При това, като пропълзя отново до кормилото, кормчията с едната си ръка отново го пое и направляваше, а с другата зачерпи навлязлата вода с канче и я заизхвърля навън.

Това изискваше грамадно усилие и умение и много повече риск. Но сърдечният младеж изпълни работата много добре. Вълнението намаля.

Храбрият кормчия успя при отслабването на вълните да изправи още повече лодката и тя да бъде вече не полупотопена, а да застане на обикновено влекало.

Колкото и да насочвахме вниманието си към курса на „Акула”, която трябваше да направи голям завой и да влезе в залива, ние с удивление следихме героичното държане на младежа при кормилото.

Той направляваше вече последното съвсем правилно, за да бъде със своята лодка в килватер на „Акула” и по тоя начин да улесни влаченето по всички правила на плаването и лодководенето.

И той бе полугол, но с наметнат пуловер.

Зъзнеше.

„Акула” зави покрай големия външен фар на варненското пристанище и влезе в тихия басейн.

След осемчасова борба с бясното море, „Акула” пристана на рибарския кей на „Български риболовец”.

До нея бе и корабокрушенската ветроходка.

Тя бе спортно, малко корито. Извикахме кърмчията.

Тогава той се качи на „Акула”. Гледахме го с възхищение.

Той обясни, че бурята ги сварила при един излет навътре в морето и те тримата мислили, че са загубени. Борил се дълго, добре манипулирал с платната и кормилото, но при един поврат, бурята надвила.

- Но защо не напусна лодката и не дойде при нас? - запитах аз.

- Не можех. Требваше да остана там. Лодката е поверена мен, аз съм кормчията, а вие знаете, че според морските закони, капитанът последен напуща потъващия кораб.

- Как се казваш?

- Витан Игларов!

Вгледах се в него.

Това бе седемнадесетгодишен възсух младеж, с мургаво лице и израз на твърдост и увереност в силите си.

- Ами ако потънехте? - запита Твърдко.

Младежът помълча, па спокойно отговори:

- Щях да се стремя все към брега, за да могат моите другари, които са ми гости, да се спасят. Аз щях да остана в лодката си, докогато мога, а след това щях да се боря до последни сили, зная добре да плувам.

Погледнах носа на лодката. Там бе номерът „Сп. 42″ и името „Моребойка”.

- Той е нашият капитан - добавиха другите двама младежи. Като се сбогуваха и ни благодариха сърдечно за помощта, тримата отново влязоха в лодката си и с гребане я закараха на нейната становка.

А аз, отивайки си дома, не преставах да мисля какъв славен и вещ капитан би бил тоя безстрашен младеж, Витан Игларов, ако някога му се повери някой нов, голям български параход.

——————————

сп. „Морски сговор”, г. 14, бр. 2, 1937 г.