ЖЕСТОКА ОРИС
Из „На този свят” (2017)
ЖЕСТОКА ОРИС
В земята ни и хубава, и горда,
велика, плодородна и света,
като безумна и бездарна орда
отвред нахлува неграмотността.
Пронизани от болки и несгоди,
душите ни надават тъжен стон:
Забравихме ли Кирил и Методий?
Не помним ли монаха от Атон?
Да знаеше съдбата ни, Софроний
навярно би напуснал своя храм,
а Христо Ботев сълзи би отронил
и Дядо Вазов би извикал: Срам!
Огромен срам, подобен на стихия,
бушува над села, над градове,
и българчета тръгват на просия
под плач на оскърбени векове.
Какъв позор! Каква жестока орис!
Крещим за исторически възход,
но кой на ясен глас ще отговори
какво ще стане с българския род!
Безропотен, безличен, безработен
с дълбоки мъченически черти,
той може би ще стане неграмотен.
А по-нататък?… Бог да го прости!
ПЕЧАЛНА ПЕСЕН
Умира тихо българското село.
Георги Константинов
Умира тихо българското село,
умира в тежка, непосилна мъка.
И аз, синът му, свеждам тъжно чело
и плача след горчивата разлъка.
Разлъката с далечните години,
когато сред вихрушки от светулки,
берях звезди в зелените градини
и се люлеех на гергьовски люлки.
Животът бе като старинна песен
без подъл помисъл и без измама:
и хлябът, в ранни утрини замесен
от благородните ръце на мама;
и на баща ми светлите зеници,
и птиците, зареяни в простора,
и шепота на шипки и лозници,
и говора на дружелюбни хора.
Ах, оня свят огромен и вълшебен
потъва в черна бездна от разруха.
И всичко става спомен непотребен,
и няма за душата ми разтуха.
Но въпреки това, изправям чело
и викам в необята на Всемира -
Спасете, хора, българското село,
че с него и България умира!
ДУМИ ЗА ПРЕДАТЕЛИТЕ
Предателите нямат имена…
Андрей Андреев
Предателите!
Винаги и вредом
прииждат от незнайни времена
и в този свят и видим, и неведом
развяват многоцветни знамена.
И винаги
любезно се усмихват,
дори споделят чужди грехове,
но никога, ей Богу, не затихват
подмолните им гнусни гласове.
И никога
за нищо не прощават
по своя подъл и позорен ход
и като черни лишеи остават
по ствола на безсмъртния живот.
И аз изпитвам
срещу тях омраза,
но няма никого да спомена.
Вместо проклятие поетът каза:
„Предателите нямат имена…”
ПОПЪТНИ СТРОФИ ІV
Аз много пътища изминах
и много подлости познах,
но, слава Богу, не погинах
от ужас, болки или страх.
И пак будувам и се питам
къде извежда моят път,
дали към бездни ще политам
или звезди ще ме зоват.
И замечтан, и неспокоен
вървя нагоре и напред
с надеждата, че съм достоен
да бъда български поет.
РОДЕН КРАЙ, РОЖДЕНА ЛЮЛКА
Споменът като светулка
пак при тебе ме отвежда -
роден край, рождена люлка,
обич, вярност и надежда.
Моят корен е положен
в тези северни предели,
но животът ми тревожен
ме обрече на раздели.
И на битки ме обрече,
битки за любов и песен,
за да кажа: Стига вече!
Есен е, човече, есен.
И да се завърна тука,
при дъха на чернозема,
дето житен корен пука
и духът ми се въззема.
И под сребърна качулка
слънцето да ме поглежда -
роден край, рождена люлка,
обич, вярност и надежда.
КЪМ ЕСЕННИЯ ВЯТЪР
Понеси ме, мой есенен вятър,
понеси ме по тези предели,
дето още са свежи цветята
и блестят върхове белочели.
Аз преминах през много сезони
и през много тревожни години,
ту бучаха над мен небосклони,
ту цъфтяха уханни градини.
И навсякъде чувствах отрада,
красота, благодат и отмора,
и душата ми горда и млада
като птица летеше в простора.
Но сега, угнетен до полуда,
с непогубена вяра те моля:
Избави ме от всяка заблуда
и от всяка беда и неволя.
И бъди ми, мой есенен вятър,
верен спътник по тези предели,
дето още са свежи цветята
и блестят върхове белочели.
ДЕНЯТ
Денят бе ден обикновен
като самата тиха есен,
но аз усетих как у мен
прозвънна еховита песен.
И мигом си припомних как
лудувах от възторг, когато
дори сред облаци от мрак
възпявах есенното злато.
То - златото на есента
и днес искри като жарава,
но мен ме мъчи мисълта,
че всичко бързо отминава.
Но след погубени мечти,
от светли пориви понесен,
възраждам своите черти
и пея в тази тъжна есен.
СТРАНИЦА ОТ МЕМОАРИ
Забравен от другари и врази,
аз пиша безутешни мемоари.
И люта жал в очите ми сълзи,
и тъмен огън в думите ми пари.
С какви надежди и с какви мечти
ще продължа през идните години?
Самото време срещу мен свисти
с виелици от пясъчни пустини.
И аз приличам на отбрулен лист
като в трагична Яворова песен.
И моят път неравен и скалист
над ледовити бездни е надвесен.
Но въпреки коварства и вражди,
и пиршества, и фарисейски речи
аз вярвам на заветните звезди,
разискрени от моите предтечи.
И няма на печал да се отдам,
и няма тихомълком да погина,
защото имам вековечен Храм,
наречен свята българска Родина.
ЕСЕНЕН ПРОМИСЪЛ
В живота ми,
пронизан от прогнози
за облаци, градушки, нищета,
все още ме опива дъх на рози
и още стават хубави неща.
Какви са те?
Това е моя тайна.
И моя свята истина са те.
И виждам как вселената безкрайна
над мене слънчеви венци плете.
И чувам как
в душата ми се ронят
отломки от строшени ледове.
И грее светлозарен небосклонът,
и пеят цветоносни ветрове.
И нищо, че
животът ме превива
и бавно ме притиска старостта.
Все още дъх на рози ме опива
и още чакам хубави неща…
ОБРАЗ
Не съм светец,
не съм и грешник,
аз просто съм един поет,
познал и ветрове насрещни,
и нежен пролетен разцвет.
И тъй вървя,
вървя изправен
през моя труден земен Ден,
ту като воин стародавен,
ту като юноша смутен.
Обзет от
притчи и завети,
вървя към светли висоти
и нося в песни неизпети
любов, надежди и мечти.
СЕМЕНА
Отбрани семена от думи
засявах в плодни писмена.
Защо ли пада днес върху ми
студена есенна слана?
Не чакам отговор, защото
с пределна яснота разбрах,
че злият суховей на злото
довява подлости и страх.
И как спокоен да живея,
и как да бъда вдъхновен,
когато в сива пепел тлея
и зеят пропасти пред мен?
Но над мечти изпепелени
изгряват слънчеви зори
и в неспокойните ми вени
все още буйна кръв искри.
С небесна сила ме подемат
добри попътни ветрове
и с ясен говор черноземът
за труд упорен ме зове.
Аз знам, че всичко си отива,
но пак изправям рамена
и в мойта поетична нива
засявам нови с е м е н а!
ЕСЕНЕН ШЕПОТ
И подтиснат от угрози
и от промисли обвят,
аз съм още жив на този
видим и невидим свят.
Тлеят спомените ранни,
гаснат късните мечти
и сред звани и незвани
търся своите черти.
Ала нищо не намирам
и разбирам оскърбен,
че заглъхва мойта лира
и загасва моят Ден.
Няма кой да ме избави
с думи топли и добри,
само злоба, само завист,
само жажда за пари.
Не, не падам на колене
и не мисля за смъртта,
но усещам как от мене
си отива П е с е н т а!
НАДЕЖДА ІІ
Да се отчая ли?… Защо?
Дори под черни небосклони
не съм приличал на листо,
откъснато от сухи клони.
И моят път не беше лек,
но и в несрета, и в умора,
оставах винаги нащрек
срещу лъжата и позора.
Не знам дали това е ген,
или оброк, или присъда,
но в моя бурен земен Ден
копнея все такъв да бъда.
И все така с открита гръд
да крача бодър по земята,
с надеждата, че моят път
ще ме въздига в необята.
