ХАЙРЕДИН ПАША
Подир Кримската война, Хайредин паша - везир на земите на падишаха в Баб-Алието, намисли да наобиколи Българско. Където и да идеше, деребеите му кършеха кръстове с теманета и се надпреварваха да му угаждат.
Макар че, да не си кривим душата, той не беше никак придирчив, а благ и справедлив - изслушваше какви ли не прошения и отсичаше заслуженото.
В султанския двор пашата се издигна от най-обикновен аскер, затуй от всички бе почитан и ценен. Между богатите дарове, с които го затрупваха управниците, един хептен го натъжи. Наред с коприната и златото, валията на Филибе го дари и с пъстър славей. Като му го даваше, рече:
- Хайредин паша, вземи го за кадем! Дано песните му те направят още по-доволен и честит!
- Ишаллах! - любезно отвърна везирът, макар че в него нещо се преобърна.
- Аллах керим, паша ефенди! - угодливо допълни валията.
Хайредин паша не каза нищо, но като остана насаме с кафеза, в очите му про-блясваше влага…
На другия ден везирът пожела да свърне към Рупчос и последван от свита низами, тръгна към Родопите. По обед конниците стигнаха Бяла черква и пред очите им се откри дивна гледка - разполовена от бягаща река, под тях лежеше натежала от благодат долина, сгушена на топло между зелените пазви на Глухи връх и Персенк. Омаян, везирът спря коня си.
- Ропката, паша ефенди! Тъй й вика раята долу - притече му се услужливо валията, но онзи само кимна и дълго-дълго се взира натам.
Подир сахат влязоха в Хвойна, където ги срещна първенецът на селцето Тодор Губер, чиято дума тежеше и пред свои, и пред чужди.
- Хош-гелдин, Хайредин паша! - честити го на турски той.
- Хош-болдук! Хош болдук! - отвърна му везирът и неочаквано попита. - А къде е Ахмед ага?
- Тръгнал е от Тъмраш, паша ефенди. Късно му обадихме… - каза валията при-теснено.
- Тръгнал ли е - ще дойде! - успокои го Хайредин паша.
Ахмед ага наследи управлението на Рупчос през 1855-та от баща си Хасан ага, който стана зян при корабокрушение. Седалището на деребея беше в Тъмраш и затуй българите в нахията с боязън му викаха Тъмрашлията, че наказваше и без да има някакъв хаталък. Дотолкоз деребействаше, че чат-пат чупеше хатъра даже и на валията.
Подир посрещането Хайредин паша, придружаван от валията и други големци, влезе в селската джамия, а християните изчакаха отвън под чинара, дето бликаха чучурите на белокаменна чешмица. Като свърши молитвата, везирът попита Тодор Губер:
- Имате ли си място за черкуване, челеби?
- Имаме, Хайредин паша, имаме - зарадван отвърна българинът, който бе ктитор на храма. - Ей, къде е! Преди пет лета го дигнахме!
Сетне ги покани на обяд. Додето ядоха на сефалък под асмата на двора, везирът, някак между другото, попита:
- А кое е селцето отсреща?
- Павелско, паша ефенди. - отвърна челебията. - Крие се, ама е бая голямо.
- От най-старите в Родопа е - побърза да уточни валията.
Щом станаха от софрата, Хайредин паша поиска от валията да идат в отсрещното село. Взеха трима низами и съпроводени от челеби Тодор, тръгнаха да пресичат Голяма ряка. По средата на сребърното й туловище везирът неочаквано спря коня си и се загледа в бистър вир до обрасла със зелен мъх схлупена воденица. В един миг му се счу хор от игриви детски гласове, усмихна се загадъчно и побърза да срита ата си. Когато минаха оттатък, пред тях щръкна обло баирче:
- Как се казва тепето? - попита везирът.
- Свети Никола, Хайредин паша. Горе имаше манастирче, ама… - рече хвойненецът и сконфузено замълча.
- Ще го качим на връщане! - каза турчинът и препусна коня си край хълма.
Влязоха в Павелско, но по каменните сокаци не се виждаше жив челяк. Като видя, че и мегданът пустее, валията запелтeчи:
- Не пуснахме хабер, щото…
- Няма нищо - утеши го пашата. - Людете са на къра, харманено време е…
- Ей ся ше рукна наш Мите! - притече се на помощ челебията и гласът му екна в прозорците на чардаклия къща. - Митьо-о-о-о!
След малко портата се отвори и в рамката застана усмихнат млад мъж с пъстри очи и засукани мустаци.
- Бялиолу, посрящай госте! - каза му Тодор Губер и почна да представя големците, подир което поясни: - Митьо води моя Велика, даскал е…
Щом сайбията ги покани вътре, Хайредин паша рипна от коня, но благо възрази:
- По-добре да ни покажеш селото, челеби! - и подаде повода на един низамин.
Даскалът наметна някаква дреха и тръгна с тях. Не бяха минали няколко крачки и се озоваха пред църквата. Везирът попита:
- Скоро ли е строена?
- 1834-та, паша ефенди - отвърна Бялиолу. - Джамията насреща е малко по-раншна…
Хайредин паша кимна и неочаквано взе да качва стъпалата. Като стигна прогнила дървена камбанария, се обърна:
- Даскале, ела ми разкажи нещо за храма, а и за селото! - и показа с ръка околовръст.
Бялиолу припна нагоре, а другите останаха до стълбите. Младият мъж почна своя разказ, начесто прекъсван от неподозирания интерес на пашата.
Чул говор в двора, след малко на черковната врата се подаде поп с възтънка осанка и тутакси замръзна. Хайредин паша се усмихна дружелюбно и като извади кожена кесия, му рече:
- Вземи! За камбанария!
- Аллах да те поживи, ефенди… - едвам успя да продума попът тогава, но още същата есен вдигна двукатна каменна камбанария, която подир Освобождението тъй растеше, че стана с една глава повече от минарето отсреща.
А Хайредин паша заслиза бавно надолу, сподирен от слисания Бялиолу…
Валията и челеби Тодор - нищо не разбрали - тръгнаха подир пашата, който хвана сокака към Кьошка. Когато пред тях се изпречи порутена каменна къщица, везирът изненадващо се закова:
- Що е паднала? - попита с дрезгав глас той.
- Всички измряха, паша ефенди! - отвърна Бялиолу, но дочул, че везирът въздъхна изтежко, се опита да го разведри. - Къща без сайбия е като лаком бекрия - един ден пада!
Валията почна да се кикоти, но съзрял безмълвно застиналия пред руините Хайредин паша, неловко млъкна, чудейки се какво да стори. Колкото повече растеше тишината, толкова по смаляваше фигурата на везира - раменете му хлътваха все по-ниско, а погледът му незнайно защо овлажня.
“Ако всички са кат везира, агалъкът ше са търпи!”, мина през ума на даскала, окончателно надвит от човещината на големеца. Когато по някое време пашата се размърда, Бялиолу - осенен от нещо, рече:
- Добри люде бяха! Но си отидоха с мъката…
Хайредин паша, погълнат от свои си дертове, не попита нищо, само глухо пророни:
- Чакайте ме долу край тепето! Аз ще подишам въздух на къра, че в сарая няма… - и яваш-яваш затътри крака към Кьошка.
Като стигна до извора, отпи жадно, наплиска лицето си и закрачи самотен към Блата. В началото избягваше людете, но сетне покорен от купчините жито, завървя от харман на харман - спираше, подпитваше, благославяше. Раята - изпървом обзета от страх, накрая го отпращаше с радостна почуда.
След няколко сахата лутане из натежалите от снопи ниви, везирът се озова сред изоставена орница в Иверце. В горния й край буренясваше харман, а по-натам самотен орех шумеше кротко с листа.
Нещо трепна у петдесетгодишния мъж и той приседна умислен в ореховата сянка. Колко време стоя там, не разбра, но като видя, че до заник слънце има един сарък място, се огледа още веднъж наоколо и заслиза надолу към селото.
Край Свети Никола го чакаха селските първенци и валията, на когото низамите бяха опънали шарена шатра. Щом съзря началника си, турчинът рипна като ужилен:
- Седни, Хайредин паша, първо да отмориш снагата си. Сетне ще преспим у Бялиолу.
- Даскале, берекет версин, тая вечер се връщаме - посочи към Филибе везирът, но като видя, че лицето на мъжа посърна, ненадейно го прегърна свойски през гърба и му прошепна в ухото. - Ти си мъдър, ще ме разбереш!
Бялиолу кимна, а пашата се сбогува с челеби Тодор и каза нещо на един низамин, който препусна лудо с коня си към Хвойна.
Валията, учуден от неочакваното пътуване, загледа объркано след везира, който закрачи самотен нагоре по тепето. Когато след малко низаминът се върна и остави заръчаното, Хайредин паша стърчеше безмълвен сред манастирските руини, тъй впил поглед наоколо, че нищо не усети.
По някое време вдигна кафеза, който му донесоха, и отвори вратичката. Славеят, невярващ на свободата си, първо стори кръг над избавителя си, сетне полетя към Павелско.
Везирът дълго-дълго гледа подир него, додето го изгуби от погледа си.
Когато се обърна назад, залезът запълзя нагоре по дрехите му. Сетният лъч мина през лицето на Хайредин паша и се скри зад Персенк, но не можа да избърше влагата в очите му…
Сетне везирът бавно заслиза надолу. Там вече го чакаше Ахмед ага, който мигом почна теманетата, но Хайредин паша властно го запря и почна да му говори.
Какво си казаха двамата, никой никога не разбра, но насетне Тъмрашлията изненадващо намали харача в нахията и въпреки че дотогава почти не стъпваше в Павелско, взе начесто да прескача в него…
След като се раздели с Ахмед ага, везирът се качи на коня си и препусна, последван от свитата си.
Един спомен обаче тъй препускаше подире му, че вече четирийсет лета не можеше да му избяга.
Везирът отдавна не помнеше кой бе черковният празник, но всяка нощ сънуваше горящото манастирче и чудовищния писък на майка си, когато го взеха еничар…
