Георги Н. Николов

„Моят поетичен храм” е новата книга с избрани стихотворения на Матей Шопкин, изд. „Български писател”, С., 2018 г. Появата й ознаменува 80-та годишнина на поета и съдържа творби от средата на миналия век, та до наши дни.

Така сборникът се превръща в цветен летопис за идейното, емоционалното и художествено израстване на Матей в лъкатушния път през човешките сезони. И ярка градация на обаятелното му лирическо дарование.

Извоювало свое място в съвременната литература с дълбоката си хуманност, верни прозрения и честни послания. Намиращи трайно място в съзнанието на читателите от различни възрасти…

Над всичко и тук, по страниците, грее ореолът на България. На прекрасната родина, дишаща в ласкавите пазви на плодния чернозем. Искряща с блясъка на звездите над гостоприемния бащин праг някъде на село и в тътена на големия град, сред хиляди забързани хора.

Тя е в скръбния, героичен и величав лик на историята. Споила в жертвен венец неизброими безименни съдби, за да има за следващите поколения бъдеще и мирно битие. Най-сетне тя е в песните и преданията за незабравени герои, направили това бъдеще реалност чрез хармонията на градивния труд. А още:

Родината?… Родината са тия
разбунени приоблачни балкани
и тази луда, слънчева стихия,
и преспите, за бурите венчани,
и сенките на буките столетни,
и плахите зеници на сърните,
и есенните багри многоцветни,
и песенните звуци на реките,
и нежната усмивка на небето,
и грубата грамада на гранита,
и Кървавото кладенче, в което
главата на Бенковски е измита. „Родината”

Именно тук, в малкото късче земя върху географската карта, тупти сърцето на поета - централен лирически герой в книгата. Възторгнат от красотите на дивната природа, еднакво ухаеща и в зимен ден, и в летен зной.

Минаващ тихо по улиците на старинно Търново, помнещо стъпките на отдавна изтлели люде. Захвърлили по калдъръма на забвението радости, тъги и мимолетни щения.

Оглежда се във водите на сребърната Янтра, запечатала ликовете на велики царе и велможи, решаващи съдбините на държавата в двореца на Царевец. И отмила останките на предатели и врази, намерили смъртта си от върха на Лобната скала…

Но историята според Матей е и основа за настояще, прекрачващо в идните години. То трябва да се гради целеустремено, свободно и с размах. Сила за такъв подвиг има само разкрепостената личност.

Разгаряща жаравата на националната памет и изричаща истините с български слова. С кипяща във вените кръв на родовата принадлежност, изповядваща обич към ближния и сродните по дух.

Закърмена с ясното съзнание на всеки, че трябва да обичаме и пазим България, тази райска градина. И ако сме достойни, да я завещаем на внуци и правнуци все така чиста, неопетнена от чужди попълзновения, свята. Като икона, носеща на мало и голямо лелеяни надежди, чисти помисли, доброта.

За жалост, дните не винаги са ясни и безоблачни. Настъпило е време разделно на грозно обществено разслоение. След социалното равенство - на мътни години, белязани с безмерно награбено богатство и унизителна бедност. На обезверени хора, лутащи се в мъгливия хаос на безизходицата, апатията и глада.

Народът, капсулиран в себе си, загърбва завещания му патриотичен пантеон. Парите се превръщат в магнетичен притегателен център. Сякаш злото побеждава доброто, морала, стародавните нравствени ценности. Мелодиката на словото се изражда в политикански хули.

Безкористието е смешно, братски подадената за помощ ръка - нещо забравено и смешно. Кой ще нарече нещата с истинските им имена? Кой ще разбули мрака на социалния негативизъм, на агресията и взаимната омраза? И ще загърби удобното индивидуално живуркане заради сивите тълпи?

Добрата дума вдън земя потъна,
заглъхна всяка паметна заръка.
И пада нощ огромна и бездънна,
и тъмна като Яворова мъка…

Но въпреки несгоди и кошмари,
но въпреки съдбите си проклети,
пред майчиния образ на България
докрай ще бъдем български поети! „Български поети”

Много и по човешки достъпни са темите в книгата „Моят поетичен храм”: за младостта и старостта, за ликовете на близки хора, преминали в друго измерение, за капчуците на детството, все така звънко разказващи неизбледнели спомени.

Сред тях е и споменът за майката - отрудена селска мадона, търпеливо чакаща синът да потропа на познатата врата. С нея той може и ще сподели всичко: радостта от житейските успехи, болката от незаслужена обида, скритата мъка, че нещо е сторил не както трябва. От нея ще чуе само думи на прошка и насърчение.

Ще усети окуражаващо докосване по рамото, за да поеме по коловоза на ориста с нови сили. Чака го топлотата и любовта в семейството, силна като старо вино. Чака го доверието на деца и внуци. До вчера крехки цветя в уюта на дома, днес неусетно израснали и способни сами да поемат в избраната посока.

И разбира се - чака го разноликият свят на човешкото множество. Търсещо хляб и изцеление за съмненията си в нечия правота. В незнайно откъде появила се поредна „истина” за смисъла на съществуването ни и непогрешимостта на следващия кандидат за вожд. Но поетът не се нуждае от подобни фетиши.

Той сам е прорицател и ковач на истини. Понякога трудни за възприемане, болящи с искреността си, ала винаги верни и сочещи изход от омагьосания кръг на иреалната действителност. Защото е брониран с вяра и убеденост, че утрото ще донесе жадувани промени и съвременниците отново ще се научат да се усмихват радостно на слънчевия лъч.

Тази вяра ще го напусне чак при свършека на вечността, а сега всички искаме жадно да отпием глътка от нея и да се наредим до твореца в пантеона на изконно българското. Да опазим достойнството на собствената си родина, гордите й традиции, богатата култура и ярко слово.

Да го направим обединени всички - млади и стари, мъже и жени. Народът… Към тази стъпка ни тласка кипящата искреност в лириката на Матей и мъдростта му на обществен трибун. Непоколебимостта му. Ясното му съзнание чий наследник е и какво се очаква от неговата лира: „Пей!… И върви!… И оставай такъв: с български корен и българска кръв!”

И в новата книга на Матей Шопкин патриотизмът, обичта на автора към България и хората и социалният му оптимизъм се обединяват в бързоструйна поетична река. Помитаща летаргията на обреченото съществуване и даваща на читателя право да мечтае.

Да се чувства пълноправен с останалите личности. Способен да ръководи съдбините си и да служи на страната със синовна признателност. Матей е задълбочен психолог и вярно напипва пулса на обществените стремления, копнежи и надежди.

Затова ни въвежда в правотата на собствената си житейска философия, проверена във времето, историческите трусове и граждански нагласи.

Тя възвестява, че човек е най-великото творение на природата, защото е благословен с правото да мисли, да чувства и сам да прави избор какъв ще е и с какво иска да бъде запомнен. С делата си ще се докосне ли до символа „България” и какво ще положи пред нейния олтар.

Защото без нея сме само шепа прах в огледалото на времето. Да, много истини изричат страниците на „Моят поетичен храм” и сборникът се чете с нескрито вълнение. С усещането, че се прераждаме, отърсваме се от непотребни тегоби и обичта ни към родината отново става факел през изпитания и неизвестност.

И сме благодарни на твореца за подарените мигове на национална гордост, патриотично пробуждане и ясните послания какво и защо трябва да обичаме и ценим в забързания ни ХХI век. Благодарни сме и на тебе, Матей - Българино!..