Георги Георгиев

Още когато четях поетичната епопея от Ваня Ангелова в ръкопис, си мислех, че тя плува в свои води. „Вергинската звезда” е шеста по ред творба, която рецензирам през последните години.

Ето другите: „Пламъкът в огнището”, „Градът на Севт III”, „В Одриското царство”, „Ария за България”, „Полетът на врабеца”. Всички те потвърждават думите на В. Г. Белински, че историкът показва какво е било, а поетът - как е било.

За да се осъществят тези две цели, се изискват талант и познания. Ваня Ангелова притежава и двете предпоставки.

Епичните й произведения не са родени само от поетичната й дарба. Те показват наличието на богато историческо познание. Това особено важи за „Вергинската звезда”.

Защото става дума за древни времена и отминали епохи, за знакови военни стълкновения, тактика и стратегия, за велики пълководци и гениални творци, за митология, легенди и предания, за археологически разкопки и открития.

Ваня Ангелова придобива системно образование доста години. Когато прочетем заглавията на авторските й книги, ще се убедим, че преобладават поетичните творби, но има и доста исторически изследвания.

Новата книга „Вергинската звезда” е богат букет от поетични образи, определен като „Филипиада”, и съдържа повече от сто епически песни, които са плод на творческо въображение и сериозни знания.

Най-напред ме привлякоха стихотворенията от раздела, онасловен „Отзвуци от Хераклея”.

Който е имал възможност да разгледа на място руините на Хераклея Линкестис, ще се убеди, че поетесата в своите текстове се проявява като истински археолог на духа. Вече съм писал за това по повод на книгата й, посветена на тракийското минало на нашите земи.

Ако сте видели живите мозайки от Хераклея Линкестис, винаги ще си спомняте с умиление за тези раздвижени творби на древните ваятели. Прочитайки стихотворенията на Ваня Ангелова, ще се развълнувате от изящността на поетесата.

Нейната мерена реч се лее като из ведро, защото „Арес развява бойни знамена” и читателят усеща как се събират „епохите библейски”.

Епическият размах ни приобщава към темата за бдителния страж. Редят се стихове: Моментни са човешките наслади…/ И грешницата също е жена,/ тъй както и светицата - на клада…/ Империи… Династии… Възход…/ Антични колонади и аркади…/ Духът след гибел търси дом и брод…/ С безкрая прави свършекът рокадa…

Продължавам да чета великолепните строфи и си мисля за категоричната сентенция на критика класик, че поетът мисли в образи; той не доказва, а показва истината.

В песента „Менадата и Херкулес” Ваня Ангелова възкликва: …Този живот е арена…/ Всеки, родил се, душа ще бере - Омир, Хораций, Софокъл…/

След стихотворението „Оборите Авгиеви” строфическите талази ни увличат към следващия раздел на епопеята с песните: „Конникът от Пела”, „Вергинската звезда”, „Смъртта на времето”.

Иска ми се да оспоря твърдението на римския поет Хораций, че никоя поема не може да се хареса, нито да живее дълго, ако е написана от човек, който пие само вода. Важно е не какво пие, а надарен ли е от Бога пишещият поезия.

С майсторство Ваня Ангелова вае стихове за Филип II, за Август, за Клеопатра, за Македонските династии, за Кабиле…

Безспорен успех е стихотворният цикъл, който възпява Александър Втори, Пердика Трети, Мелпомена, Малолетния цар, Тесалийската княгиня, Епирската принцеса, Олимпийските богове, Филип и Олимпиада…

След толкова величави образи от древността, поетесата сътворява и утешителното четиристишие:

Ако човекът знае си съдбата,
би легнал драговолно сам в земята.
И гроб би изкопал си, и могила,
със сетен дъх и безрезервна сила…

Задълбочим ли се в спецификата на тази епопея, долавяме стремежа на поетесата да хармонизира в широк диапазон целия оркестър и многогласието на огромния хор: раждат се английски, царски и испански сонети, рубаи, мадригали, триолети, монолози, тристишия…

Чета с опиянение и си спомням изреченото от френския поет и теоретик на класицизма Д. Н. Боало, че един безупречен сонет струва колкото дълга поема.

Ето един шекспиров сонет:

Не ражда син царицата Хекуба.
Утробата й факла е горяща,
която Троя бързо ще погуби.
Надига се като змия гърмяща
и хапе нея, цялата вселена,
въртяща се и съскаща, шумяща.
От тази плът яви се Поликсена -
изящна и нетленности творяща.
Изправя се ламята от земята.
Градът и Хектор гинат без пощада.
На птиците отлитнаха ятата,
и само мракът броди по площада.
Прекрасна Поликсена е дриада,
но тя с Приам остана в „Илиада”.

Поетесата се чувства с развързани ръце при избора на стихотворните форми. Смело отива към традициите на източната поезия, когато възпява Тракийската принцеса в рубаи - четиристишия с римуване на първия, втория и четвъртия стих.

Свободно, като зов на сърцето, е стихотворението „Тесалоника”. Ето че следва широко прилаганата през Средновековието форма рондо - повторение на един и същи стих на определено място в строфите.

Успехът на поетесата не се дължи толкова на прилаганите различни форми, колкото на нейната дарба, на широките познания, на натрупания опит.

В стихотворението за Филип Трети Аридей тя прибягва до друг средновековен вид от осем стиха - триолет. Изкушавам се да приведа следното осемстишие:

Над Тива Ра отново ще изгрей.
Задуха Нот от южните простори.
Съдбата пише стихове в хорей
за Филип Аридей и Филип Втори.
Отнякъде се чува чичопей.
В Епир и Амфиполис звънват шпори.
Животът е могъщ архиерей.
Това не може никой да оспори.

В раздела на епопеята „Вергинската звезда”, онасловен „Македонската фаланга”, доминира монологът със силния си патос. Тук усещаме извадения меч от стихове. Това личи не само в ярките думи, но и в ритъма на стихотворенията, в преливащите чувства и вътрешно вълнение.

Ето пример с монолога на Филип Втори Македонски:

Душите ни набити са на кол.
Разпъва кръст сърцето на земята.
Възхожда светлината необята.
Отдавна ме очаква Амфипол.

Ще приведа също така и част от монолога на генерал Атал:

Двубоите печелят македони.
Душата ми след миг ще отлети
към бойното поле и гарнизона.
В съюз е Филип Пети с Ханибал.
Да бъде Картаген и да пребъде!
„Умиращият гал” е вече крал.
Изменниците с меча си ще съди.
Въздигнах на момента постамент,
на който да седи Антиохида,
и името си вписах в пергамент.
Не се нуждае то от панихида.

И в тази своя епическа творба Ваня Ангелова защитава своята кауза да воюва за красотата в словесното изкуство.

Истината, правдата, достойнството, храбростта, човешкият дълг към родината и хуманизмът са нейните бистри извори за вдъхновение. А „вдъхновението е нужно в поезията, както и в геометрията”. Това са думи на гениалния А. С. Пушкин.