КОПНЕЖ ПРЕЗ ЮЛИ

Виолета Бончева

КОПНЕЖ ПРЕЗ ЮЛИ

Спасявай ме, сняг,
смешно танцуващ,
падай,
затрупвай градините тъжни,
в гърдите ми хладен
и мек нахлувай,
в очите ми тъмни.

Идвай, спасявай ме,
сняг белозвезден,
слизай в косите ми
крехък и хладен -
остра болка, капка студена,
стопена и бяла.

Изкачвай стръмното ми тяло,
на раменете ми спи,
като ласка втвърдена,
отмъсти за нажеженото
слънце до бяло
и за мене!

Увий ме в плащ
прозрачен и тънък,
властвай над мен в тишината.
Аз изгарям,
изчезвам
и се разтварям
в светлината ти!


СПОМЕН

Валеше сняг, рехав като дантела,
над дълга, неутъпкана пътека.
Приличах на мадона светлочела -
ти бе светецът с дънковата дреха.

Повярвахме и двамата на всичко
красиво в реквизита на сезона.
Една луна платинена изтичаше
през снежния рояк над небосклона

и сипеха лъчите си припряно
звездите под короните си снежни.
И преспа сняг затрупа ни венчално
смълчани, възхитителни и нежни.

И тази нощ, от зимата по-бяла,
която пак пътеката пресича,
напомня ми въздишка оцеляла
и в нещо с този спомен си прилича.

Тъгуваш ли - не знам или се радваш?

Край нас нощта танцува все по-бяла…

Снегът пристига като знак за размисъл
пред дълъг път, завръщане, раздяла…


ФЕВРУАРИ

…заровеният в погледа ми студ,
подгоненият като куче вятър
и гробовете ви - един до друг,
и толкоз сняг, изсипан на земята,
и толкоз тишина и нито стон,
и нито звук, покълнали от мъка,
и въздухът е траурен и кух,
и в моята ръка два живи стръка,
и толкоз много спомени край мен,
и толкоз много обич ми остана…
Дарявам я на татко в този ден.

А цяла вечност
имам
и за мама.


***
Хлябът е всичко и не всичко е само хляба,
без водата, която житото мели на прах,
без вятъра, който зелените клони възсяда
и се изтръгва дървото от своя корен,
и то тръгва
в неизвестна посока
без страх.
Хлябът е този, който ни дава сила,
но какво е силата без кротката ласка на крен,
без оня дъжд неочакван,
който идва и си отива,
без да каже дали ще се върне
някой ден.
Какво е хляба, без снопове слънце отгоре,
без наръч от думи,
покълнали в миг съкровен,
без чувства, които
в теб са пуснали корен
и правят живота по- смислен
и по-съвършен.
Хлябът е всичко, когато покрай него
дъха на топла пара и обич,
и нещо добро
разцъфтява в душата ти,
и възкресява най-свещеното
и пречистващо вярата -
Рождество.


ТИ

Ти слезе от сините ноти
на чучулигите,
брат на дългите нощи,
плувец,
придошъл от незнайни стихии,
художник,
който рисува с пъргав език
цветя по гърба ми,
пират по суша,
гребец в пустиня,
градинар,
който отглежда цветя
в земните пукнатини,
диригент на ветрове,
които ту южни - ту бели
връхлитат върху ми…

Ти си оня гларус залюлян
върху меките къдри
на морската пяна,
забил клюн във водата,
с който подслушваш
как рибите никнат нетърпеливо,

ти си неизвестен път,
който прекосява времето вятърно
и ме разпъва върху затворените врати
на отминалото.

Ти имаш алчни извивки на устните,
всепоглъщащ устрем нагоре
към Млечния път и нататък,
силна ръка,
с която притискаш живота до себе си,
очи, които милват,
думи, които отварят рани,
или стапят.

Ти си от Нищото
и аз съм от Нищото придошла,
като два извора сме,
които в някаква безока гора
се прекосяват.
Ако прииждаш все тъй бурно към мене -
ще ме превърнеш в стихийна река,
ще те грабна без да искам
и към дъното ще те повлека
тогава…


НОЕМВРИ

Ноември е отворен крематориум
за птиците, отлъчени от ятото
или покривка ледени звънчета
в окаяните градски натюрморти.
Свисти и дъха студове ноември -
защо не се огледаш и през рамо,
вторачен тъпо в белите си косми
и в глобуси с мащаби непосилни?

С една обувка, хлъзгава и бяла,
летеше хълмът стръмно към небето
и на снега премръзналото тяло
докосваше понякога лицето ми.
И ангелът едва не ме погуби
сред ласките край снежните фронтони,
сред облаци и сводове от слюда,
които се разстилаха нататък…

Мъгла е днес, в която протестират
на сетивата всички окончания.
Надвесена над себе си напипвам
на глутниците гладните пътеки.
И грубиянствам най-непоетично
с глаголи, от които се зачева.
А думите ми се забиват в кишата.
Ноември е,
ноември е,
ноември.