МОЯТ МАЛЪК ПРИНЦ
Той се появи така внезапно, както истинския малък принц.
Застанал в най-отдалечения край на двора, дори не беше ме забелязал.
Не беше къдрокос, нито синеок, нито пък имаше звезден плащ на раменете си. Той беше гол. Като истина. Всъщност едни къси, избелели гащички скриваха подшиленото му задниче.
Имаше кестенява остра коса, кафяви очи и две бузки, лъснати от засъхналото на онова, което юмручето час по час отриваше изпод нослето.
Подсвирнах и когато той вдигна очи към мен, го повиках с ръка. Отказа ми с глава, но категорично. Аз повторих поканата, той - отказа си. Явно имаше своя позиция.
Тогава… И досега не мога да си отговоря на въпроса благородно ли постъпих или подло, като казах:
- Обичаш ли бонбони?
- Къде има? - отговори ми той с въпрос
Позицията беше превзета. Тръгнах към него с протегната ръка. Той доверчиво я пое и заситни с босите си крачета редом с мен
- Внимавай да не си набодеш крачетата.
- Аз съм гол - каза ми той, като в голотата явно включваше и краката.
- Как се казваш?
- Знаеш ли как?
- Не знам, нали затова питам.
- Се казвам Валери
- На колко си години?
- Знаеш ли на колко?
Искаше да ми покаже с пръстчета, но и двете му ръце бяха заети. В едната стискаше голям ръждив пирон, а в другата - камъче от баластра.
Подканих го с жест. Той ме погледна изпитателно и в погледа му прочетох: „Дали си струва, наистина, да се разделя с тези неща, само за да ти кажа на колко съм години?!”
Не без съжаление пусна камъчето и се опита да притисне кутрето с големия пръст. Не се получаваше - заедно с кутрето тръгваше и безименния, а с това годините явно ставаха не колкото трябва.
Тогава хвърли и пирона и с помощта на двете ръце отдели под носа ми три стърчащи пръстчета.
- Къде има бонбони?
- Качи се на пейката и чакай. Ей сега чичо ще ги намери.
- А ти да почистиш тука наоколо.
- Кое?
- Всичкото, дето боде. Аз се убодих.
Щеше ми се да му кажа, че на света е трудно да се изчисти всичко, което боде и е по-разумно да не се ходи бос, но…
Излязох от бараката с шепа бонбони. Очичките светнаха. Валери подаде и двете си ръце и успя да задържи в шепичките само четири бонбона - във всяка по два. Почуди се, после притисна останалите към голото си коремче.
- Мукчета! - назова ги по своему
- Не „МУКЧЕТА”. Гледай ме в устата: „лукчета”.
- Не, така е по-добре…
Взех го и го настаних на коляното си. Валери наистина се „настани” - кръстоса крака и седна на петите си.
- Имаш ли братче или сестриче?
- Да.
- Какво?
- Братче.
- Как се казва?
- Знаеш ли как?
- Не. Нали затова…
- Се казва батко.
- А майка ти как го вика, когато да се прибере за обяд?
- А-а, това ли? Го вика Борислав.
- Баща ти как се казва ?
- Се казва татко.
- Името му как е?
- Добре е.
- Баба ти как вика на твоя татко?
- А-а-а, това ли? Тошо.
Изведнъж Валери съгледа на двора тухла и се зае да ми я обяснява:
- Знаеш ли каква е тая тухла? Видиш ли тоя пръс? - и посочи земята. - Тухлата като е лежила в тоя пръс и е станала тухла. Щото е лежила в тоя пръс.
- А ти като пораснеш какъв ще станеш?
- Знаеш ли какъв?
- ?
- Ши стана по-голям.
- Но като станеш по-голям, какъв ще бъдеш?
- Знаеш ли какъв? Като тебе - голям.
- Но като пораснеш и станеш като мене голям, какъв ще бъдеш: доктор, инженер, шофьор, милиционер…
- Ши бъда милицинер.
- Защо?
- Щото има копчита. Тука - и провлачи пръстче от брадичката до коремчето.
Оставям го без въпроси, докато бели следващото „мукче”. Лапва го и на свой ред ме пита:
- На кого е тая къща? - и сочи бараката пред нас.
- Моя - отговарям.
- Не „моя”, а „на мен”… - поправя ме Валери.
- Защо?
- Щото не те питам „чия е”.
Замълчавам виновен. Мълчи и Валери.
- Откъде е баща ти? - подхващам пак, като знам, че в този квартал на преселници всеки е отнякъде.
- Знаеш ли откъде? От нас.
- Но откъде е дошъл?
- Знаеш ли откъде? От морето.
- Там ли е живял по-рано?
- Да. По-рано, като беше на почивка.
Смея се. И ми е леко и хубаво с този мой познайник, дошъл така внезапно като Малкия принц.
- Хайде сега да си отиваш, че мама и татко ще се безпокоят.
- Хайде! - съгласява се моят малък принц изведнъж и прави опит да слезе от коляното ми. Помагам му и босите крачета заситняват нататък.
Отива си момчето, понесло детската си логика, отнасяйки от мене и лошото настроение, и грижите, и болките…
Довиждане, мой малък принце! Прости ми подлостта, че те купих с шепа евтини бонбони! Когато пораснеш и станеш „по-голям”, поемай всяка протегната десница, но избягвай всяка подадена шепа с нещо в нея. Помисли си защо ти я подават!
Благодаря ти за разтухата, мъничко умно човече! Ще дойдеш ли пак? Идвай! А аз ще почистя наоколо всичко, което боде. И не само тук, а и по целия свят. За да могат малките принцове да тичат боси.
