(В разлома на епохата)

Василий Воронов

превод: Дафинка Станева

Той се ражда в началото на века, когато в Ясна поляна живее и твори Толстой, когато още не е изстинало тялото на Чехов.

На Шолохов е съдено от съдбата да стане пряк приемник на великата руска литература от XIX век, да създаде „народните романи”, чиято поява пророчески предсказва Толстой.

През XX век Шолохов е една от върховите, знакови фигури. Без него не може да се разбере епохата, без него не може да се мине.

Всичките важни събития на века са одушевени от проницателния поглед на художника. Сякаш самата природа в недрата на своите тайнства явява света на своя певец в съдбовните минути: стани и върви! Кажи на света словото за своето време. Не лъжи, не се отклонявай, недей да лукавиш. Изгаряй сърцето заради истината!

Самата природа му дава тоягата за слепци с напътствието „В години на смут и разврат, не съдете брат брата”. Шолохов носи своя кръст до края. Той оплаква и „белите”, и „червените”, своите и чуждите. Войниците и селяните.

Стотици хора, стотици персонажи, вихрите на страстите, разочарованията и любовта преминават през неговото слабо сърце.

То вижда твърде много през своя век, Шолоховото сърце. Твърде много за един човек… Той е изпратен в гроба, измит от сълзите на любов и печал. Всенародна любов и слава, завист и неразбиране… Любов и камъни. Лед и пламък.

До самата смърт на Шолохов в нашата литература спореха учените мъже: Мелехов отстъпник ли е или страдалец? Бандит ли е или герой? Спореха, не чувайки тъжната въздишка от Вьошенска: в Мелехов исках да покажа очарованието на човека.

В суетата на дните ние не чухме много от шолоховите въздишки. Неговото болно изстрадало сърце угасна в неразбиране. А сега? По-близък, по-разбираем ли стана Шолохов?

Да. Ние с кожата си почувствахме бурното предупреждение на „Тихия Дон”: най-страшното на света - гражданската война.

Да си спомним гибелта на Подтелков и Кривошликов. „Вьошенските, каргинските, боковските, краснокутските, милютинските казаци разстрелваха казанските, мигулинските, раздорските, кумшатските, баклановските казаци…”

Казашкият офицер Спиридонов обеси кума си Подтелков. Брат убиваше брат си, синът - баща си. След десетилетия и на нас ни извикаха: Приднестровието и Абхазия, Армения и Чечня, Разстрелът на Белия дом в Москва. Стотици хиляди убити. Брат срещу брата.

Мъдро старче говори на Мелехов: „С черкезите воювахме, с турците воювахме, и после се появи примирението. А вие всички сте свои хора, а между себе си никак не се сговаряте… Е, възможно ли е това: руски, православни хора са се хванали един с друг и нямат удържане…Време е да спрете”.

Не, не се вслушахме, не завършихме. Възраждащото се наше казачество отново се раздели на „червени” и „бели”. А имаше идея да са постави общ паметник на примирението на „червените” и на „белите”. Като символ на края на Гражданската война. Паметник няма, а войната - тихата, гражданската - продължава.

„Поевтиня човекът след революцията” - пак същото старче от „Тихия Дон”. А революциите не свършват. Човешкият живот поевтиня многократно. И колко още кръв е нужна, за да видим накрая очарованието на човека?

Три събития, три етапа в съветската история: Гражданската война, колективизацията и Великата отечествена война - помества и изразява, както никой друг, геният Шолохов.

Много големи таланти не издържаха, не устояха в разлома на епохата. Писаха в угода на Сталин и на властта. Та и Шолохов го съветват Фадеев и А. Толстой: смири се, заведи Григорий Мелехов при „червените”, той не трябва да остава бандит.

Те като членове на държавната комисия през 1940 г. гласуват „против” присъждането на Сталинска премия първа степен на „Тихия Дон”.

Шолохов устоява. Не се отказва от таланта и истината, макар неговият живот да е висял неведнъж на косъм.

Този упорит казак от Вьошенская може, гледайки право в очите, да каже: „Вие не сте прав, другарю Сталин!”. И да каже, и да напише.

В последно време вървят, по мое мнение, безплодни спорове: певец на режима ли е или скрит дисидент? Реторика. И безсилие да се разбере Шолохов. Съвременниците написаха за него стотици книги и изследвания. Но Главната книга, адекватна на творчеството на великия писател, я няма и до днес.

Да открие и да разбере Шолохов е съдено на новото, на „младото” поколение през XXI век. И не само в Русия.

Спомням си разговора с професора от Принстънския университит в САЩ, нашия съотечественик-шолоховед Герман Ермолаев.

„Интересът на американските студенти към Шолохов е огромен - каза професорът. - Много мои ученици пишат дисертации за Шолохов. Без този писател не може да се разбере днешна Русия”.

В Япония учениците изучават творчеството на Шолохов от малките класове, в Китай са издадени пълните събрани съчинения на писателя.

У нас се готви пълно академично издание. Здравей, племе младо, непознато! - може да каже писателят на своите читатели от XXI век.

Завиждам на тези, които за първи път ще отворят „Тихият Дон” и ще прочетат началото: „Мелеховият двор е на самия край на хутора…”

СЕМЕЙНАТА ГРОБНИЦА

В началото на 70-те години работех в районния вестник и много пътувах по Горния Дон. Станица Каргинска, хутора Грачов, Кружилин, Плешакав, Рубежни, станица Еланска.

Тук всичко дишаше с „Тихият Дон” на Шолохов. Писателят беше жива легенда и във всеки хутор за него разказваха охотно и много.

В народната мълва Шолохов се представяше като герой от билините, защитник на обикновените хора, добър и мъдър.

И макар писателят да живееше съвсем наблизо, в станица Вьошенска, и още не беше стар човек - той им се струваше епична фигура от времето на отдавна миналите, загадъчни, обгърнати в мъгла трагични събития.

Кой е Шолохов? Къде е израснал, как е живял, кои са неговите родители, деди и прадеди? За пръв път се замислих за това, когато бях на гробището в станица Каргинска.

Председателят на селсъвета, местен казак, ми разказа как са търсили гроба на бащата на Шолохов - Александър Михайлович.

Събрали старите хора в селото - старици и старци - и те си спомняли кого и как са погребвали в края на 1928 година.

По особените белези, по останките от гробовете и по време изчислили: Александър Михайлович Шолохов и неговият брат са погребани тук например. И на указаното място малко по-късно открили надгробните плочи на братята: „Александър Михайлович Шолохов (1865 -1925) , Пьотър Михайлович Шолохов (1867 -1946)”. Председателят на селсъвета ми показа малък хълм близо до предполагаемия гроб на А. М. Шолохов.

- Тук е била семейната гробница на каргинския търговец Иван Андреевич Озеров. Тук са и много от роднините Шолохов. Хълмът над криптата отдавна е потънал, обрасъл с плевели и тръни, само в малка пукнатина се виждаше тъмна тухлена зидария.

За предците на Шолохов по бащина страна са запазени незначителни документи. Първите споменавания са открити в град Зарайск в книгите за плащане, ревизии и преброяване на населението през ХVIII век.

Фирс Шолохов бил артилерист в Петровската епоха. Децата, внуците и правнуците на Фирс (преди прадядото на Михаил Александрович - Михаил Иванович Шолохов) принадлежали към търговското съсловие.

В средата на 19-ти век в Зарайск имало 1700 търговци. Ограниченията и конкуренцията в търговията заставяли новите предприемачи да усвояват нови места на юг в Русия, в областта на Донската войска.

Зарайските, тамбовските, воронежките търговци Шолохов, Левочкин, Обимаков, Озеров се появяват в село Вьошенска в средата на ХIХ век. Сред първите е и дядото на писателя Михаил Михайлович Шолохов.

Младият предприемчив и услужлив човек е нает като продавач от богатия търговец от Везенск, Василий Тимофевич Мохов.

И скоро се жени за дъщеря му Мария Василиевна Мохова. Двойката на първите Шолохови пуска дълбоки корени във вьошенската земя. Михаил Михайлович и Мария Василиевна имат осем деца: Олга, Анна, Капитолина, Прасковя, Николай, Михаил, Александър и Пьотър.

Михаил Михайлович забогатява, става търговец от втора гилдия с оборотен капитал от 7 хиляди рубли. Децата на Шолохов се женят за търговските деца на Левочкини, Обомакови, Озерови, Шерстюкови, разширявайки и умножавайки търговията.

Магазините, лавките, търговските къщи, хлебопекарните, парните мелници в различни села и хутори на Горния Дон принадлежали на многобройните роднини на Шолохов.

И макар че не принадлежали към казашкото съсловие, казаците ги уважават заради ревностната им служба в обществото. Шолохови били попечители на училища, църкви, отделяли средства за поддържане на поща и телеграф.

Кой знае как щеше да продължи по-нататък съдбата на колонията на рязанските търговци на Дон? Революцията от 1917 г. и Гражданската война донасят със себе си руини и разрушения, смъртта на много от рода Шолохови. Някои тръгват с „белите”, а други преминават на страната на „червените”.

През 1919 г. почти цялото движимо и недвижимо имущество на търговците е било разграбено и унищожено от червеноармейците и бедните.

Членовете на Каргинския Комсомол не щадят дори мъртвите.

Мраморните надгробни плочи и кръстове на гробището са разбити, семейната гробница със саркофазите на Шолохови, Озерови и Левочкини са били унищожени и осквернени.

Заедно с криптата е унищожен завинаги многобройния и славен род на зарайските търговци.

КОПЕЛДАК

Тази обидна дума е излязла от съвременния ежедневен живот, може би с изключение на горнодонските казаци.

Копелдак, незаконороден, извънбрачен, копеле - така наричат извънбрачните деца.

До осем години Шолохов е “копеле”, носел е друго фамилно име - Кузнецов.

“Баща ми ме осинови” - зад тези думи от автобиографията на писателя се крие една многогодишна семейна драма, която оставя отпечатък, както върху характера, така и върху литературното творчество на Шолохов.

Историята за любовта и живота на родителите Александър Михайлович и Анастасия Даниловна Черникова се отразява върху поведението и постъпките на много от героите на “Тихият Дон”, както историята на зарайските търговци се отразява в разпадането и смъртта на почти цялото семейство Мелехови.

За родословието си Шолохов говори рядко и немногословно. Неслучайно той отговаря на един от приятелите си: биографията на писателя е в неговите творби.

За себе си Шолохов е написал автобиография на половин страничка.

За майка си е споменал само два или три пъти. За баща си не е написал и дума.

За многобройните чичовци и лели, братовчеди и братовчедки говореше само в тесен кръг, сред близки роднини.

Тази пестеливост в говоренето, нежеланието да се разклаща родовото дърво е скрита в семейната драма - в любовта на родителите му и в самия него, който преживява тази драма болезнено и трудно, както само може да я преживее и усети впечатлителният, самолюбив и мечтателен юноша.

Анастасия Даниловна Черникова (1871-1942 г.) е дъщеря на крепостен селянин, преселил се от Черниговска губерния. Като девойка служи в имението на донския еснаф, войсковия старшина Евграф Попов в хутора Ясеновка (животът и обичаите на земевладелците Попови приличат на Листницки и тяхното имение Ягодное в “Тихия Дон”).

Младата красива прислужница Настя привлича Попов младши - Дмитрий. Забременява от него. Старата господарка е възмутена, объркана: „Със селянка се свързал!”

И бременната Настя е уговорена и принудена да се ожени за възрастния вдовец, казашкият унтерофицер Стефан Кузнецов от село Еланская.

Венчават ги в местната Николаевска църква. Скоро Настя ражда момиче.

Бракът е кратък и нещастен. Роднините на Кузнецов не признават “селянката”, упрекват я за извънбрачното й дете. Унтерофицерът често се напива и здраво бие младата си жена. Скоро Настя с детето отива при родителите си в Ясеновка. Шест месеца по-късно момиченцето умира.

По това време Дмитрий Попов се жени и Настя отново е извикана да служи в господарския дом.

Тук се запознава с Александър Михайлович Шолохов, който често посещава Попови по свои дела. Той има магазин и къща в хутора Кружилин, недалеч от Ясеновка.

Александър Михайлович, както се казва, от пръв поглед се влюбва в Настя. За пръв път вероятно се влюбва и Настя. Скоро Александър Михайлович я завежда в Кружилин и я приема в къщата си като икономка.

На 24 май 1905 г. в кружилинската къща се ражда син, Миша. За съжаление тази дата не се потвърждава документално. Регистрите на кружилинската църква за 1905 г. не са запазени.

Според непреки източници родителите умишлено са приписали на Миша три години и следователно истинската му година на раждане е 1902 г.

Едно нещо е безспорно: новороденото е записано с фамилното име Кузнецов, легитимен съпруг на Анастасия Даниловна Кузнецова. А майката имала право да даде като бащино името на настоящия баща - Александър Михайлович.

Стефан Кузнецов, научавайки за раждането на извънбрачното момче, дошъл в Кружилин с шайка пияни приятели, заплашвал да изгори къщата и да убие невярната съпруга заедно с “копелето”.

Заплахите на унтерофицера и непрестанните подигравки на съселяните над момчето принуждават Александър Михайлович да продаде къщата и през 1909 г. да се премести в хутора Каргин.

И още нещо огорчавало щастливия баща: братята и сестрите му (с изключение на Олга Михайловна) се отнасят повече от студено към съжителството на брат си с “омъжена жена” и към раждането на незаконния Миша.

От друга страна, изоставеният съпруг, казакът Кузнецов, не се отказва от мисълта да отмъсти на невярната си съпруга.

Има доказателства, че пише жалба до назначения атаман и до Светия Синод. Кой знае каква би била съдбата на Анастасия Даниловна, Александър Михайлович и малкия Миша, ако е бил даден ход на жалбата.

Според законите на онова време, за съжителство с любовник при жив съпруг Анастасия Даниловна я грозяла каторга до 25 години.

Този здрав възел е неочаквано развързан. Кузнецов умира в конни състезания. Кракът на коня попада в дупка на мармоти и ездачът се пребива.

Сега вече нищо не възпрепятства Александър Михайлович и Анастасия Даниловна да легализират отношенията си. Запазен е рядък документ в родословието на писателя, вписан в църковната книга на станица Каргинска.

„29 юли 1913 г. Александър Михайлович Шолохов, еснаф от Рязанска губерния, град Зарайск, православно вероизповедание, първи брак, 48-годишен.

Невяста от Еланска станица, казашка вдовица Анастасия Даниловна Кузнецова, православна, втори брак, на 42 години.

Свидетели за булката - селянинът от Тамбовска губерния, Шатски уезд на Атиевска волост Козма Кондрашов и еснафът от Воронежка губерния, град Острогожки, Владимир Николаевич Шерстюков.

Извършил тайнството: свещеник Емелян Борисов и псалтът Яков Проторчин “.

Малко по-късно става и осиновяването на Миша. „Баща ми ме осинови”. Регистрите за осиновяване, както и тези за раждането, не се запазват.

Отсега нататък той започва да се нарича не казака Кузнецов, а синът на еснафа Шолохов.

Тази раздвоеност - отначало “казак”, а след това “дребен буржоа” е причина за дълги болезнени преживявания на впечатлителното и ранимо момче.

Съсловните различия в района на Донската войска били спазвани ревниво и строго.

Казакът е бяла кост, селянинът - черна кост.

Първите имат много привилегии и облаги, вторите нямат права, само могат да наемат казашка земя или да бъдат аргати.

Така израства великият писател между казаците и селяните, и за двете страни ни свой, ни чужд.

Тази раздвоеност и същевременно кръвната връзка с казачеството и селяните, не принадлежащи към казачеството, помагат на бъдещия писател да осмисли дълбоко кървавата стихия на Гражданската война.

Изглежда, че самата природа е избрала на Шолохов мястото, “времето на смут и разврат”, за да се появи на света ” Тихият Дон”.

ВИДЯХ ТВЪРДЕ МНОГО ЧОВЕШКА МЪКА

За Шолохов са достъпни и съкровените душевни тайни на детето и на стареца, на жената и на човека, уморен от войната. С някакъв първобитен примитивен, езически усет той

И говорът за листата разбра,
и безметежността на тревите…

Много човешко страдание е събрано в душата му, много се е отразило в нея. И се е напукала.

Веднъж в труден момент Шолохов призна: “Твърде много човешка мъка мина през мен. Твърде много за един човек. Вече започнах да се накланям.”

Една от най-близките приятелки на писателя, Евгения Григориевна Левицка, (на нея е посветен разказът „Съдбата на човека”), през 30-та година гостува на Шолохов във Вьошенска и дълго наблюдава младия писател в делнична, житейска обстановка.

В общуването му със земляците, на лов, на риболов. Надълго разговаря с него за живота, за първите колхози, за литература и писатели. Поразяват я зрелият не за възрастта му ум, омъдрен от опита на Шолохов, дълбочината в разбирането му на човешките отношения, способността мигновено да схване същността на човека и да го характеризира с две думи.

Левицка веднъж отбелязва, че нейният син Игор и Шолохов са почти връстници (Игор е по-голям с три години), Шолохов възразява:

- Да, но аз мога да съм му баща заради преживяванията… Нали от 15-годишна възраст съм самостоятелен човек, бях продоволствен работник, съдиха ме в 20-та година за превишаване на власт, когато комисарствах в продоволствения отряд ( „силно комисарствах”). В живота ми имаше такива неприятности, че ако започна да разказвам, много бих наговорил. С мое участие бащата на сегашната ми съпруга (тъста на Шолохов, бившият атаман на станица Букановска, Пьотър Яковлевич Громославски - В. В.) беше осъден на разстрел, а ние след това се запознахме и се оженихме.

През 1919 г. 14-годишен юноша става свидетел, а година по-късно участва в Гражданската война.

Той вижда началото на масовото унищожаване на казачеството. Разправата на наказателните отряди на червените над мирното население в хуторите и станиците.
Разстрелите без съд на почитани старци, свещеници, бивши офицери, заможни казаци. Някои събития са описани с почти документална точност в „Тихия Дон”.

От каргинските казаци той научава подробности за екзекуцията на Подтелков и Кривошликов и техните другари през май 1918 г. в хутора Пономарьов.

Става свидетел на Вьошенското въстание през март 1919 г. Вижда смъртта на корнета Павел Дроздов в хутора Плешаков (прототип на Пьотър Мелехов - В. В.). и отмъщението на съпругата му Мария: тя застрелва с винтовка пленения болшевик, своя кръстник, Иван Алексеевич Сердинов (прототип на Иван Алексеевич Котляров в “Тихия Дон” - В. В.).

Пред очите на юношата Шолохов генерал Сидорин връчва медал и пари на Мария Дроздова за героичната й постъпка.

Той вижда и кървавата разправа на плешаковци над пленените червеноармейци.
Достоевски казва, че описание на състоянието на човека преди екзекуция е могъл може да направи психологически достоверно и убедително, тъй като е бил сам на плаца със завързани очи, преживявайки няколко ужасни минути в очакване на смъртта.

„Струваше му се, че в тези пет минути ще преживее толкова много животи…”

Спомняйки си годините на своята младост, Шолохов скромно отбелязва: “Случваше се да преживея различни премеждия.”

В тези премеждия смъртта неведнъж диша в лицето му. Продоволственият инспектор Шолохов, осъден на разстрел “за превишаване на властта “, прекарва цяла нощ в студа, очаквайки смъртта, без да затвори очи.

За щастие всичко се разбира навреме и разстрелът е заменен с две години условна присъда. И той е уволнен от службата.

А в хутора Конков младият Шолохов попада в ръцете на махновци. Разпитва го самият Махно. Стопанката на къщата трогва бандита и той пуска “врагчето”, заплашвайки следващия път да го обеси.

Въображението ми рисува младия Шолохов от онези години, продоволствения инспектор, почти момче, синеоко казаче, умело и добре седящо в ниското казашко седло.

Лицето му е обветрено, ръцете - тънки, почти черни от пролетното слънце; в очите му, упорити и бързи като при орлите, светят немирство, дързост, жив и остър ум.

Не, не преминават без следа тези “премеждия”, особено в нощта, която чака разстрела. Колко живота е преживял тогава? Какви бури префучават през неговата твърде млада душа, обгорена от дъха на Гражданската война?

ПРИЯТЕЛИТЕ

Шолохов го знае цялата страна. Стотици хора - от съседа-рибар до Сталин - общуват с него. Известните съветски писатели Горки, Серафимович, Алексей Толстой, Фадеев, Панфьоров, Островски, Фурманов, Платонов високо ценят таланта на Шолохов, като с много от тях той поддържа приятелски отношения.

Но много малко Шолохов смята за приятели. Те се броят на пръсти. Колко пъти съдбата изпитва Шолохов?

Но тя го пази, изпраща приятели, които му помагат да преживее в най-трудните години. От немислимите „трудности ” и провокации го спасяват приятелите, Александър Серафимович, родом от село Уст-Медведицкой, успява да открие в 20-годишното момче бъдещия гений.

“Никога няма да забравя годината 1925 г., когато Серафимович, запознавайки се с първия ми сборник разкази, не само написа топъл предговор, но и поиска да ме види”, спомня си Шолохов. - Първата ни среща беше в първия Дом на Съветите. Серафимович ме убеди, че трябва да продължа да пиша, да уча. Съветваше ме да работя сериозно над всяко нещо, да не бързам. Този завет се стараех да изпълнявам винаги”.

“Аз много обичам стареца”, пише Шолохов по-късно: - Това е истински художник, велик човек, чиито творби са ни толкова близки и познати… Серафимович принадлежи към това поколение писатели, от които ние, младите, се учехме. Лично аз съм истински задължен на Серафимович, защото той пръв ме поддържаше в началото на моята писателска дейност, той пръв ме насърчи и ми каза думи на признание”.
След като чете в ръкопис първата книга на “Тихият Дон”, потресен Серафимович ще каже: “Това е сила! Това е реализъм! Представете си, млад казак от Вьошенска е създал такава епопея на народния живот, достигнал е такава глъбина в изобразяването на характерите, показал е такава дълбока трагедия, че ей Богу, всички ни е изпреварил! Засега това е само първата част, но размахът е вече видим.”

В списание “Октомври” (където Серафимович е почетен редактор), ръкописът на “Тихия Дон” е посрещнат на нож, предложено е да бъде съкратен наполовина.

Само авторитетът на Серафимович спасява ръкописа на младия автор.

И в “Правда” се появява известната статия: “Спомних си синята далечина, когато прочетох “Тихият Дон “на Михаил Шолохов. Младото орле е още с жълто на човката си, а е разперило крила…”

Василий Кудашов е един от най-близките приятели на Шолохов. Те заедно се появяват в Москва в началото на 20-те години с мечтата за голямата литература.

Заедно постъпват в работническия факултет „Покровски” при Московския университет. Комсомолецът Кудашов е приет, а Шолохов, който не е комсомолец, не е.

Кудашов, който има повече опит в литературните въпроси, помага на Шолохов да се приобщи към литературния живот на столицата, да разбере същността на множеството литературни групи и техните безкрайни спорове и схватки.

Младите мъже са обединени от чувството на кръвна привързаност към родната земя, към селяните.

Понякога те прекарват цялата нощ в спор за това, което е написано, за “истинските” и “неистинските” писатели.

Топлината и сърдечността на това младежко приятелство Шолохов запазва за цял живот. Когато се срещнахме на 6 август 1983 г., Михаил Александрович, отговаряйки на въпроса ми за началото на литературната работа, си припомни за тези години и за Кудашов.

„Младостта ни обединяваше… Живееше се горещо, пишеше се горещо. Много бяхме наивни, но школата на “Млада гвардия” запомнихме. От младите Кудашов беше ярка личност. И като човек , и като писател. Имаше талантливи книги. Особено романът “Последните мъже” и разказът “Вукол”.

Шолохов споделя с Кудашов замисъла си за „Тихия Дон”, чете му първите глави, съветва се с него.

За съжаление, не е запазена обширната кореспонденция на двамата, тя изчезва без следа по време на войната. Василий Кудашов умира през есента на 1941 г., като излиза от обкръжение с остатъците от 32-ра армия.

Евгения Григориевна Левицка се запознава с Шолохов през 1927 г. в издателство “Московски работник”, където завежда отдел.

След като чете през нощта ръкописа на неизвестния автор, Левицка (тогава на 47 години) се превръща в най-пламенния поклонник и приятел на Шолохов за цял живот.

Умната и проницателна жена успява дълбоко да разбере и оцени душата на Шолохов. Тя става нравствена опора на писателя в продължение на много години, чак до смъртта си през 1961 г. Шолохов я нарича втора майка, “мамунюшка”.

Историята за тяхното приятелство е трогателна, вълнуваща и светла история на човешките взаимоотношения.

За щастие, кореспонденцията им е запазена (около 40 писма) -документи с огромна сила в биографията на Шолохов. За силата на духа, смелостта и състраданието в най-трудните години.

Пьотър Луговой и Иван Погорелов буквално спасяват живота на Шолохов през 1937-1938 г.

Ростовските власти (областният комитет и НКВД) организират истински лов на писателя.

Арестувани са като врагове на народа хора от най-близкото обкръжение на Шолохов, ръководителите на Вьошенски район, включително първият секретар на районния комитет Пьотър Луговой.

Те са подложени на средновековни мъчения, изнудвани са, принудени са да дават показания срещу писателя. Някои се пречупват и подписват лъжливи показания против него. Устоява Луговой.

За това как става това разказва Шолохов в писмо до Сталин:

“От момента на арестуването му Луговой е поставен в единочка. Разпитват го Кондратиев, Григориев и Маркович. Разпитват го няколко денонощия поред, сложен на висока пейка, така че краката му да не стигнат до пода и му заповядват да не става по 40-60 часа. След това дават два-три часа почивка и отново го разпитват. Луговой стои в продължение на 16 часа с ръце на шевовете пред масата на следователите. Към вариациите на разпита може да се отнесе следното: плюят в лицето и не заповядват да се трият слюнките, бият с юмруци и нозе, хвърлят угарки от цигари в лицето.
След това преминават към по-изтънчен метод на мъчения: първо махат матрака от леглото, на другия ден изваждат леглото от единочката; за да предпазят болните бели дробове от простуда, тъй като трябвало да се лежи на голия циментов под (Луговой беше болен от туберкулоза). Той слага под гърба си метлата - вземат и нея от килията. После, срещу единочката на Луговой слагат един полудял в затвора, арестувания работник от КПК Гришин, и той с непрекъснатите си вопли и викове не давал на Луговой да се отпусне в онези кратки часове, когато го довеждали от разпит. И това не помогнало - прехвърлят го в карцер, но особен карцер. В плътно прикрепеното към стената легло гъмжали, по думите на Луговой, милиони дървеници. Да се ляга на пода било строго забранено. Възможно било да лежи само на това легло. Но осветлението на килията било толкова умело направено (сенчеста светлина), че да се бориш с дървениците било абсолютно невъзможно. След един ден тялото се покривало с кървави струпеи, а самият човек се превръщал в съвършен струпей..
В развъдника на дървеници го държали седмица, после отново в единичната килия. Изнудване за фалшиви свидетелства, “потискане психиката” на арестуваните … Време е да разплетете окончателно това кълбо, другарю Сталин! Та нима е възможно години да живееш под такава черна преса? Страшен затворнически режим и инквизиторски методи на разследване другарю Сталин! Този метод на разследване, когато един арестуван е оставен неконтролируемо в ръцете на следователите, е дълбоко порочен… не мога да повярвам, другарю Сталин!”

Безстрашен е Шолохов, безстрашни са и приятелите му.

На Иван Погорелов, инженер от Новочеркаск, изключен от партията, ростовските ръководители поставят задачата да спечели доверието на Шолохов, да събере, да изфабрикува фалшиви свидетелства за антисъветската дейност на писателя и след това да го арестуват.

Погорелов се съгласява само защото иска да спаси Шолохов. Той предупреждава писателя, пише писмо до Сталин и се скрива от чекистите. В резултат на това (след разглеждане на случая Шолохов в Политбюро) писателят е спасен.

Иван Погорелов след това дълги години работи като секретар на Шолохов и оставя спомени за 1933 г. и за лова за писателя.

ДОКАЖИ, ЧЕ НЕ СИ КАМИЛА

30-те години са наистина съдбоносни за Шолохов. Освен че упорито се бори за арестуваните приятели и роднини, писателят спасява от гладомора десетки хиляди земляци от Вьошенския и Горнодонския район.

Затова е и горчивото признание пред Евгения Левицка: “Пишат ми от всички краища и знаете ли, скъпа Евгения Григориева, толкова много човешка скръб ме затрупа, че започнах да се огъвам. Твърде много е това за един човек. Ако добавим към тези личните и други скърби, това е напълно непоносимо.”

През тези години върви упорита работа по “Тихия Дон” и “Разораната целина”. И тук е “фронт”, борба.

Шолохов може да завърши “Тихият Дон” през 1930 г. Наистина, в началото на годината третата книга е готова. Какво му пречи да продължи по-нататъшната работа?

Освен известните събития (колективизация, крайности, беззаконие и репресии), където Шолохов се оказва в центъра на борбата срещу властите в Ростов, той трябва да защитава третата книга пред своите събратя-писатели.

Фадеев, един от вождовете на РАПП, изпраща във Вьошенска отзива си за третата книга. Всъщност това е ултиматум на ръководството на писателската организация.

Или авторът прави Григорий Мелехов “свой”, т.е. приемащ съветската власт, или романът като антисъветски не може да бъде отпечатан.

Неприемливи са наречени и онези глави, където се описва Вьошенското въстание, разстрелите без съд от „червените” на старци, почетните станични съдии, свещеници и т.н.

Позицията на Фадеев е споделяна не само от вождовете на РАПП Ставски, Ермилов, Макариев, но и от Горки.

Той вярва, че Шолохов не прави разлика между своите възгледи и тези на Григорий Мелехов.

И освен това, “биологически” е привързан към традиционния казашки начин на живот.

И заместник-ръководителят на ОГПУ Хенрих Ягода директно казва на Шолохов: “Вашият “Тих Дон” е по-близо до „белите”, отколкото до нас. И още: “А вие, Миша, все пак сте контра.”

Шолохов пише отчаяни писма до Серафимович (”Фадеев ми предлага корекции, които са неприемливи за мен”) и на Горки (”Десет души предлагат да премахна десет различни откъса. Ако се съглася с тяхното предложение, ще трябва да съкратя три четвърти от текста”). Серафимович и Горки не отговарят.

За реакцията на Шолохов към ултиматума на Фадеев можем да съдим от писмото му до Е. Левицка от 2 април 1930 г .: “… Фадеев казва, че ако не направя Григорий „наш”, романът не може да бъде отпечатан … Да направя Григорий завършен болшевик - не мога. Лаврите на Кибалчич не ме смущават… Предпочитам по-добре да не печатам изобщо, отколкото да правя това против своето желание, в ущърб на романа и на себе си … Тонът на писмото му е категоричен: “Направете Григорий свой, иначе романът няма да види бял свят.” Ако за времето на публикуването на „Тихият Дон” против мен успяха да заведат три големи дела (”старицата “,” кулашки защитник “, „Голоушев”) и през цялото време около името ми се крояха мръсни и гнусни слухове, то у мен възниква законен страх: “А какво следва по-нататък?” Ако допиша “Тихият Дон”, това няма да е с подкрепата на проклетите “братя “- писателите и литературната общественост, а въпреки техните усилия по всякакъв начин да ми навредят.”

Едновременно с полемиката около третата книга на “Тихият Дон”, Шолохов се бори за публикуването на първата книга на “Разораната целина”.

В края на 1931 г. писателят дава ръкописа в редакцията на списание “Нов свят”. Първоначално романът се нарича “С кръв и пот.”

Редакторите искат значителни съкращения, по-специално на главите за разкулачването. Освен това - да бъде променено името на романа.

Както е известно, третата книга на “Тихият Дон” и първата книга на “Разораната целина” скоро са отпечатани след директните указания на Сталин.

Литературната и политическата борба около Шолохов отсрочва завършването на романите с няколко години.

Колко душевни мъки и страдания се налага да преживее писателят, доказвайки, правотата си! Красноречив е анекдотът, разказан от Шолохов на Сталин след известното заседание на Политбюро (по “Делото Шолохов”):

- Заекът бяга, среща го вълкът и пита: “Защо бягаш?” Заекът отговаря: “Как защо, бягам, защото ще ме хванат и ще ме подковат “. Вълкът казва: “Подковават се не зайците, а камилите.” А заекът му отвръща: “Като те хванат и подковат, иди и доказвай, че не си камила”.

Защо се намесва Сталин? Откъде у него такъв интерес и внимание към един двадесет и шестгодишен писател? Вечната тема за “поета и царя” по отношение на Шолохов е забулена с много тайни.

Човек може да направи само някои предположения. Сталин със сигурност знае цената на Шолохов, мярата на таланта му.

Цяла Европа вече е прочела “Тихият Дон” в превод. Отрицателното отношение към романа е можело да повлияе върху авторитета на вожда.

Както е известно, Сталин далеч не е безразличен към това, което Лион Фойхтвангер и Ромен Ролан са написали за него.

Освен това Сталин не е проникнал и разбирал напълно Шолохов. Горки, Серафимович, Алексей Толстой са били разбираеми, вече са написали всичко.

Какво ще напишат Фадеев, Панфьоров, Островски или Ставски, това той знае отнапред: ще напишат това, което поиска той, Сталин.

Ала “казакът” е загадка. Горещ, с характер, безстрашен.

Застъпва се за “враговете на народа”, спори с него, вожда. Без корист, без оглед на личната изгода. Правдив и откровен, като никой от обкръжението.

Опърничавият “казак” трябва да се държи по-близо, все още не се е разгърнал, не се е разкрил докрай.

Той все още може да пише, да изненада. Да, трябва да се държи по-близо. И да се оправдава по-често, да доказва, че не е камила. А вождът ще бъде справедлив съдия, миротворец…

Вероятно е имало и политически съображения.

В разгара на борбата срещу Троцки и троцкистите „Тихият Дон” е важно доказателство срещу крайностите при разказачването.

И въстанието във Вьошенска е резултат от погрешната политика на Троцки за Дон.

Сталин по този начин взема Шолохов под своя закрила.

ПЕПЕЛТА

Последната тайна на Шолохов е недовършеният роман “Те се сражаваха за Родината”.

Световноизвестният писател, фронтовият кореспондент на “Правда” и “Червена звезда” Михаил Шолохов, преминава през войната от началото до края, бил е на всички фронтове.

Пътува до първата линия, разговаря с войниците, присъства на разпитите на заловените германци. Знае лично военачалниците, генералите и адмиралите.

Той пише няколко очерци и разкази, един от които е “Науката на омразата”, който получава голяма популярност сред войниците и офицерите.

През 1943 г. „Правда” публикува глави от новия роман “Те се сражаваха за Родината”.

Оттогава писателят работи съсредоточено върху романа, разширявайки и задълбочавайки идеята.

Романът е замислен като трилогия: първата книга трябвало да бъде за предвоенните години и началото на войната; втората - за битката при Сталинград; третата - за разгрома и изгонването на немците от Русия.

Новите глави са отпечатани през големи интервали: 1944; 1949; 1969 година.

Последната посмъртна публикация е през 1992 година.

Дъщерята на писателя Светлана Михайловна Шолохова-Туркова публикува в списание “Млада гвардия” текстове, забранени от цензурата на Брежнев.

Общественият интерес към новата работа на Шолохов е огромен.

Съветски и чуждестранни журналисти се опитват да разберат от писателя последните новини за неговата работа.

Шолохов, както винаги, е мрачен и сдържан.

“… Не е толкова лесно да пишем истински за най-великата от войните, а задачата на писателя е по-трудна от тази на мемоариста. Мисля, че романът за войната ще бъде написан малко по-късно”.

През 1975 г. писателят казва, че завършването на романа не е далеч.

Но след 1969 г. не се отпечатват нови глави. В Москва вървят слухове, че романът е написан, че се чете в Кремъл, но е малко вероятно да бъде публикуван. По политически причини.

Това, което всъщност се е случило, става известно много по-късно, след смъртта на писателя.

В романа се дава оценка на репресиите през 30-те години и на дейността на Сталин.

Тогава тази тема е табу. Шолохов решава да даде ръкописа, за да бъде прочетен в Централния комитет.

Може би като пробен балон.

Шолохов разказва на издателя Валентин Осипов за това:

- Изпратих на Брежнев ръкописа на романа …Там има няколко страници за Сталин. Мислех, че няма да навреди, ако се посъветвам. Чакам седмица, чакам месец, чакам трети месец. Сталин за две нощи прочете “Разораната целина”. Най-накрая куриер от Централния комитет ми предава папка с романа. Аз бързо я разтварям, и там - какво? Писмо няма, а в полето на ръкописа - три въпросителни знака. И това е всичко. Без каквито и да е обяснения или пояснения …

И по-нататък:

- Какво да правя? - продължава Шолохов. - Ето, мисля си, посъветвах се. Е, смятам, ще изясня това с Кириленко. Тогава той, помните, беше втори секретар на Централния комитет. Обаждам се - веднага ме свързаха. Казвам му, а той отговаря: “Това, скъпи Михаил Александрович, е грешка на някого, но не и на Леонид Илич. Аз още днес, казва, ще изясня всичко с Леонид Илич. Обадете се след два-три дни. Сега ще изпратя някого за вашия ръкопис - вие го върнете. Дойдоха за ръкописа много бързо. Аз, разбира се, го дадох. Позвъних им след три дни. Звънях през цялата седмица. Още месец, два, три… звъня. Няма го, няма и няма Кириленко. Така нито един път не ме свързаха: ту, казват, провежда секретариат, ту е на заседание на Политбюро, ту е в командировка. Накрая нарочен човек достави пакета с ръкописа. Отворих папката - всичко беше, както предния път - ни писмо, нито нещо ново по полето. Само тези предишни три въпросителни.

Кремълските старци, разбира се, четат ръкописа, дори поставят въпроси.

Но никой не поема отговорността да “обясни” на Шолохов в какво не е прав.

Не дай, Боже, “обясненията” ти да се огласят, ще загазиш.

И Брежнев, и неговите идеолози по всякакъв начин избягват срещите и телефонните разговори с Шолохов.

Дъщерята на писателя Светлана Михайловна е запазила копие от писмото на баща си до Брежнев. То е твърде красноречиво:

“… Разговорът, който ти ми обеща на 7 октомври, не се осъществи не по моя вина и аз отново моля да се реши проблема с откъса възможно най-скоро. Ако този път нямаш време за разговор (макар и най-кратък), поръчай на когото сметнеш да поговори с мен, така че и работата да не стои, и за да ме предпази от многото възможни догадки от страна на буржоазната преса, от които се страхувам и естествено не искам. Отдели 2 минути, за да ми отговориш по същество на въпроса по всеки удобен за тебе начин. Аз съм на Пленума. Излитам в събота, на 2 XI. Срокът е достатъчен, за да ми отговориш дори не от чувство на приятелство, а от елементарна учтивост. Прегръщам те! М. Шолохов. 30 октомври 1968 г., Москва “.

Брежнев не отговорил.

Вече от Вьошенска Шолохов изпраща телеграма с искане да му се върне ръкописа.

И внезапно, като сняг върху главата - публикуване на откъс от романа в “Правда”.

Осакатен, със съкращения.

От репресии и от Сталин няма и следа.

Така, може би, той дори не е бил третиран дори от рапповци, дори и от Сталин.

Оттогава съдбата на романа е предрешена. Малко преди смъртта си Шолохов изгаря ръкописа на романа в камината. В този “крематориум”, както го нарича съпругата му Мария Петровна, изгарят много документи, писма, чернови.

Осмислянето на Шолохов - художникът - на Великата отечествена война от 1941-1945 г. - е труден и сложен процес.

Преди всичко писателят вижда огромните жертви и страдания на обикновените хора.

Отстъплението и смъртта в обкръжение на стотици хиляди войници в първите години на войната. Грешките и волунтаризма на Върховното командване. Предателството на сталинския режим към нашите военнопленници, към хората, които са се озовали на окупираната от немците територия.

Романът, който пише Шолохов, не само се разминава с официалната оценка на войната - той може да взриви общественото мнение, да повлияе радикално на политическата ситуация в следвоенната държава.

Веднъж писателят изповядва пред своя секретар Фьодор Шахмагонов:

- Как да не разбирам: ако пиша за войната, както я виждам - и ръкописът ще изчезне, и аз ще изчезна…

През последните години от живота си Шолохов мъчително размишлява: какво да прави с романа?

Да го публикува е невъзможно, да го остави на бюрото си така, че “бомбата” да избухне след смъртта му, не иска.

Лаврите на посмъртен “дисидент” не го блазнят.

Възприел в младостта си идеалите на революцията и съветската власт, той открито и честно им служи през целия си живот.

Има само един изход - камината. Пепелта. Писателят поема върху себе си големият грях.

Нашата литература загубва последното творение на великия писател.