Васил Венински

Още първия път, като я видя да суши сено на Кара Сюлемайновите ливади на Тузлата, я бендиса. И как няма да я бендиса, когато беше от гиздава по-гиздава. Макар да не бе облечена кой знае в какви дрехи, отдалеч си личеше, че е мома и половина.

Черните й къдри - отърсили се от бялата кърпа на раменете - се спускаха по гърба й като планински ручей, сетне сякаш позагубили дъх долу на кръста, се разстилаха нашироко. На красивото й лице грееха две тъмносини вирчета, които галеха всичко до което се докоснат.

Снажката й се носеше толкоз леко между закосите сено, та ти се струваше, че не мома ходи, а птица кръжи… А тъй изкусно разхвърляше окосеното, все едно не държеше в ръцете си вила, а калиграфско перо. Ясното юлско слънце - таман преполовило своя път - сякаш омаяно от самодивската й хубост, се беше поспряло да я погледа…

Поспря се и гурбетчията, и не само се поспря, ами тъй се захласна по нея, че нищо не каза, когато аркадашите му викнаха откъм Марчовица:

- Страхилееее!

Яница повдигна глава и чак тогава видя младия мъж, който я изпиваше с очи.

- Айде да вървим, че бая път ни чакаааа! - дочу се отново, но момъкът даже не помръдна…

„Горкият!” - мина през главата на хубавицата. - „Колко е каматен, а не чува…”

В това време гурбетчията - все едно усетил по някакъв начин, че го викат, се извърна към другарите си и захвана да им прави знаци с ръце да вървят по пътя си.

„Ням е като мама”, рече си Яница и непознатият й стана някак близък…

- Що не работиш ма, гяурке? - викна й някакъв чалмалия откъм една могила и излезе застрашително от сянката на кичеста джанка.

На Страхил отпървом му мина през главата, че момата дава ангария, сетне когато видя как турчинът захвана да ръкомаха ядосано и да й крещи, изведнъж му се прииска да го хване за гушата…

Чули крясъците на Кара Сюлеймановия гавазин, от по-отдалечените, скрити части на огромната ливада надзърнаха други моми, жени и баби - бързешком се спогледаха - после зашептяха нещо помежду си, без да вдигат поглед от сеното.

„Какво стана?”, уплашено врътна глава Калина - нямата й майка - и се опита да понаближи Яница, но дъщеря й взе да маха припряно с разтворена длан да не идва, че може да пострада.

„Боже мой, и тя ли не може да говори?”, каза си момъкът и момата му легна още повече на сърцето…

- Айде хващайте вилите, че… - изпсува нервно турчинът от високото, сетне изгледа страховито раята, подир което наново легна в сянката на дървото.

Само че още не беше се изтегнал както трябва и рипна като ужилен. Ама нямаше време да извади това, дето му се искаше…

Страхил - промъкнал се незнайно как до него - без нищо да му продума, го замлати с огромните си ръчища пред смаяните погледи на българките…

- Кой ли е тоя момък? - тихо попита една мома.

- Де да знам кой е, но че е юначага, веднага се вижда! - отвърна й шепнешком баба Мика, чийто син гниеше в анадолски затвор. - Ако всички мъже бяха като него, робията отдавна да се е кратила…

- За к’во го бие? - попита друга мома и погледна към Яница, която повдигна рамене мълчаливо, макар че всичко в нея ликуваше…

- Как за к’во? - обади се вместо нея баба Мика и притури: - Че Кара Метка - когато да го биеш - никога няма да сбъркаш…

- Най-после си намери майстора! - рече някаква жена. - Май не е тукашен?

„Не е!”, поклати с глава и нямата Калина, сетне събра пръстите на ръката си и ги целуна по върховете, подир което смъкна забрадката на раменете си да се поразхлади малко.

- Права си, Калино, един път челяк е. Инак като гледам дрехите му, ми се види, че е тъдявашен - от Рупчос… - вещо се произнесе баба Мика, но не можа да свърши приказката си, защото другоселецът спря да налага гавазина, после бръкна в силяха му, извади нещо и го запокити с все сила нейде из храсталаците.

Щом проследи края на пътя му, погледна надолу към Яница - заради която онзи яде пердаха - усмихна й се загадъчно, сетне се обърна и хукна да настигне другарите си.

Откакто делията се скри по пътя за Павелско се изниза цял сахат, а Кара Метко още не смееше да иде да си търси пищова…

Изглежда обаче, че боят го стресна малко, та влезе в пътя. Когато се опомни, нито се оплака някому, нито пък се емна да търси непознатия. И стана толкоз кротък насетне, че не само не тормозеше християните, ами захвана даже и селям да им дава…

Тъй свърши тая неочаквана среща между Яница и Страхил, подир която всеки мислеше другия за ням…

Ама е било писано пак да се видят …

Не мина и месец време подир тая случка и една августовска сутрин Калина и дъщеря й тръгнаха към Ситово. Бяха чули от стари люде, че който пренощува край останките на поругана от друговерците черквица, ще се излекува от всякаква болест. Та и те - горките - се отправиха натам немота да церят…

Пладнина отдавна бе превалила, когато влязоха в селото. Там ги напътиха как да идат на параклиса, който се намираше на една височинка над последните къщи.

Тъкмо тръгнаха от мегдана нагоре и не щеш ли, най-неочаквано от един двор излезе Страхил…

„Боже мой!” - стъписа се момата и почервеня.

„Не може да бъде!” - разтърка очи юначагата.

- „Добра стига, момко!” - поздрави го с жестове майката и му се усмихна.

Младият мъж отпървом кимна с глава, сетне се поколеба, подир което най-неочаквано проговори:

- Добре дошли! - и погледна притеснено Яница.

- Ти говориш? - не повярва на ушите си момата и обхвана с длани лицето си, щото усети по страните си издайнически тръпки от радост….

- И ти… - едва не си глътна езика от вълнение момъкът.

- На ливадата не говорех, защото те мислех за ням… - откри му момата и наново поруменя.

- И аз те мислех… - обагри се и момъкът, подир което пъстрите му очи тъй я замилваха, че девойката не можа да се сдържи и му отвърна…

Миг по-късно двамата заприказваха един през друг…

Видяла тая непрестореност, нямата се усмихна благо и нарочно изчака младите да излязат от омаята, подир което изръкомаха нещо, но Страхил не можа да я разбере.

- Тукашен ли си? - притече се на помощ Яница.

Младият мъж кимна утвърдително и на свой ред се обърна към майка й:

- Какво ви води насам? - рече той, но веднага заприлича досущ като великденско яйце и му идеше да потъне вдън земя от срам, та побърза да притури: - За Света Богородица ли сте тръгнали?

Бърните на Калина попитаха нещо, та дъщеря й се намеси:

- Тъй ли се казва?

Момъкът потвърди и взе да обяснява, че близо до руините й има старо аязмо с много лековита вода, при което идват люде отвсякъде

- Да ви отведа ли горе на черквицата? - попита ги Страхил.

- Имаш ли време? - рече момата.

- Време да искаш! - засмя се младият мъж и ги поведе към параклиса.

Горе на руините постоя колкото постоя, после си тръгна, но по икиндия наново дойде, като носеше под мишница черги.

- Завийте се, че тук нощите са хладни! - сетне пожела: - Дано Света Богородица изцери майка ти!

- Дано! Затуй сме дошли… - отвърна Яница и се прекръсти.

Момъкът също се прекръсти, после се сбогува и си тръгна, а двете се загледаха подире му. И макар че видяха как си влезе у тях, още дълго мислите им бяха все в него…

Щом мракът завладя цялата долина, си сториха тихомълком постеля и легнаха да спят.
Когато прехвърли полунощ и от Ситово пропяха първи петли, Калина се събуди. Додето се радваше на песента им, някак неусетно й стана чоглаво. Зачуди се и миг по-късно споменът я връхлетя.

Два-три дена, откакто се задоми с Янко, решиха да окосят ливадата на Конско пладнище, дето смятаха и да пренощуват, та да могат да изсушат и прекарат сеното в Павелско. Старите не им даваха да вървят, защото е грешно да се работи на празник, ама нали бяха луди-млади, не послушаха…

И още по тъмно тръгнаха нагоре с три мулета, вързани едно за друго. Таман се изкачиха над селото и от долината закукуригаха петлите. Като ги чу, мъжът й - както си бе отгоре на мулето - подкара любимата си песен:

Петлине пеят, либе ле, на съмнуване.
Пусни ма, мило либе, да си ида.
Тези са петли, либе ле, петли лъжовни.
Постой, почакай, либе, рано е още…

Ей тъй започна денят им. Дето се вика от хубаво по-хубаво. Но и да не беше захванал с песен, двамата бяха сигурни, че ще е най-щастливият им досега. И как няма да е, когато за пръв път - откакто взеха да делят софра и креват - щяха да са сам-самички…

На ливадата стигнаха преди изгрев. Слънцето - все едно само тях чакало - тъкмо надзърна зад билото на Пашалийца и зашари по лицата им.

Щом огненият му диск се показа нацяло, затрепка тъй често, сякаш отгоре му бродеха нестинари. Двамата се спогледаха усмихнати, сетне извърнаха глави през рамо и видели сенките си цели-целенички, засияха от радост.

Кой ли на тяхно място не би засиял, когато още от памтивека е знайно, че ако видиш на разиграл се еньовденски изгрев сянката си непокътната, ще бъдеш по-здрав и от скала през годината…

Подир тая слука - какъвто бе обичая - отидоха на близкия бунар да умият лицата си с вода, погалена от първите слънчеви лъчи, а на връщане се събуха и закрачиха боси по росата…

Насетне през целия ден младоженците косиха, сушиха, пяха и се смяха от сърце, а надвечер застлаха изсушено сено под една клонеста борика и се завиха отгоре с едно халище, което носеха от селото. Сетне се загалиха…

Накрая заспаха блажени, като си мислеха, че са имали най-хубавия ден в живота си.

Да, ама излезе, че е бил най-лошият…

Въпреки че двамата работиха на хаталия ден, на Свети Еньо не му мина и през ум да им удари с гръм ливадата, но съдбата тъй ги тресна, че…

Точно преди полунощ мулетата се разцвилиха и Янко рипна да ги отбрани, помислил, че край тях са се навъртели диви животни. Като ги наближи, разбра, че са бетер зверове, ама вече бе късно…

- Бягай, Кали… - успя само да викне той, преди среднощните апаши да го п?чнат с калъчките.

Чула предсмъртните му викове, Калина закрещя обезумяла:

- Нееееее!

- Дръжте гяурката! - разпореди се главатарят им и две сенки се юрнаха към нея.

Жена му рипна и хукна презглава към Юзеница. Че низ урвите надолу се отскубна на турците, отскубна се, но когато стигна в Павелско - цялата в кръв и рани - не можеше вече дума да каже…

Подир това й ляха куршуми, даваха й пресол и какви ли не церове и отвари, но не можа да се оправи. И случи тъй, че на двайсет и петия му имен ден заклаха Янко, а тя онемя…

След девет месеца роди женска рожбица, която кръсти на без време отишлия си мъж.

Оттогава насам Яница бе едничката й радост в живота…

„Мамина мила!”, рече си Калина и погали с ръка момата до себе си, подир което тръгна към аязмото да се умие и помоли, че се бе развиделило.

Щом се отдалечи, Яница мигом отвори очи и се загледа след майка си. По някое време зърна росните цветя на поляната, отмахна халището и взе да бере. Вече бе свила и сложила на главата си гиздав венец, когато видя Страхил да идва отдолу.

- Добро утро! - поздрави усмихнат той, когато дойде при нея.

- И за теб да е добро! - свенливо му се усмихна и тя.

- Рано сте станали - учуди се новодошлият.

- Таман навреме е, че бая път ни чака - посочи с ръка на юг красавицата.

Като чу за тръгване, момъкът въздъхна шумно, после се подвоуми и накрая попита нерешително:

- Янице, искаш ли… да делим залък до края на дните си?

Отпървом момата тъй се сащиса, че нищичко не рече, сетне - цялата почервеняла - кимна срамежливо с глава и шепнешком промълви:

- Да, Страхиле - подир което сведе глава.

- Слава тебе, Господи! - рече момъкът и вдигна нагоре очи, подир което се закръсти.

А проговорилата майчица - спряла се на две-три крачки от тях - не смееше и думица да продума… Макар че й идеше да литне…