ДЖЕК
Като някои от големите писатели и той използваше псевдоним, макар че беше най-обикновен провинциален български писател.
Псевдонимът му беше Джек, просто Джек, при все, че си имаше по документи лично, бащино и фамилно име със съвсем нашенско звучене. С доста необичайни неща беше свързан този псевдоним, та ще ми се наложи да поясня.
Първата му особеност беше, че всъщност бе не псевдоним, а ироним. Защото беше предназначен за иронизиране на притежателя му. Отгоре на това беше автоироним, тъй като автор му беше самият носител и го използваше спрямо себе си, когато беше в добро настроение или за отправяне на упрек към собствената си особа, при поредната сътворена от него глупост.
Автоиронимът беше известен само на автора си и като връх на всичко, беше се родил по недоразумение. Какво? Как? Ето как!
При една среща с читатели беше го уважил и бивш колега от годините, когато разлайваха селските псета по местата, където даскалуваха.
В стремежа си да похвали бившия си съратник, че добре си е свършил работата с написването на книгата, Мишо /тъй се казваше уважилият събитието!/ заяви пред присъстващите, че еди кой си известен писател е сравнявал приятеля му с Джек Лондон. В това беше и недоразумението.
Писмо от известния писател нашият човек наистина имаше, защото същият този, именитият, беше чел ръкописа му и сам беше предложил да стане рецензент на книгата, ако от издателство „Хр. Г. Данов” го поканят за това.
Когато ръкописът пролежа в издателството една година, без някой да го е разгърнал поне от любопитство, Джек сподели огорчението си с именития, а онзи му беше отговорил, че не бива да се огорчава, а нека си спомни колко пъти на Джек Лондон са му връщали ръкописите.
В това се заключаваше „сравнението” с Джек Лондон, но Мишо така беше разбрал думите на онзи, та тъй представи нещата, че събра очите на присъстващите. Оттогава нашият провинциален писател започна в самоирония в определени случаи да се самонарича Джек.
За удобство и аз в този разказ ще го наричам така.
Та събуди се една сутрин както винаги рано Джек и се улови в настроение. Хубав сън ли беше сънувал или добре беше спал, не се замисли да търси причината, но се увери, че му е хубаво, когато се чу да се поздравява:
- Добро утро, Джек! Благодари на Бога, че си жив, ставай, ошетвай дъртите си телеса и хващай пътя за „библиотеката”.
Джек наричаше библиотека онова дървено приспособление в Симеоновата градина, което бяха изработили учениците от Професионалната гимназия по дървообработване и дърворезба.
То беше голямо, колкото малък пчелен кошер, оформено беше като къщичка с двускатен покрив и беше поставено на дървена конструкция с височина на човешки ръст.
Вътрешността му беше разделена с дъсчица на две, за да се получат две рафтчета. До тази дървена направа с едри букви се четеше лаконичното: „Вземи, прочети, върни!”
Още при първото виждане Джек одобри това хрумване. Чудесна идея! Погледна и в двете страни на това остъклено миниатюрно къще, но не намери нищо. Въпреки това реши да участвува в това интересно начинание по свой начин.
Имаше издадени вече 15 книги с пари, събирани по един доста унизителен за автора начин - да ходи от фирма на фирма, от богаташ на богаташ, да обяснява и моли за финансова подкрепа.
Първите заглавия отпечата във висок за съвременните условия тираж, по 1000-1500 бройки. И при все, че книгите му се посрещнаха с интерес, наличност от тези заглавия Джек имаше.
Съдейки по собствените си финансови възможности, той реши, че и други хора, любители на четенето, се отбиват в книжарница „Хеликон” само за да се полюбуват на изобилието на заглавия и си тръгват без книга. Защо да не предложи от своите книги Джек в тази своеобразна заемна?!
И още на другия ден постави книга в „библиотеката” на парка, а следващият - едва дочака да съмне, за да види взета ли е книгата. Беше!
Зарадва се Джек, след два дни остави нова книга, а след като се увери, че книгите му се търсят, през ден-два оставяше нов екземпляр, като се стремеше да са от различни заглавия.
И тъй „библиотеката” се превърна в постоянна спирка по маршрута му за покриване на медицинския минимум от 10 000 крачки дневно. Спираше на голямата беседка до „библиотеката”, сядаше срещу къщето и наблюдаваше какви хора проявяват интерес към него.
Седеше, мислеше и не можеше да намери отговор на въпроса: да се радва ли или да се гневи, че никога не намери върната книга?! Беше по-склонен да мисли, че хората харесват творбите му и макар там да пише „Вземи, прочети, върни!”, всички предпочитат книжката да остане в библиотеката им вкъщи.
След като се пощура из апартамента, взел душ и закуска, Джек засъбира чантата. Пак сложи книжка за оставяне, шишенцето с вода, лекарствата, тубичка захар.
Когато пое към парка, времето беше някак сърдито, намръщено, но докато стигне до библиотеката, един дискретен ветрец откъм Паметника смете облаците и небето се синна засмяно
Нека! Днес е дербито между двата местни футболни отбори, дано запалянковците случат на хубаво време..
Тези мисли го отведоха към студентските години. Имаше в групата му от Университета двама състуденте - Лукан от Галиче и Пенчо от Пазарджик, които упражнения можеха да пропуснат, но футболен мач - никога!
„Ми, че то Пенката беше „Локомотив”-ец, сигурно няма да пропусне такъв мач, що пък ти, Джек, не вземеш да се изнесеш пред стадиона, да застанеш пред входа и ако Пенчо реши да е там, може и да се видите. Я - ходом!
И тръгна Джек.
Бавно, без напрежение „заотхапва” с нозе от онези десет хиляди крачки на ден. Бавно- бавно, но докато стигне до стадиона коленете му отмаляха. Малко преди входа намери свободна пейка да поседне.
С напредване на времето човешкият поток, понесъл се да се влее в стадиона, набъбваше. В този калабалък брата си не можеш отличи, та не човек, виждан преди много години.
Тъкмо затова Джек се отказа от взирането в тълпата. Всъщност той пак съсредоточи вниманието си, но сега - в търговска количка със сенник, недалеч от входа. Огромна тумба хора, главно младежи, се редяха там на тлъста „опашка”, преди да се отправят към входа на спортното съоръжение.
Полюбопитства Джек, стана от мястото си и приближи. Охранен търговец на печен слънчоглед, снабден с омазнена била бяла престилка, чевръсто подаваше книжните фунийки с печено слънчогледово семе по за лев и по за петдесет стотинки - и с не по-малка сръчност прибираше левовата равностойност на стоката си…
Джек застана достатъчно близко до количката и можа - о, щастие! - да види между непрекъснато движещите се глави на хората кориците на неговата „Като ангел небесен”.
Книжката беше сложена на плота на количката между двете издути с печено слънчогледово семе платнени торби. Някаква неочаквана топлинка пролази в гърдите на Джек, въздухът, който вдишваше сякаш стана по-свеж, просторът стана по-ведър.
„Браво, Джек! Браво на тебе, момче, след като си накарал и обикновения семкаджия да носи книжката ти със себе си!” - поздрави се мислено нашият човек и дисциплинирано се нареди на опашката от чакащи.
Пристъпваше бавно, стъпка по стъпка и предвкусваше радостта от мига, в който ще застане пред продавача и ще попита:
- Хареса ли ви? - посочвайки книжката.
- О, много! - ще възкликне семкаджията
Не, няма да каже, че книгата е негово творение Джек, ще си премълчи. Стига му радостта да гледа корицата на книгата си пред погледа на толкова много хора.
Празните хартиени фунийки, в които продавачът насипваше печените семки свършиха, тъкмо когато пред Джек имаше само двама души.
Онзи, с омазнената била бяла престилка, не се двоуми ни за секунда - отгърна корицата на „Като ангел небесен”, отдели с пръсти тесте от листовете на книгата, с оттренирана сръчност ги откъсна от книжното тяло и засвива фунийки. От големите, по за един лев.
Джек усети, че му се вие свят, но се овладя и дочака реда си.
- Откъде се снабдявате с хартия за толкова много фунийки? - попита с пресипнал глас Джек, подавайки левчето си.
- В парка на едно място някакъв гламавник редовно оставя книжки. Но - евалла на фабриката! Качествена хартия, плътничка една такава, много лесно се свива на фунийка. Следващият, моля!
Преди да сложи в джоба си фунийката със семки, писателят прочете върху нея: „Въкръснала мъка” - заглавието на един от разказите му.
„Джек, Джек! Бедни мой Джек!” - прошушна писателят и затътрузи натежалите си нозе към самотното си жилище.
