ОТКРАДНАТО ЛЯТО

Юлия Дивизиева

Из „И малките неща” (2018)

ОТКРАДНАТО ЛЯТО

В откраднатото лято през октомври
денят с усмивка слънцето прикотка.
Бе тръгнало нанякъде, но във заблуда,
поизостана със несигурна походка.
От сладък дъх на астри пощурели,
пчели летяха в изнемога -
да съберат последния прашец,
докато могат,
а другото - от Бога.

Октомври от морето бе се върнал
все още в тънка светла дреха.
Искри по скулите му сол,
във джоба миди -
звънят от спомените летни.
И заживяват - цветни, у когото могат,
а другото - от Бога.


ПРЕСТРУВКА

Ще се направя,
че не виждам зимата,
която се престорва на лисица
и с люспите на езерната риба
обкичва боровете с огърлици.
Щом слънцето във клоните проблесне -
ще мисля, че бера кристали,
а тя ще вика снежно
името на вятъра
и копчетата ми ще пукат
от страстта й.

Да си вилнее безподобната
и с вятъра да спори -
нали е лятото във джоба ми -
три песъчинки -
истински,
изящни,
голи.


ТИШИНА

Ще превърна тъмнината в сънища,
тишината във концерт за прилепи.
Те ще свирят
партитури на Бетовен -
объркани и много сприхави.

Ти няма да ги чуваш,
и аз няма да ги чувам…

Нощта тежи от тишина -
в меката й глъбина
раменете ни потръпват.


МАЛКИТЕ НЕЩА

В малките неща се вглеждам,
в тичинка на цвете,
в гъвкавото стръкче повет,
пълзящо бавно по стената.
В люшнатите лодки,
с които бризът си играе,
в сълзата на улука,
в молеща врата за милост -
да дойде някой, да прекрачи прага.
В процепа на пощенска кутия,
останала без раздавач отдавна,
където паяжини вият
неадресирани послания.

В малките неща се вглеждам -
в шепота на листопада,
догонил белите пети на вятъра,
в земетръса на трошиците,
създали целостта на хляба.


КЪСОМЕТРАЖЕН ФИЛМ

Когато самолетите надраскаха
след полунощ последните си щрихи,
една звезда примигна и угасна
във траекторията на късна птица.
За миг звезда и птица се докоснаха,
припламнали в космическо сияние -
възторг от тръпна невъзможност
и грам изпепелено пожелаване.

Късометражен филм в екрана на небето.


СЛАВЕЙ В ДЪЖДА

Дъждът не пречеше на никого.
Валеше.
До паркинга, останала по милост,
цъфтеше вишна,
избелваше в дъжда воала си.
Сред цветовете й мълчеше славей.
Студен и хлъзгав бе денят,
приличаше по сприхавост на понеделник.

Когато славеят запя
и вишната поръси цвят
от цветовете си,
прозорците на болницата светнаха
и пациентите изскубнаха системите -
магични сокове потекоха във вените.
Ненужни,
докторите хукнаха
с измитите от дъжд коли.
На паркинга остана вишната,
заслушана във песента
на славея.


ЧУДО

Всеки миг от Времето е чудо!
Глътка въздух - в шепата вода.
Сетивата ни са луди, луди -
все се взират - търсят други чудеса.


ТУК И СЕГА

В мисълта ми няма стон по миналото.
В думите ми няма вик за бъдещето.
В този миг е всичкото ми ?мане.
Във този миг сега, а не във другия!