преживени с П. Ю. Тодоров

Иван Кирилов

І.
През една лятна вечер, преди Петко Тодоров да напише „Самодива”, се разхождахме към Синджирлийската чешма.

Тучни ливади и прохладни сенки се стелят в тая местност на родния край. И често след работа отивахме двама на отдих и приказка там.

Слънцето трепти на залез; чешмата край друма леко шушне с околната тишина, а Петко с увлечение ми разказва замислена отскоро драма - „Самодива”.

Когато свърши, аз неволно му стиснах ръката.

- Колко красота блика от „Самодива” - продумах аз.

Той поиска да знае кое е красивото.

Аз не знаех какво да отвърна. Ала когато картините минаваха пред въображението ми и дойде ред, дето Бойко (героят на драмата), понел раззеленял клон от балкана, минава под прозореца и вика на Гюрга Самодива да излезе, че той й носи зеленина от връх балкана - аз се задъхах от възторг.

То беше дивна символизация. Чувствах я, но не идваха думи да се изкажа.

- Защо това ти се харесва? - ме запита Петко.

- Защо де?!

Тогава Петко ме изгледа с унил поглед и додаде:

- Докато не стигнем дотам, че не само да чувстваме красотата, но и да знаем това, а после и да го осмислим, от нас писател няма да излезе.

ІІ.
Беше през дните на черкезкия режим.

Бях в Севлиево важен съдник. В кабинета ми неочаквано влезе Петко.

Той беше измъчен, смутен. Още повече, че не знаел при кого го карат под стража. Аз скочих от стола си, прегърнах Петко.

И чак, когато се пуснахме - видях зад Петко стражар.

Стражарят ме гледаше сурово: Арестантин, продума полицаят.

Освободих стражаря.

Тогава Петко ми разказа, че идейки с трена от София, на гара Павликени имало митинг против управляващите тогава.

Петко гледал през прозореца на вагона и не се стърпял, когато гледал как полицията разгонва събранието, та извикал през прозореца:

- Долу черкезите!

Арестували го и за да го измъчат, не го закарали в Търново, а пеш го подкарали в Севлиево, смятайки, че в Севлиево съдиите служат на черкезкия режим.

Моята разпоредба не се хареса на местните черкези. Оплакаха се на министъра.

Последният, брат на оногова, чийто паметник свидетелства за обесването му през размирните години, па и самият министър - стар писател, който познавал, както съдията, тъй и бунтовника, само се подсмял под мустак.

И не подириха нито негодуващия писател, нито съдията.

После Петко ми казваше, че описал тая среща, но какво е станало, не знам.

——————————

в. „Литературен час”, г. ІІ., 19.02.1936 г.