Иван Кирилов

Не бе вчера. Преди тридесет и две години! Алеко бе проправил пътя на Витоша. И мнозина, особено младежта, диреха през лятото отдих на Черни връх.

- Идваш ли с нас - ме посрещна в Борисовата градина Боян Пенев - на Витоша?

Той ми посочи групата млади, които гласяха излета. Между другите ми направиха впечатление: Никола Василев (тогава той се криеше, че е Ракитин), Викенти (станал известен по-сетне като атентатор), Екатерина Ненчова (покойната поетеса).

Поканата беше добре дошла. Не бях ходил на Витоша. Заобиколиха ме. Възторг, буен младежки възторг, познат само на юношеската душа, грееше по лицата на всички.

- Това са другарите! - завърши Боян запознанството ни. - Утре, по това време, от тук потегляме за Драгалевския манастир. Там ще чакаме зората. Изгрева - на Черни връх!

*
На другия ден вечерта бяхме в Драгалевския манастир. Настанихме се в една обширна стая с миндерлъци. Отдъхвайки си, не ни идваше на ум за сън.

Гледахме през разтворените прозорци осветената столица. Един до крайния прозорец тананика песен: „О, ночь, зачто я люблю тебя, ночь!” Песента ни милва и ние слушаме в унес.

Друг шепне от Вазова: „Ний светнем му - по-тъмен ни се чини; ний равним го - той по-дълбок става!”

А Ракитин мълви непознати мен стихове. Не можах да ги запомня, но стори ми се, че когато той шепнеше, аз видях небето през клонките на цъфнали вишни.

Помислих си: негови са. И когато потеглихме за Черни връх, аз се приближих до Ракитин. Заговорих му за това що чух от стиховете му. Той замълча.

И за да отклони запитването ми - подзе: когато четох стихотворенията „Les Desirs du coeur”, аз долових, че Жан Кастел си ти. Тогаз се смях на Вазов, че те помислил за френски поет.

- Ти остави Жан Кастел, ами ти кажи: печатал ли си нещо?

- Ще печатам! - смути се той. - Аз само току-тъй! Докато имаме поети като Вазов, Михайловски, Яворов, Кирил Христов - къде! Не ставам за смях на хората.

- Но ако това, що чух, са твои стихове - бъди уверен, че това е поезия. В тях има пластика, чар и нещо самобитно…

Той пак замълча и като сви рамене, прошепна срамежливо: След Ботев, Вазов, Величков, Чинтулов, Славейков - трябва голяма смелост да се печатат стихове.

Той спря. Дивната панорама, що се разкриваше пред окото, смути неговата мисъл. Той спря. Види се, поетът схващаше, че чрез мълчанието най-лесно се прониква във вълшебната приказка на вселената.

До изкачването на Черни връх не му чух повече гласа.

София, 4 май 934

——————————

в. „Литературен глас”, г. 6, бр. 234, 13.05.1934 г.