ЧАЛГАЛИЗАЦИЯТА
Фундаментална наука, фундаментална култура, инженери, културни технолози и глобална чалгализация
Един от най-основнита белези на чалгализацията е профанизирането, демонстрирано с неимоверна лекота и дълбока убеденост в собствената си значимост.
Такова едно самочувствие в много случаи е най-искрено, но може и да е пресметнато, в не много редки случаи, като единствена защита на неспасяема позиция.
Профанизирането се осъществява като най-безогледно се пренебрегват фундаментални ценности, главно поради факта, че или не се осъзнават или че не са по силите на съответния индивид да се съобразява с тях.
По-специалните случаи на целенасочено несъобразяване имат силно спекулативен характер и почти винаги са доста добре финансирани.
Профанизирането е не само в пълен унисон с днешната комерсиализация на всяка една човешка дейност - неизбежен резултат и най-основен белег на вече глобалното консуматорското общество. То е пряко нейно следствие.
Главната движеща сила на нашето глобално комерсиално общество е масовият потребител със съответните нужди и интелектуален капацитет. Той направлява икономическия поток и в една горе-долу нормална демократична държава, е защитен и представен политически.
Манипулирането на масовия покупател да прави нерационални избори, както по отношение на стоки така и по отношение на позиция, е цел номер едно на глобалната олигархия, дейност, чийто мащаб е по силите само на финансово най-мощни компании и групировки.
Елементарен пример тука е масовата холивудска продукция, безогледно рекламирана и заливаща световния пазар. Средното интелектуалното ниво на този холивудски поток спокойно може да се счита за равно на това на чалгата в сравнение с нивото на останалата естрадна музика.
В такава една йерархия може да се каже, че масовата холивудска продукция е чалгализирана, основна компонента на американския културен експорт наречен “тититейнмънт” (термин-комбинация от “цици”-”tits” и “забавление”-”entertainment”).
Това за Холивуд е само един пример. Науката, по самата си същност, предполагаемо максимално резистентна към чалгализиране, и тя не може да избегне подобна съдба.
Днешната глобална наука е индустрия с милиони наемници, чийто първичен интелектуален продукт са научни публикации и патенти.
Броят на научните публикации съвсем не е формалност. Достатъчно е да цитираме основното работно американско правило: Publish or perish! (Публикувай или загиваш!).
Думите, например, с които ме посрещна моят американски наемател в Texas A&M University, бяха следните: “Доктор Гочев, до три месеца трябва да публикуваме статия”.
Качеството на научната публикация под лозунга “Publish or perish!” е второстепенна грижа и в не малко случаи е напълно пренебрегвано, което си е чисто профанизиране и чалгаджийство.
Формален начален критерий за качество е публикуване в реномирани списания разполагащи с проверени експерти наети като рецензенти. Реалният принос от дадено научно изследване се разбира значително по-късно.
В България чалгализирането на науката върви с пълна пара и невероятно успешно като съвсем скоро нормална наука може и да не остане.
Основен специфичен и определящ фактор у нас са възприетите демократичните принципи на управление на науката в БАН, осигуряващи доминираща роля на мнозинството, което, както навсякъде, дава непоколебимо предимство на организираната посредственост.
Тази посредственост се бои от световно приетите критерии за качество на научната продукция като дявол от тамян. Съответно, разработва се нова технология за определяне на качество, която позволява чалгаджийската наука да се накипри в докторски и професорски одежди, които се отличават, обаче, с неизбежната провинциална кройка.
Ето какво пише проф. Борислав Тошев, бивш ръководител на катедра “Физикохимия” в Софийския университет и много активен участник в дискусиите по проблеми на науката и образованието на национално ниво (bulgarianscienceproblems@yahoogroups.com):
“Разгледайте обявата, която се разпространява по автобусните спирки в София. Тя е уж „за платени консултантски услуги от екип от хабилитирани преподаватели”. Всъщност това са цените за разработване на бакалавърски и магистърски тези в различни тематични групи. Прегледът на тези групи показва сходство с учебния план на Новия български университет. Цените за разработване на дисертации за образователната и научна степен „доктор” и за „доктор на науките” не са посочени - очевидно тези цени са обект на договаряне…
В процеса на макдоналдизация на висшето образование в последните 10-15 години се появи паралелна научна система - сурогат - менте, която създаде „мелница за дипломи”, изгради „акредитационни” структури, създаде „научни” издателства и създаде около 3 милиона „научни” списания - ментета, които уж имат импакт фактор (impact factor - фактор влияние)… Прегледът на конкурсните документации за заемане на академични длъжности и получаване на образователната и научна степен „доктор” показва бързо нарастване на броя на такива платени и фалшиви публикации, които често пишман рецензенти определят като „високо импактни”.
Друга смъртоносна опасност за чалгаджийската наука представляват фундаменталните направления. Те се изолират и затриват най-безкомпромисно като не се финансират с аргумента, че нямат практическа насоченост, т.е. не могат да се внедряват директно в практиката както, например, инженерните разработки.
За илюстрация можем да сравним непосредствената приложна насоченост на теоретичната физика и тази на някаква инженерна дисциплина.
Спомням си жестоката обида, която непохватно нанесох на мой съгражданин състудент, който с най-голяма гордост ми заяви че е взел първия от поредицата изпити по съпротивление на материалите, по първия от трите тома, които кой знае защо носеше в чантата си. Казах му, че всичките му томове са следствие от уравненията, представени в началните 20-30 страници от един от най-тънките томове на Ландау и Лившиц по теоретична физика. Спаси ме от физическа разправа само това, че бях в леглото с много висока температура.
Друг пример - една защита на докторска дисертация по биофизика (за голям доктор) на професор биолог пред смесен научен съвет от биолози и физици теоретици.
Кандидатът беше изписал плътно две черни дъски с формули и бодро представяше физическите основи на своите изследвания. За най-голяма негова изненада професор по теоретична механика от университета каза, че всички тези формули нямат нищо общо с конкретната разработка и посочи едно уравнение в края на втората дъска: «Ето от това уравнение започвате и казвате какво сте направил».
Втори неприятен въпрос беше как е определена статистически достоверна средна температура характерна за определен горски масив, тъй като резултатите силно зависеха от нейната стойност. Оказа се, че няма статистика. В дисертацията беше използувана литературна стойност - единично измерване за Балканския полуостров от 40-те години на миналия век. Защитата пропадна с трясък.
Работата е там, че пред аудитория, в която има специалисти по теоретична физика не е лесно да се докладват сравнително по-приложни или инженерни разработки.
След няколко въпроса веднага става ясно какво точно е оригиналното в направеното, има ли методологични приноси или просто разработката си е чисто приложна, базирана на вече известен метод.
В последния случай няма място за парадиране с големи теории достатъчно е да се представят резултатите от прилагането на известни такива.
Нещо повече, ликвидирането на катедри и групи по теоретична физика би повлияло косвено нивото на всички изследвания по физика в България с негативни последствия за всички инженерни направления в по-далечна перспектива.
Най-малкото няма да има с кого да се консултираш как по-точно стоят нещата от фундаментална гледна точка на принципна приложимост и противоречивост на основни аргументи и предположения така или иначе от областта на физиката.
На културния фронт - нищо утешително. Там новата вълна след 1989, най-общо казано, има силно постмодерен характер, нова вълна тогава закъсняла с около 20 години, пълна имитация на вече затихващата западна, тръгнала, както обикновено, от Франция, но блокирана навремето у нас от социалистическата идеология.
Една съществена черта на тази постмодерна културна вълна може да се резюмира с израза “Всичко е позволено”, директно следствие от приетата фундаментална истина, че няма абсолютна истина.
Работни варианти на «Всичко е позволено» са, например, «Няма добро и няма лошо изкуство», «Смешно е да се говори за критика, има смисъл да се говори само за лични мнения и за отзиви». Отзиви доброжелателни и/или хвалебствени, а то иначе понамирисват на критика. Която критика по прицип си остава несериозно занятие, защото каква е тази критика след като по принцип не може да се обосноват каквито и да са критерии за стойност. За главната цел на критиката, да стимулира (John M. Ellis, The Theory of Literary Criticism: A Logical Analysis) най-удобно се забравя.
За освежаване можем да приведем някои мисли за критиката на Джордж Бърнард Шоу, цитирани в авторизираната му биография (Hesketh Pearson, Bernard Shaw, his Life and Personality, 1951), в които не намираме и следа от позицията, че няма полза от тази дейност поради проблеми с “истина” или “справедливост”.
“Критиката не може да даде абсолютно точна и справедлива оценка; в най-добрия случай тя може да представи своята гледна точка и от нея да характеризира човека на изкуството.”
Когато е било предложено да се формира клуб на критиците той излага своите принципи отхвърляйки предложението: “Сега, трябва да ви е пределно ясно, че един критик не може да принадлежи към никакъви клубове. Той не трябва да познава никого: всички са му врагове и той е враг на всички. Хората изравят от моите критики някакви доказателства за лични пристрастия, третирайки ги като престъпление от моя страна, без да си дават сметка, че критика без лично отношение изобщо не си струва усилията да се чете. Един простосмъртен става критик само ако с душа и сърце възприема както доброто така и лошото изкуство. Ако човекът на изкуството счита, че моето охулване е демонстрация на лична неприязън към него то той е напълно прав: когато хората не дават най-доброто от себе си и когато даже и нещо малко не могат да направят добре, то аз ги мразя, ненавиждам и презирам, готов съм да ги разкъсам на части и да разхвърлям това говеждо по сцената… И обратно, истинските майстори ме изпълват с най-гореща благодарност, която аз изразявам в моите писания без ни най-малко да се интересувам от тези снобски плашила: справедливост, безпристрастие и прочие прелести. Когато критикът тържествува в мене не може да става дума за лично пристрастие: това е страст, страст за художествено съвършенство - за най-благородна красота на звук, картина, действие - която бушува в мене. Младите хора на изкуството трябва добре да се поогледат и да не обръщат внимание на идиоти, които твърдят, че критиката трябва да е свободна от лични симпатии. Повтарям, истинският критик е човек, който става ваш персонален враг, провокиран от вашето лошо изпълнение, и който е готов да ви прости всичко при добро такова.”
Съществена част от произведенията на съвременната поезия имат структурата на случайна комбинация от думи, която може да се получи, да кажем, ако най-безразборно залепим едно до друго отделни думи изрязани от вестник.
Нищо ново тука, техниката е известна отдавна - Уилиъм Бъроуз я използва още през 50-те години на миналия век, даже гарнирана с халюциногени. Главната цел е впечатлението у читателя за оригиналност и чувството за свободен полет, неограничен от някакви си там правила, а смисълът… смисълът, както вече се знае от постмодерните теории, е извън контрола на автора, зависи само от читателя и особено от постмодерния професионал, т.е. няма какво да си губим съня по тази линия.
На това място не е зле да си припомним една древна китайска сентенция, че в една книга всеки чете каквото знае, която хвърля доста особена светлина на постмодерната позиция за смисъла. А по въпроса за свободния полет Александър Зиновиев, авторът на «Зияющие высоты», напомня, че и падането в пропаст се усеща като свободен полет. За известно време.
А за разликата както между оригиналност и оригиналничене така и между свобода и слободия не можем да кажем много, защото се знае по принцип, че няма принцип по който да направим разликата. Остава само да се учудваме защо думите “оргиналничене” и “слободия” продължават да съществуват в езика най-упорито, резистентни по отношение на високоинтелектуални постановки.
Друга възможност за оригиналност се реализира като се преформулират известни идеи и твърдения използувайки нова терминология, целенасочено недефинирана, като резултатът е автоматично открит за свободни интерпретации.
Като малко страничен пример можем да споменем доста освободената и смела интерпретация на библейски текстове, редовна практикувана в баптистко неделно църковно училище под най-благосклонния и грижовен поглед на водещия класа, на което съм бил доста пъти страничен наблюдател.
Академичен пример за подобен подход са текстовете на Жак Дерида, авторът на Теория на Деконструкцията, един от идолите на постмодерните културтрегери, посрещан с почести навсякъде по света, включително и в София.
Последователите на подобни теории естествено деградират до нивото на членове на интелектуална секта, в която се приемат само хвалебствия за съответното учение или теория, а критиките се посрещат презрително с коментара, че тази висока материя не е за всяка уста лъжица, че всяка една критика очевидно се дължи на неразбиране или вулгаризиране на иначе дълбокия смисъл на оригиналните идеи и нови понятия. (За най-подробна справка: John M. Ellis, Against Deconstruction, Princeton University Press, 1989).
За разлика от естествените науки, които по самата си същност са наднационални, културната продукция на дадена нация може да има както общочовешки, така и локално специфичен, етноцентричен характер като последното е ценно най-малкото от гледна точка за оригиналност.
От глобалистична неолиберална гледна точка, обаче, такава една оригиналност изглежда непростимо провинциално, ручейче встрани от доминиращия световен културен поток.
Крайна версия на присъдата за провинциалност е, че няма такова животно като специфична българска култура, а има само световна такава.
И, например, една от пречките за приобщаването към този идеал е все още съществуващата българска азбука. Заменяме я с латиница и всичко тръгва по мед и масло.
Работата е там, че нито можем да се изолираме безпроблемно от глобалната културна вълна нито можем да изключим “провинциалното” в себе си (Да се извади Нане от селото е възможно, но не е възможно да се извади селото от Нане).
Културната война по линията глобално-локално е доста жестока у нас след 1989, силно повлияна по финансова линия, с катастофални последствия за локалното.
Българската култура се оказа последна грижа за новата мафиотизирана демокрация като на българския културтрегер бе предоставено най-демократично възможността да се бори за собственото си оцеляване, както професионално, така и биологично. Пример - ежедневната икономическа борба от 1989 до днес за съществуването на списание «Пламък», основано още от Гео Милев.
Формалното следване на вносни идеологии в областта на културата, главно западноевропейски, би имало оригинален принос само в изтъкване на нюанси, показващи общото и различията между нашата и другата култура, породила идеологията.
Фундаментални разработки с приноси, валидни за световната култура не са нещо тривиално и не могат да бъдат запазена марка даже за нации с богата история в това направление.
Именно тази липса на гаранция не изключва възможността за фундаментален български принос в световната култура, но такъв един принос не може да дава облика на целия български културен поток именно поради факта, че това съвсем не е лека задача.
Влиянието и заимстването на най-модерни фундаментални културни теории е неизбежно, но би имало общочовешки принос само ако не е сляпо подражание, а, например, опит за показване на специфично българското в рамките на споменатите теоретични схеми. Което е, от прагматична гледна точка, и най-вероятният възможният принос в такива случаи - оригинално етноцентрично следствие.
Такъв един български принос също не е лесна задача и изисква сериозна работа, която носи повече рискове и разочарования в сравнение с директното копиране на готови схеми, в някои известни случаи еквивалентни на готварска рецепта, поощрявано от масата културтрегери с най-разнообразни кариеристични програми, главно програми финансирани от чужбина, преследващи неотклонно собствени идеологически интереси.
Типичен пример е финансирането на хуманитарни разработки в унисон с идеите на глобализма за сметка на национални такива, посрещани с презрение от медиите като провинциални, ограничени, елементарни, едва ли не извън културата.
Всъщност елементарен характер има точно едно такова използване на «глобална» щампа, която неизбежно прави всичко «много еднакво»: еднакво модерно (постмодерно), подражателско; създаващо унифициран глобален потребител за стоките на глобалния продавач, продавач, който има една и съща психология и интереси независимо дали продава култура или чорапи.
Ролята на културтрегерите в тази система е ролята на посредника - придвижват полуготов и готов продукт само в една посока - от глобалния продавач към народа потребител.
В науката аналогичната ситуация е теория, демонстрирана на бял заек, да се прилага «инновативно» на черен заек, при което автоматично се получава сигурен, но най-посредствен научен кредит. И по-сигурно финансиране, разбира се, по линията на черните зайци.
Ако държавната културна политика не се и опитва да конкурира главно западното финансиране за подражателски културен продукт, като подкрепя създаването на наш, «провинциален» такъв, България е обречена да си остане само един клиент на световния културен пазар, клиент вече утвърден чрез неимоверно късогледата национална културна политика през всичките години след 1989.
В заключение спокойно може да се каже, че чалгализирането върви уверено по всички линии определяно от масовия потребител, без намесата на държавата, по простата причина, че интелектуалният потенциал и на политиците и на олигархията не е даже на ниво да организира и реализира планомерно чалгализацията.
За което можем да сме благодарни, тъй като може да има и по-лошо. Обяснението е очевидно. Планирането на което са способни политиците е изключително краткосрочно, фокусирано изцяло на несигурната им съдба на политическата сцена, калкулирана ежедневно, много по-неблагонадеждна от прогнозата за времето.
Оперативните им качества се изчерпват преди всичко и даже единствено с целта да се продадат за най-добрата предполагаема цена в момента, което ги прави предсказуеми и заменяеми. Следващият ешелон е винаги готов, своевременно пребоядисан.
