ТРУЖЕНИК
В нашия език има една много хубава и много изразителна дума - труженик. Слава Богу, не съм филолог и не ме интересува произхода й. Не знам дали тя е наша, българска, дали е общославянска или родината й са необятната руска земя и руска душа.
За мене тя е наша, българска; има своето място и значение, които не могат да се покрият с никоя друга дума, и ако я загубим, това ще бъде загуба не само за езика ни, но и за нашата общественост. Защото един от най-хубавите образи, образът на труженика, би останал безимен.
Тази дума носи в себе си представата, преди всичко, за дейност, съпроводена с труд. Благородна дейност - дейност безкористна, появена и проявена в любов, във вяра и най-вече в доброта.
Има много дейности и полезни, и прекрасни, но само труженичеството вирее в пълното безкористие, в любовта, вярата и добротата.
Както всички езици и нашият език расте, мени се и външно, и вътрешно. Езикът следва неизменно живата действителност. Той е нейното най-вярно отражение.
Не е никаква тайна, че думата „труженик” е вече остаряла дума.
Тя се произнася от мнозина с прикрита ирония и явна усмивка - много често ще я срещнете и във фейлетоните, и хумористичните драски. Така, както остарелите кавалерийски коне стигат до коларските гальоти.
И не е случайност, че днес тя е една привилегия и един титул само на неколцина престарели хора в страната ни, които всеки ден оредяват, без да оставят заместници след себе си. Дори нещо още по-странно: наедно с тях умира и тази дума - последният може би ще я отнесе в гроба си или ще я завещае на тълковните речници.
А не значи ли това, че не си отиват само тружениците, а ведно с тях умира и труженичеството - умира онази безкористна дейност, която пише соковете си от любовта, вярата и добротата.
Новото време има нова дума - деятел. Има какви ли не деятели - във всички области и посоки. Но щом чуете тази дума, пред вас изпъква образът на един жилав, пъргав, сръчен господин и тутакси след това - понятията длъжност, тантиеми, възнаграждения. Опитайте се да наречете този господин труженик - всички ще ви се изсмеят, а сам той може и под съд да ви даде - за некоректно обръщение.
Не, нашата действителност приключва една страница - страницата на тружениците: те си отиват, свършват се. Но мене ми е много драго, че когато се заговори за тях, неизбежно всеки изрича едно име - Влайков, Тодор Влайков.
Обърнете се надире и погледнете - това име изгрява още зората на освободения ни народ, преплита се и до ден днешен в литературата, в политиката и обществеността.
Няма нова, честна мисъл, няма народополезно начинание, в чиито първи, най-предни редици да не стои и Тодор Влайков. Нещо повече - неговото име винаги е било гаранция и показалец, че там се намират честни и безкористни хора.
Когато се явяват първите му повести, пред него стоят само Любен Каравелов и Вазов. Те турят началото на днешната наша битова белетристика. Там са дадени първите художествени образи на един живял в робство и възкръснал в свободния живот народ. С тези образи живяха, радваха се и страдаха няколко поколения.
Но сигурно за тези неща ще пишат и говорят и други, по-сведущи от мен. Тук аз искам само да изкажа възхищението си от този неуморен ратник на всички фронтове, и преклонението си пред неговата воля и упоритост, с които той се е трудил и воювал при всяка обществена работа, с която се е захващал.
Има обаче нещо, което отличава Влайкова от всички хора, които съм срещал през живота си: неговата безпримерна услужливост и отзивчивост към чуждите болки.
Влайков помни и разказва много неща. Но едно само не би могъл да припомни и изброи: на колко души през живота си е помагал и вършил услуги. Убеден съм, че има хора от четирите краища на земята ни, от всички среди - от разсилния до професора - които са търсили и намерили помощта му.
А има едни хора у нас, с много доброжелатели, за които се говорят възторжени слова и дават розови обещания и които всъщност са бивали най-отритнатите и най-обижданите - пишещите братя.
Ето, за тези хора Влайков е бил цял живот майка-покровителка. Щом притиснат някого, щом изхвърлят някого отнякъде на улицата, от всички страни се посипват съвети: „Тичай при Влайков! Само той може да ти помогне!”
Тогава Влайков може да е на обедна софра, може да дописва нещо, приведен одве над масата - оставя залъка, слага писалката върху недописания ред, става и - тръгва…
Не сте ли го срещали и днес по улиците - недовиждащ, почти сляп - той върви полека по тротоара, почуква с бастуна си, изкачва високите стълби, стои с часове пред министерските и началнишки врати и чакални… Излишно е да го питате за какво е там - урежда нечия забъркана работа…
Уверен съм, че и в деня, когато ще го чествуваме, при такъв рядък случай да срещне толкова големци, той няма да забрави да се застъпи за някого… Защото чуждата грижа винаги е стояла пред собствените му и в това лежи величието на неговото любвеобилно човешко сърце.
——————————
в. „Литературен час”, 10.04.1935 г.
