ТАМ
Из „Животът - дълъг като въздишка” (2012)
ТАМ
Дето стигат планините
до небесни висини
и забързани реките
слизат в китни долини;
Дето Струма и Марица
търсят към Егея път,
а пък Янтра и Росица
все към Дунава текат;
Дето вдига топла пара
Дунавската равнина,
дето като майка стара
варди Стара планина;
Дето златно жито зрее
в Добружанските поля
и жетварки тъжно пеят,
дето толкоз кръв се ля…;
Дето грее слънце жарко
и стада разнасят звън,
дето Кралевичи Марко
спи вековния си сън;
Де хайдушки песни пеят
всяка бука, всеки лес,
де един народ живее
от столетия до днес;
Дето залезът догаря
зад поля и планини,
там е моята България.
Боже, там ме пак върни…
ОТДИХ
Вяли са ме силни ветрове,
но не са ме никога превили.
Преживял съм глад и студове.
Теб ти трябва моята закрила.
Ти си слаба, мъничка и нежна,
с тънки пръсти, с кожа белоснежна.
Но когато съм загубил сила,
търся твойто слабо женско рамо,
две минути да отдъхна само…
ПРОТИВОРЕЧИЯ
Има студени лъчи,
пролет, изгряла сред зима,
черни, но светли очи,
вярна, невярна любима.
Има красиви лъжи.
Истини има лъжливи.
Радост, която тежи,
обич, която убива.
Истини като лъжи
и клевета като правда.
Обич, която тежи,
радост, която не радва.
Има жестоки слова,
стихове има без рима.
Правда, родена в лъжа.
Обич в омразата има…
ПОСЛЕДНАТА ЦИГАРА
на Стефан Живков
Угаснаха надежди и копнежи,
угаснаха най-скъпите звезди.
И времето несетно сплете мрежи
и времето челото набразди.
Догаря и последната цигара,
а споменът е като огън жив.
Годините натрупаха товара
от дълг и чест, но аз не бях щастлив.
Остава ми безмълвната пустиня,
в която гасне даже и скръбта.
И аз като пустинник ще премина
в това велико равенство - смъртта.
ЧУЖДЕНЕЦ
Кой ли тук ме е прокълнал
все да бродя чужди друми,
чужда обич да прегърна
и да думам чужди думи?
А за майка и родина
да въздишам и мечтая,
че на странника в чужбина
само Господ гроба знае…
ЗАЛИВЪТ
Заливът извива бяла конска грива -
пенести прибойни, къдрави вълни.
Там на хоризонта параход се скрива,
сякаш че потъва в морски глъбини.
Колко ли нещастни, колко ли презрени
странници в чужбина страдат!
Че вълните морски са така солени
от сълзите, дето в океана падат…
СЪМНЕНИЯ
От хиляди съмнения разкъсан,
пронизан от коварства и злини,
аз бродя уморен и мръсен,
понесъл отговорност и вини.
А споменът тежи като олово
и аз не мога да го разруша.
И връщам се отново и отново
да те помилвам и се утеша.
ПЪТЯ ПРЕЗ НИВИТЕ
Пътя през нивите - мак и равнец.
Слогът пъстрее от двете страни.
Люшнал е житото къдрав ветрец.
Пеят авлигите. Утро рани.
В пътя към селото вечер по мрак
слизат овцете, привели глави.
А след овцете с торба и кривак
моето палаво детство върви.
ЗАЛЕЗ
Скри се слънцето зад чукарите,
но небето е още алено.
Сякаш пламнали са кошарите,
сякаш селото
е запалено.
Морни връщат се пак жетварите
откъм нивите и ливадите.
Чувам говора тих на старите
и игривия
смях на младите.
Чувам припева на щурчетата,
скрити някъде из дуварите.
Чувам ромона на звънчетата
и кавалите
на овчарите.
Где ли слушал съм таз мелодия?
Сякаш идва тя от сърцето ми.
Тъй е хубава. Тя е родния
химн на лятото
на селцето ни.
ДРУГОСЕЛЦИ
По заснежения път
бягат весели шейни.
Рой снежинки танц въртят.
Сипкаво звънче звъни.
Тръпнат гривести коне,
дишат пара, хвърлят сняг.
В заснеженото поле
носят се в лудешки бяг.
А в шейните гърлест смях.
Пеят пийнали мъже,
целите във снежен прах.
Махат брадви и въже.
Другоселци ли са те?
Що ги носи в този път?
Вихър да ги помете,
пак мома ли ще крадат?
ЗАВРЪЩАНЕ
Моя родна земя, мое родно село,
вий сте същите както отколе.
С посивели коси и склонено чело
аз се връщам да дишам на воля
аромата на вашите полски треви,
да забравя отчети и книги
и щастлив да послушам тъй както преди
песента на щурци и авлиги.
Сред шума на коли и трамваи безброй,
след конгреси, дискусии, страници,
аз жадувах покоя на летния зной,
ранни изгреви, късните заници.
Имам сетна мечта - ако утре смъртта
сложи край на борбата и дните ми,
в тебе, родна земя, да полегна в пръстта,
дето вече почиват дедите ми.
КАМБАНЕН ЗВЪН
Камбанен звън проплаква и замира.
Камбанен звън отеква надалече.
И там, където падащата вечер
в едно небето и земята сбира,
една звезда потрепва вече.
Камбанен звън отеква и замира
във есенната вечер замечтана.
О, този плач на старата камбана,
той сякаш от душата ми извира,
подобно кръв от рана…
ПРОЛЕТНИ ВЕТРОВЕ
Как страшно стене тази нощ гората
под напора могъщ на северняка.
Върхарите се кланят до земята,
пращи и пада поломен клонакът.
Сърните се притискат във уплаха
и пребледняла скрива се луната.
Сега в старопланинските кошари
край огъня събрани в полумрака
разказват беловласите овчари
как тази нощ се срещат два юнака -
преборват се Ледникът и Топлякът
над билото и голите чукари,
а при Марица пролетта ги чака.
Понякога тъй скрита във листата
борбата на ревнивите елени
следи и чака трепетна сърната.
Отстъпват враговете уморени,
омраза ври в очите им червени.
Кръвта им багри клоните, тревата,
но те със яд се хвърлят озверени.
Над билото се борят два юнака.
Връхлитат те един към други бесно.
И само миг поспре ли Севернякът,
от юг нахлува шеметно Топлякът.
И новият живот не идва лесно,
а само в бой със зимата и мрака…
КОНЯРЧЕТА
Пак августова нощ е разпиляла
мънистата на свойта огърлица.
Над Акбаир луната се е спряла
и сякаш е отронена жълтица.
Край нас конете хрупкат и потропват.
Едно звънче безгрижно е запяло.
И толкова е хубаво и топло
в ливадата под вехтото одяло.
Разказват нещо старите коняри.
Ний слушаме, загледани в звездите,
а клепките ни вече се затварят
под припева приспивен на щурците.
СЕЛО
Аз те помня мое скъпо село
с мирис на ливади окосени,
с кривия геран на дядо Пело,
къщите с дворове разградени;
Портите със черните жалейки,
кацнали като зловещи птици
и пред тях насядали на пейки
като врани селските старици.
Аз си спомням мършавите крави,
данъците, бирника, псувните
и вкуса на залците корави,
и плача напевен на жените.
Вечерта се връщаха чардите,
караше телците говедарят.
А мъжете смръщени, сърдити,
псуваха държавата и царя.
АЛЕН МАК
Ален мак и бял равнец
пъстрят слога край нивята.
Подбалканският ветрец
житна грива е размятал.
НЕБЕТО ДНЕС
Небето днес е пееща камбана,
а слънцето - махалото изляно.
Въжето от лъчите му ще хвана,
ще бия лудо, лудо, непрестанно…
ДИСЕКЦИИ
Край каменните маси сбрани пак,
над труповете ний глави сме свели.
Не сме видели как е паднал мрак,
прозорците кога са потъмнели.
Как странно в мен се взира труп,
но аз като злодей врата му режа.
И колко нерви тук са сбрани вкуп,
че мен ми идва всичко да зарежа.
В главата ми латински имена,
в очите ми сълзи от формалина.
И пак ме грабва старата злина,
и пак сега света навън проклинам.
Но чий е този топъл дъх над мен?
На рамото ми таз ръка несмела?
Не смея да помръдна вцепенен,
защото знам: над мен се е навела
колежката със тъжните очи…
Косата й лицето ми допира…
В атласа ми се вглежда и мълчи.
А моите артерии пулсират.
Но то е само кратък миг и пак:
аз търся нерви на врата разрязан;
тя търси вени в срязания крак.
И само той - трупът е забелязал…
НА ЛЕКЦИЯТА ПО ХИГИЕНА
В залата е тъй горещо
а професорът пак нещо
на стените обяснява,
монотонно пак напява
той приспиваща наука.
Ще умре човек от скука,
ако в тез минути тежки
със красивите колежки
мъничко не пофлиртува
или ако не рисува
върху задната корица
на учебника си скица.
Но очите ми отсреща
две очи смутени срещат…
Аз поглеждам, тя поглежда,
после бавно поглед свежда
уж към своята тетрадка,
но една усмивка сладка
се разлива, закачлива
и девойката красива
на другарката си нещо
шепне дълго и горещо.
После ме поглеждат скрито
и се смеят дяволито…
… и лекцията свършва…
ГЕРОИТЕ
Героите през нощи и засади
към своето безсмъртие вървяха.
Героите безименни умряха,
за да останат вечно млади.
Героите триумф не доживяват.
Остават си бунтовници и стачници.
Когато със смъртта се разминават,
те стават неудачници.
ВЯРА
Не виждаш ли брега, не можеш да преплуваш.
Не вярваш ли в учителя, не можеш да се учиш.
Не вярваш ли на лекаря, не ще те излекува.
Не вярваш ли на чудото, то няма да се случи.
Във себе си не вярваш ли, ти няма да успееш.
Не вярваш ли в красивото, ти няма да го видиш.
Не вярваш ли във хората, самотен ще живееш.
Не вярваш ли във правдата, ти вечно ще завиждаш.
Не вярваш ли във тоз живот, ще вярваш само в гроба.
В победата не вярваш ли, ти ще загубиш боя.
Във добрина не вярваш ли, ще срещаш само злоба.
В любимата не вярваш ли, тя няма да е твоя.
Във верността не вярваш ли, ще срещнеш изневяра.
За всяко нещо в този свят е нужна много вяра.
ЧОВЕКЪТ
Ти, който идваш от тъмата
на материнската утроба,
безсилен, гол и любопитен,
за да се върнеш във земята
през черната уста на гроба:
смирен и ням, и беззащитен.
Ти, който лесно се отрече
от милостта на боговете
и сам потърси нова вяра.
И сам побягна надалече
от яростта на зверовете,
без в себе си да видиш звяра.
Ти, който лесно се отказа
от радостите на живота,
за да постигнеш вечна слава.
Ти, който любовта отрече
и замени я със омраза.
Защо не си щастлив, човече?
НИЩО НОВО
Как всичко ми дотегна в този свят.
В живота ми съдбата се повтаря
на всеки юноша, на всеки млад.
И като другите душата ми изгарят
съмнения и ревност и любов.
Аз всеки идващ ден съм изживял
във миналите дни. И всеки нов
познат аз в други съм познал.
О, как е стара новата любов …
Как нищо ново няма под луната:
Все същите нещастни същества
се ровят във кората на земята
и раждат се, и гният след това…
УСПЯВАЩИТЕ
Успяващите любовта отричат,
защото се страхуват от заблудите.
Разумните не могат да обичат.
Обичат само лудите.
Успяващите стихове не пишат.
Поезията не е за щастливите.
Скалите не умират и не дишат,
умират само живите…
БИБЛИЯТА
Когато трябва правдата да браня,
а гняв бушува във кръвта ми
и злобата душата ми раздира,
когато подла ревност ме обхване,
ръката си към теб простирам.
Когато мисли - червеи заглождят
зад черепа безсилния ми мозък,
когато всички истини отричам
и смисъл във живота не намирам,
ръката си към теб простирам.
Че твойте страници от мъдрост натежали
в една едничка книга са събрали
и старите и новите завети,
гневът и прошката на Бога
и нежността на древните поети…
БОЖЕ, ДАЙ МИ ЖИВОТ
Боже, дай ми живот, за да мога
да посрещна пак новия ден.
Угаси тази вечна тревога.
Аз не искам да бъда блажен.
Угаси тази жажда за слава
и прости мене - блудния син,
както майка на чедо прощава.
И върни мойта вяра!
Амин!
МЕЧТИ
Мечти, мечти - деца красиви
на моя горд и волен дух.
Коя ли буря не сломи ви?
За вас светът бе ням и глух.
Вий не за него се родихте,
тоз свят на злоба и коварство.
Сънят невинен на децата
е вашето неземно царство.
Мечти - красиви цветове,
аз тъй ви галих и люлях.
И колко нови светове
чрез вас изграждах и рушах.
А ставаха ли дните кратки
на мойта младост по-горчиви,
мечти вий ставахте по-сладки,
по-смели, горди и красиви.
И сам посрещах неуспеха.
Останах без другари в боя,
защото бяхте ми утеха,
мечти, мечти - другари мои.
ИЗГНАНИК
Примамват ме миражи и копнежи
и аз като слепец вървя след тях.
Надежди слънчеви преплитат мрежи.
Една любов ме следва като грях.
А на врата ми тегнат като камък
и бащин упрек и синовен дълг.
Знам, ще угасне бавно този пламък,
ще посивея като степен вълк.
Но ще забравя ли завинаги страната,
където моя лих живот премина?
И ще изкупя ли докрай вината
пред майка, пред любима и родина?
КАЛИНКА
Крилца разтваря, после ги прибира…
от пръст на пръст тя все се суети.
И все удобно място не намира.
И все не смее тя да излети…
Тъй всеки търси своя верен път
към слънце, небеса и пролет,
но толкова съмнения тежат -
Ний цял живот се готвиме за полет…
Най-сигурният полет - нашта смърт.
ЗА ЦЯЛ ЖИВОТ
Граденото за цял живот е малко,
за да откупи моето страдание.
Което съм написал, то е жалко,
Което съм получил то е малко.
Най-истинското е мълчание…
НА СИНА МИ
Ще минат дни, ще минат и години.
Животът ти ще стане по-красив.
Дали за мене ще си спомниш, сине,
когато няма да съм вече жив?
Аз знам, че пътят ми не ти допада,
но аз по този път вървях с години.
Не бях герой, но радвах се и страдах
и затова не ме осъждай, сине.
Аз може би изглеждам слаб и дребен
в космическия ръст на този век.
Но стига ми, че още съм потребен,
че още пазя името човек.
Ще отшуми и твойто бурно време
и нови хора тук ще се явят.
Човекът, дето в мен и в тебе дреме,
ще се роди, за да проправи път.
И хората отново ще обичат
все с тази стара хубава любов.
Ще се кълнят, след туй ще се отричат:
Животът, сине, винаги е нов.
А ние, вярно, бяхме сиромаси,
но пазихме достойно чест и име.
Бъди като дедите и баща си
и твоят син не ще те съди, сине!
СНЯГ
Този сняг е нощес навалял
и затрупал земя и дървета.
Колко чист, колко хладен и бял
той е слязъл при нас от небето.
Сякаш мрянка в жестоки ръце
там реката едва лъкатуши.
Този мраз е злодей без сърце.
Този сняг е жесток и бездушен.
Тишина, светлина, чистота
над села, градове и полета.
Някой ден тъй ще дойде смъртта
като сняг, навалял от небето.
НА АНИ
Зад нас лежи безкрайно дълъг път.
Ти помниш ли началото, любима?
Той почна с Менделсоновия марш…
Едва ли ще си спомнят те за нас,
когато вече няма да ни има.
Потомците, нали за тях живяхме.
Нали за тях се жертвахме и бдяхме.
И бяхме честни и дори грешахме,
за да успеят и пребъдат те.
Как бавно и мъчително расте
едно дете ний двамата разбрахме.
Но мислиш ли, че ни разбират те?
Ти помниш ли началото, любима?
Любов и младост, колко бързо мина.
Умората във твоите очи
и този сняг по мене навалял,
това е прах от този дълъг път.
Напразно ли съм вярвал и мечтал?
Почакай малко, моя смърт!
ПОСЛЕДНИЯТ ТРАМВАЙ
Последният трамвай прозвънна и отмина,
събрал последните скиталци нощни.
А ний сме още тук в заспалата градина
и толкова неща не съм ти казал още.
Локомотив далечен дрезгаво проплака.
Отмери полунощ пак градският часовник.
Склони глава към мен и вслушай се във мрака.
Не чуваш ли? Нощта мълви слова любовни.
Виж кротките звезди - там чезне тъмнината
и цялото небе сияе като златно.
И аз не знам защо така е на душата
и тъжно до сълзи, и толкова приятно.
ЕЗДА
Подай ми ръце и аз ще те вдигна при мен.
И здраво се дръж за коравата грива на коня!
Защото това е нашият жребий и ден.
И аз тъй по мъжки към нивите ще го подгоня,
че няма да сетиш кога ще прескочим оградата
на твоята невинност и няма да спрем сред полето,
додето до дъно не пресушиме насладата.
А ти зажуми и здраво притискай с нозете,
докато очите две сълзи на радост отронят
и в сладка умора потръпнат едвам коленете,
докато усетиш от слабост как те отмалеят,
когато мъжът и жената, и конят
в едно същество допотопно се слеят.
ПЪРВА ЛЮБОВ
Когато вятър пролетен погали
тревите и напъпилите клони
и облачета - вишни разцъфтяли,
подгони в модро-сини небосклони.
Когато край тракийските могили,
раздиплил грива, млад жребец изцвили
и на Марица мокрото корито
прецапа със стоманени копита.
Аз искам с тебе - моя обич млада,
отново да пребродиме полята;
да вдишваме южняка със наслада;
да чуем как пробужда се земята.
Да задими пак угар разорана,
заслушала на трактора гласа.
И нека от ветреца разпиляна,
ме милва твойта палава коса.
И славеите нека да изливат
във чудни трели своя нежен зов
и твоите очи да ме опиват
със виното на първата любов.
Сега е пролет пак по нашите поляни.
Цъфтят пак кукуряк, синчец и теменуги;
белее още в сняг гръбнакът на Балкана,
но вятърът е нов и хората са други …
