Ангел Ников

РАВНОВЕСИЕ

И се връщаш сега към въпросите,
дето двайсет години те блъскат, но все не реши.
Той, животът, осука опашка за хубаво, и… халоса те,
оттогава си купи и носиш под ризата тоя камшик.

Но кого да удариш! - покрай тебе от теб по-очукани.
Ще продаваш камшика, че вече се търсела меката дума.
Тъй дошло… Ала татко ти гледа сърдито и вика:
ела да косиме ливадата, на сеното се вдигна цената, безумецо!

Той е прав. Но нали ти се хвана за листа и молива
със надеждата - някой някого все пак да разбере.
И въртиш в една гола квартира една истина гола,
та кой друг до едната надеждица цял живот ще се вре?

А баща ти крещи:
ще се върнеш ли, прецъфтява сеното;
тук пиши, ако можеш, на синчеца за сините мокри очи!
Ти стоиш. И пристига отнякъде и безропотно
сяда в скута ти туй, за което животът мълчи!

ТРУД

Все съм лъгал, когато ти казвах,
че човекът се ражда напразно.

Как мечтах, как се мятах до лудост -
моят път е и слънчев, и блуден.

Аз съм впрегнат, аз тегля в браздата,
втрещил поглед нататък, нататък…

Да умра на браздата си вечер се моля.
Сутрин казвам: Дий, воле!

***

Хайде да си говорим тихо.
Тоя свят на крясъци фалшиви
вече безвъзвратно ни ограби.
Минаха
годините.
Ние си останахме наивници.

А парадът на шума живее…
Но какво остава!
Като честни граждани,
дай да помълчим, да си попеем,
нещо по човешки да си кажем.

***

Там бяхме всички. Тъй се случи.
Той беше наш любим другар.
Но преди нас вървя и го улучи
обидата със тъмния шамар.

Разсеяно мълчахме. Даже
готови бяхме да го обвиним.
Опитахме се да покажем,
че над дребнавото стоим.

Усмихнат. Блед. Пораздвоен
юмрукът му се задържа едвам.
Той нашият шамар пое.
И стана още по-голям.

***

Срещу течението - все по Дунава. Нагоре
пътува от години твоя кораб смел.
Видяхме те
да съзерцаваш над брега просторите.
Видяхме те
по Ботевски глава навел.

И чухме думите заветни.
И простосмъртните пред твоите въпроси
изтръпнаха.
Белее Дунавът. Повтаряш клетвите.
Но корабът на Козлодуй ще спре. И после?

***

Денят, прострян до планината,
е като всеки божи ден:
лъки, полянки пред гората
и бряг, в ръждиво озарен.

Небето - езеро студено
се плисне, после притъмни;
дъжд рукне, гръм в дола простене
и всичко пак се промени.

Лих вятър, втурнал се внезапно,
мете - и къра става чист.
И слънцето като стопанин
брои в гората лист по лист.

Природо, майко на земята,
дори за нещо да си в грях,
напомняш ми за всичко свято,
което в тоя свят видях!

ХАЙКА ЗА ОРЛИ

Как да забравя тоя ден - избиваха орлите -
най-силните и смелите, столетните грабители.

/Избиваха ги, за да спасят от гибел зайците,
пернати разни птици и още някои бозайници./

Ловците бяха във верига - нямаше спасение,
те стреляха навред - та чак гората стенеше.

Орлите се издигаха - безмълвни тъмни точици,
но някой ги откриваше и бързо ги посочваше.

Орлите се издигаха… Но нямаше спасение.
И тупваха в пръстта с крила окървавени.

Аз бях дете. Вървях след тях и тихо плачех.
в небето гарвани щастливо грачеха…

СПАСЕНА ПТИЦА

Бе беззащитна във гората
и аз под дрехата я скрих.
Затоплих я.
И отлетя.

Не ми е жал.

А другото - трохите -
всеки би й дал.

***

Как молех на софрата ми да има хляб
и утоление на жаждата в домът ми!
Дали да преживявам се оказах слаб,
дали реките, дето газих, бяха мътни?

Все пак - не може само с хляб и дом,
да си призная -
духът се дави
и като тигрица в клетка тича
до края си…
Човек умира със протегнати ръце към всичко

ТАМ НЯКЪДЕ…

Там някъде мъждее мойто село:
гори се стелят и шуми Марица.
И пак житата класове люлеят
под двете телефонни жици.

И пак небето - синьо и огромно -
на Таш бурун опира тежко рамо,
на къщичките бели като спомени…

И между тях поседнала е мама.

ПИША ТИ…

Ти знаеш най-добре, ти знаеш всичко.
В зигзагите на моя труд самотен
от грижа в грижа като луда тичаше…
Не помня да съм чул - ни стон, ни ропот.

Повика ли ме? Аз и днес съм тука -
от дълг и обич още приласкаван.
Като дете в стъклото ще почукам,
умий ме със сълзата на забравата.

Скръбта и мъдростта добре познавам.
Опрял съм гръб на селския си корен.
Живях достойно, ала и безславно.
В очакването се роди умората.

Самотни, дълги и горчиви нощи
в безмълвието като болка падат.
Това е всичко, дето имам още.
останалото беше младост.

ПЪТ В ПОЛЕТО

Селски път. И в утрото каруца,
тръгва леко и звъни звънче.
Вечер тежката кола скрибуца,
сякаш цялото поле влече…

СПОМЕН

Тогаз прозорецът ми беше
с парче от вестник облепен.
И през пролуките валеше
небе над мен, небе край мен.

Небе. По синия му път
следях с очи, за друго слепи,
звездите как ще се сберат.
И как до късно ще си шепнат…

ДЪХ

Това е татковата къща!
Опрян до пътната врата,
разбирам вече, че се връщам:
- Прощавай! - казвам на света.

По пътя бързах: беше пусто
и грозно тъмното поле.
И сякаш себе си напуснал,
отивах някъде далеч…

Така очите ми отзеха
на придошлия отлив мътното.
Какви замайващи утехи
е трупал в нощите духът ми!

Дотук ли всичко! Тиха къща
над каменните тихи плочи…
Светът до бащин дом ли свършва
или от бащин дом започва?

***

Мараня. Запустяло поле.
Изгорени от слънце стърнища.
Куче дреме до стария плет.
По-нататък не виждам нищо.

Ти не идвай! Повярвай - не трябва.
Бавна птица крилата си люшка
и се губи нататък… Отслабнала.
Нищо друго. Повярвай ми - нищо.

***

Тихи къщички, край пътя наредени,
сиви облаци по покривите лазят.
Есента се спуща. Ще вали. Студено е.
Ще гризе и тази нощ като проказа.

Няма слънце и не се долавя говор:
черни точици - блуждаят птиците.
Не пристигат, не отиват хора…
Само вятърът ще идва все по жиците…

КОРЕН

Аз не питам за ранга,
за поста ти.
Все едно:
от града ли,
от село ли
си дошъл.
Но кажи ми в сърцето си носиш ли
вик от рани,
макар отболели?

Градска уличка
в дъното с майка ти седнала,
селска стряха
ли нощем говори
над жита и над детство
посегнала?…

Мен ме плаши
човекът без корен.

ПЪРВО ПОДКОВАВАНЕ НА КОН

Докараха кончето под навеса -
и начаса го запънаха със дървета.
На въже предният крак се провеси
и първа подкова на копитото светна.
После другите… И краката му станаха яки.
Вече можеше по стъкло да се движи,
да тегли каруца и спокойно да трака.
/ Колко много човешко старание, колко грижи !/

Но на кончето ноздрите бързо и с болка се свиха,
едно лудо пламъче секна в окото,
развилняната грива стана мека и тиха…
А всичко се правеше за доброто му.

***

Притискат ме по-тежко и от глад
на времето тревожните въпроси.
И става все по-страшно в тоя свят
глава на раменете си да носиш!

***

Съмнения, измами, грешки -
живот, сподирян от миражи.
Вървях, обичах по човешки,
да мога и сега да кажа:

издигам се, тъгувам, страдам -
от кръв съм аз и от копнеж;
и в моите коси е падал
от дюлята съборен скреж!…

***

Светът е всичко. Но и вик за правда.
Последната война излюпи гълъба,
за да стои до гербовете и короните.
Така с една надежда ни нагърби:

властта на гълъбовите крила постави.
Красив е жеста! Как да кажем гавра е?
Все пак с какво е победил човекът,
щом варварите си остават варвари?

***

Пепели, където бе горяло
лудото разискрено огнище;
Вечери над изгревите бели,
в погледа ми не остана нищо…

Песента сиротна на капчука
да се разпилее надалече;
близостта, която ме повика,
по-добре е - да не чувам вече.

Скъпа моя, поплачи си тайно,
в старите места поскитай.
Но пред хората не ме окайвай -
те са любопитни.

Пада вечер. В кръчмата е глухо.
Вън ръми мъглата есенна.
Чуй! В комина се е вмъкнал бухал.
Може би напомня мойта песен!

ПЕТ МИНУТИ

Промени се живота ни - ти натам, аз насам.
Всеки със своя багаж, всеки със свойте заслуги.
Чух за благата дума, а и за юмрука ти чух тук-там.
Но какво да се прави: просто всеки си има своята лудост.

Сега с тебе живеем така далеч, сякаш сме от два свята.
Все пак отдели от оскъдното време, направи потребното…
Ще говорим накратко, пет минути ще пием кафето в креслата.
И използвай случая да ме попиташ: какво мисля за тебе!

АНГЕЛ

На Ангел Стоилов

Няма път, няма смях, няма връщане!
Пръст на чимове, пръст… Всичко е свършено.
Ала коренче е наболо, ще живнат и вейки,
ти ще можеш да сядаш и пушиш на пейката.

Една птица видях, че наблизо живее -
тя ли, Ангеле, вечер ти пее?

ЗА ЦЕНАТА НА ДЪЛГА И ДУМИТЕ

Въпросът е до светлите неща -
тях как сега да съхраниме?
Руши се откъм здравата страна света:
обезценяват се дългът и думите,

боли ни даже мъничката болка.
А знаем от великите мъже:
дългът изкачва стъпала до Вола,
за дума се отива на въже!

МАРАТОН

И вече нямам избор. Стигнал съм до старта.
Не се обръщам. Знам: напред са километрите.
И проверих - държат краката ми.
И с мен са: вятърът, пътеката, небето…

Ала страхът, и той дойде и се обажда:
Ако наистина там са събрани всички,
то чакат вест…
И ако нямам сили да им кажа,
ще разберат ли за какво съм тичал?