Сакис Рецинас

превод: Владимир Башев

Петима мъже
пет години -
в една палатка.

Бури вилняха,
а дните бяха
твърди като смола.
То бе тогава,
когато страхът притискаше сърцата,
когато лястовиците не виеха гнезда по стрехите.
Тогава
увисваха пеленачета гладни на гърдите
като жадни деца по чучурите на пресъхнала чешма.
Но ний запазихме надеждата.
Пет години
петима мъже -
в една палатка.
Имахме приятели - оставиха ни.
Имахме близки, в които вярвахме -
омръзнахме им.
Тоя, който имаше мома -
остана сам.
Но ний запазихме надеждата,
както невяста, чакаща рожба.
Пет години
петима мъже -
един народ.
Дойдоха лета по-жежки от африканския вятър,
цветята умираха и не връзваха плод,
пресъхваха гераните като очи на сираци
и всичките писма
пристигаха в черни пликове.
Но ний запазихме надеждата -
петима мъже
непознати преди,
които не бяха се виждали никога,
пет години
в една палатка.
Дойдоха вечери,
когато нямаше какво да си сипем във канчето,
когато нямаше какво да нарежем със ножчето,
когато нямахме сила да превържеме раните кървави.
Тогаз
мнозина се огънаха.
Помислиха: делото е загубено.
Други оправдаха бягството им с грешка на линията.
Сутрин, когато се събуждахме, местата им бяха празни
и не се приближавахме до тях,
както в първите дни не се влиза
в стаята, където е лежал мъртвец.
Но ний запазихме надеждата -
пет години
петима мъже
в една палатка.
Дойдоха нощи,
които душите ни стискаха в клещи железни.
Дойдоха страхливи убийци,
за да ни откраднат вярата.
Но ний я запазихме,
дълбоко в нас,
във всяка наша вена,
във всяко кръвно телце.
Даже когато виждахме смъртта връз пожълтялото лице
на другаря
и отмервахме времето и чакахме нашия ред,
както при заминаването наше на фронта,
натъпкани в конски вагони,
броехме секундите на сетната свирка -
ний запазихме надеждата.
Запазете надеждата, братя мои,
даже когато всичко наоколо се руши
и всички подирят скривалища.
Циментът тежи над главите на хората.
Запазете надеждата,
дори трудностите да показват, че делото е загубено,
дори ако повечето монети във вашите джобове
станат фалшиви.
Запазете надеждата
дори когато за сетен път ви събудят в килията!
Не е безкрайна нощта,
в сърцето й като мая набъбва зародишът на зората.
Запазете надеждата си, братя,
и ще оцелеете,
запазете надеждата си - и ще победите!…

ВТОРОИНСТАНЦИОННА КОМИСИЯ
ЗА СИГУРНОСТ НА АСФАЛИЯТА

Пет души.
Пет маски от омраза.
Пет души -
пет оледенели сърца.
Пет души -
петима страхливци, лишени от атом човечност.
Пет съдии -
„Второинстанционна комисия за обществена сигурност.”

Салонът е празен като ограбен музей,
масата лъщи като немски ботуш,
очите им са гробове.

Пет души.
Кой им е дал право на собственост върху слънцето?
Кой им е поръчал да изстискат моретата от очите ни?
Кой им е разрешил да изгарят надеждите във гърдите ни?

Пет души
хвърлиха сенките си на улица „Сантароза”,
сериозни като никелирани свещници в църква.

- Е, много ли са?

Петдесет и пет обжалвания,
петдесет и пет оковани реки,
петдесет и пет звезди, забодени на един нож,
петдесет и пет морета, които съхнат зад една телена
мрежа.

- Още по една година, и да свършим!
Една година.
Още една година.
Как ще изтрае майка ни още толкова време на прага?
Как ще ни дочакат книгите, разтворени на една
страница
и оставени така преди пет години?
Как ще издържи земята червеят да гризе кафявото
й лице?

Вие, господа съдии, треперите да не закъснеете един час,
бързате да не изстине гозбата
и да не се разтревожат съпругите.

А ние,
хората, чиито къщи изчезнаха в пламъци,
хората, чиито сърца изтъняха от жажда за свобода,
хората, за които маслинените дръвчета
пет пъти постлаха цветя - да ни срещнат?

„По една година на всички… и да закриваме…”
Чакайте. Защо бързате да си тръгнете?
Вие например не знаете,
че съм от Амалиада,
че цялото ми богатство е малко гръцка светлина,
че клетките ми са малки слънца на любов,
нищо не знаете
и не поискахте да научите…
„Още една година,
още една година… и да закриваме…”

Добре.
Ще изкараме
и една, и две, и три години.
Ще ги изкараме.
Оттатък морето крайбрежията се усмихват.
Оттатък има хиляди кърпички, които ни чакат на кея.
Те са очи,
които се взират за бели платна по Егея.
Тези очи, които превърнахте в езера от сълзи,
тези очи, които изровихте,
за да стигнете до сърцата им
и да сложите там омраза -
о, внимавайте с тези очи!
Мъката ги направи страшно дълбоки.
Внимавайте!
Опасно е да танцувате над такива дълбоки очи!

Ние
ще изкараме
тази година и две, и три,
дори повече -
колкото удари се намерят в сърцата ни!…