Георги Майоров

В народопсихологията бракосъчетанието, венчалният пръстен, е ,,огнен обръч”. В него се затварят и горят в изпитания две сърца, две души. Ако не се случат и отстояват един за друг - изгарят и всичко след това се разпилява.

Обаче истинска ли е тяхната обич, те горят, но, като онзи божествен храст, не изгарят, а светят с бяло-златист ореол. Но какво става, когато в това горене присъства някакво изкуство? Тази алхимия ни разкрива интимната лирика на Матей Шопкин в книгата ,,Белег от венчален пръстен”.

Естествено е всяко горене да оставя белег. Но когато венчалният пръстен е ,,чиста и голяма”, ,,истинска любов”, какъв е белегът тогава? Биологичният белег у двойката е да ражда и множи поколения… и точка.

Венчалният пръстен при Матей Шопкин ражда и изкуство, всеобхватна гражданска и патриотична поезия. И благославя ,,цялата вселена”, че любимата жена за него е родена.

Но безпрекословната обич към Отечеството, му налага да пише ,,строги стихове”. Дори явно любовните, не са директно заявена любов. Изказани с влюбени думи те пак звучат възвишено, родолюбиво, патриотично.

Поетът и в своята най-свята интимност е вътрешно предан на всичко родно и мило. Той искрено споделя трепети и вълнения, но няма разнежени думи и лунни вопли, а чрез един външен свят показва своето лоно, своята изцяло страдаща вътрешност.

Изкуството на строгите стихове затрупват ,,извора на нежността” и не остава белег от ,,буйните пожари на страстта”.

Още като юноша го пленява героиката на Родината. (,,Търновска балада”). В Търновград ,,Луната става Калоянов пръстен”, светът е ,,пленителен и нов”, та прегърнати с любимата още в началото са ,,покръстени / от великата спасителка любов”.

Това е истинският, духовният венчален пръстен в неговото творчество - поезията, на която остава верен докрай.

Иначе, без такава всеотдайност на изкуството, големи успехи не се постигат. Жената наистина е ,,музика и зов”, ,,космос необятен”, но у него пак звънят ,,подкови”, ,,баладични звезди” го опияняват.

Обича да слуша ,,как пеят ,,води, ветрове, лесове” и напразно душата на любимата ,,с примирен глас” го зове. И поетът се пита как и защо става това, къде е останало чувството свято?

С любимата ги разделя ,,една жена, с гласа на Пенелопа ги зове” - изкуството, творчеството, поезията. Негова съдба е да бъде ,,и тръба, и лира”.

Жената за него сякаш е поезията, а и поезията навсякъде е видението на жена. Затова неговата гражданска поезия е така обаятелна, честна и чистосърдечна.

Тъкмо по тази причина поетите, в преносния, а при някои и в буквалния смисъл, са бездомни и греховни. Защото за поета целият свет е негов дом. И Матей разказва душата си в стихове с надеждата ,,в този свят да победи”.

Но светът е алчен и коварен, та е трудно да постигаш само победи. Негова главна вдъхновителка е българската героика и природната красота. И ,,златните халки”, тези огнени обръчи, оставят ,,знак на два безкрая бракосъчетани”.

В тази безкрайност кръвта на поета е ,,нажежена от клетви заветни” и раздава ,,душата си в песни”. Също и ,,загледан в небесата” своя дух нарежда в стихове, но не желае ,,бездомна любов”. Та сам става ,,подвиг и победа, и погром”.

Неговата интимност е опредметена с местата, където е живял и посещавал - Царевец, София, Будапеща, Хисар, Трявна, Созопол, Прибалтика, Сезоните и Пределите на Безкрая като местожителство на любовта.

И съкровено признава - навсякъде ,,тази златна венчална халка / като повик на пръста ми грее”. Тя не е огнен обръч, а ореол, който навсякъде го грее и сгрява, и с любимата съпруга ги прави ,,светли и добри”.

Любимата винаги е ,,утринна звезда” и пълни живота му ,,с поезия, с възторг и свобода”. Тя е ,,струна”, а в душата му пеят ,,водопади и градини”. Така ,,в този безпощаден свят и вярната любов” не ги отминава. Тя душевно ги пречиства от мътилката на младостта.

Тя е ,,съвест безсънна”, ,,надежда и Тук, и Отвъд!”. Затова моли кръстницата на любовта им, да му позволи поне една песен да изпее, която след смъртта му да остане. И с ,,дух и воля / да не изчезне от света”.

Но Матей Шопкин ни е оставил толкова интимна лирика, че никога няма да бъде забравен. Дори от баладичните си врагове.

Дотук обърнахме внимание на първата и завинаги венчавка с поезията, но комката на неговото кръщение и причастията до днес си остава любородието в книги като ,,Магическа шир” и цялата му с Ботевски плам въздигаща ни негова поезия. Но днес да говорим за патриотизъм е едва ли не кощунство.

А родолюбивата поезия на Матей Шопкин с оптимистична сила продължава да ни събужда и опива. И не бива да ни учудва, че и на неговия войскови поетичен шарф точат ръждясал кортик (двуостра парадна кама) отцеругатели и словоблудни критици, че дано смалят поетичната му енергия.

Но не успяват, защото този поет е реалист неоромантик с дълбок идеен корен, висок естетически критерий, със звънко отмерена ритмика и богати езикови форми. И за пореден път ни приканва да пием от чистите извори на родолюбието.

Той не се повлия от модерни течения, от чужда заемки и препратки, от фриволни мъглявини и с възрожденски патос и овладян тон извиси патриотичната тема до запомнящи се позиции, от които не отстъпва нито крачка назад.

И да не беше го признал сам, следва ясно и категорично да заявим, че в днешния ни свят все по-неотменно ,,има нужда от възрожденски стихове”. Затова Матей Шопкин непрестанно ни ройва в магическата шир на красотата българска.

Продължава да пее за Търновград с лудите води на Янтра, с гирляндите от духовен бръшлян, със златните диадеми на яснолики болярки, с мъдрия меч на Калоян, с гордия плач на патриарх Евтимий. И осея с крепости на българския дух градове и села, остави паметни знаци по места на героични битки и крушения, за да се помнят и тачат.

Защото всяко честно и правдиво връщане към исконното българско родолюбие прояснява нашия поглед в бъдното. Освен възторг и голяма болка изплаква поетът, че ,,вече никой не поглежда / към люлка, извор или корен”.

И с ,,оловни сълзи плачат небесата”, когато по цялата ни земна шир на ,,Втори юни” сирените траурно вестят да отдадем почит на падналите за свободата на Отечеството. А дори в този момент някои развеждат кучетата си или летят на четириколесните си коне, та нямат време да се спрат за три свещени минути.

Затова поетът не престава да търси ,,песенни думи” за своята любов и поклон, че в полето на честта да остане завинаги войник на майка България. И на тази българска земя всеки корен го познава.

Тогава как сърцето му няма да плаче и проклина онези безродни чудовища, които, земята ни божествен рай, ,,превърнаха в пустиня”. И никой не им търси сметка. А трябва! Трябва скъпо да платят! Защото ежечасно ,,някой плаче и се моли / с болката на моя глас”. Та поетът е длъжен неотклонно да ,,брани духа на България”. А е много трудно днес.

И се терзае и пита: ,,Къде е вдъхновеният Матей?”, че нямал вече ,,порив, ни идея / ни погром, ни апогей”. Но не е така. Книгите му доказват, че времето продължава да вика неговите безстрашни стихове. Че България няма да остане без духовни водачи. Заявява ясно: ,,Няма да си тръгна победен / и няма победен да си отида!”, макар денят му да прилича на ,,безмилостна корида”.

Той не се примирява и с безкрайния преход, който всъщност е ,,гибелна война”. През сълзи гледа как ,,нашата държава се разпада / на хилави и хищни дребни части”. И ако поетът мисли, че нещо трябва да се ремонтира, в никакъв случай не трябва да посяга към своя дух, към градивната си воля. Ремонтът няма да бъде успешен.

Той докрай възторжено ще пее ,,под заветния трицвет”. С вярата, че навеки ще има българска държава, български народ и буквите на Кирил и Методий. (,,Ремонт”). Въпреки мрачните прогнози на демографите.

Неговите стихове са животворен дъжд над ,,сухи бразди” в днешното разгулно време. Българската необятна шир е магия за постоянно чисто вдъхновение, което води началото си още от първите стихове на младия Матей Шопкин, та не престава и до днес.

Вдъхновение пълно с ,,полети, слънце, любов”. Затова поетът не престава да плиска очите си ,,с вода, лъчи и синева” и остава завинаги ,,честен в думи и дела”.

Много отдавна съпреживявам стиховете на Матей Шопкин. Харесват ми. И не само на мене се харесват. Те събуждат синовни чувства у всеки, който ги чете.

Той е идеалист в своите тежнения и романтичен тип поет, но винаги реалист в художественото пресъздаване образа на Отечеството.

България го опиянява и вдъхновява и той й отвръща със синовна обич и преданост. Нищо въображаемо не прибавя и нищо съществуващо не отнема от тази магия. Поезията му звънти от чистота и красиво настроение. Честен и възпяван. Тачен и въздиган.

Дори в десетилетията на социалистическия реализъм, в своята художествена реч не се помами по декора на класово-партийните навявания и високопарните внушения на отминали времена.

А с темперамент, постоянство и укротени акорди вая тази изключително трудна и деликатна в наше време патриотична тема.

Без да повишава тон, без да размахва плакати, без декларации и груби нападки, той устоява на необузданите обществени ветрове чрез неизменната хармония в триединството - пръст, вода и огън.

Като изкусен майстор взема пръст от магическата шир на майката земя, омесва я със сълзи от чистите извори на героиката и страданията на българския народ и от пещта на своя огнен дух ни поднася една чиста и неподправена изповед. Без глечта на грънците!

Единствено и само с любовта към народ и родина, към роден край, към всичко свято и мило. Затова му вярваме!