СЛАДКИТЕ ЦАРЕВИЧНИ ПРЪЧИЦИ
превод: Иван Антонов
Беше юли. Слънцето тържествуваше. Обличайки копринения сарафан, под който се криеше само един детайл от женския тоалет, връзвайки косата на стегната висока опашка, Вероника се погледна в огледалото: “Отлично!” - заключи тя и излезе на пазар за зеленчуци.
Вървеше и и беззвучно си тананикаше позната детска песничка под акомпанимента своите токчета. Едва доловим ветрец приятно докосваше сарафана й. Вероника неволно забеляза възторжените мъжки погледи и без да беше кокетка, вътре в себе си реши да ги подразни, защото играта й хареса. Сериозна и целеустремена, те все още не умееше да си прави сметката като зряла жена на всяка крачка.
Преминавайки по малката уличка „Климентовска”, Вероника излезе на „Пятницка”. И ето го радостното за сърцето „Замоскворечие” с веригите магазини, закусвални и кантори. По обед тук денят пъхти и важничи, сякаш подземен великан поглъща служещи и купувачи, за да ги изхвърли към различни райони на Москва и да започва да се успокоява. Наблизо по „Балчуга”, по двете му страни са наредени плътно една до друга двуетажни къщи, хитро измамили миналото на града. Тук там къщите са с арки или със сиви, малко зловещи врати към дворовете. Вечер тук всеки звук има ехо, сякаш улицата не е улица, а дълга бетонна тръба. Вървиш и се вслушваш в собствените си стъпки, в собствените си мисли и никой не те блъска по рамото, не ръмжат преминаващите коли и ти не пречиш на никого.
Но сега е средата на деня. „Пятницка” е многолика пъстрота и играе своята шумна игра. Вероника, понесла в себе си дъха на улицата се наслаждаваше на суетата, която изобщо не пречи на младостта, а тъкмо обратно. Това е нейният град, нейната улица.
Тя наближи къщата с арката, от вътрешността на която излизаше дълга опашка. В края на месеца „подхвърлили”, заради плана сладки царевични пръчици. Глупаво е да се губи време да чакаш за това, но й се поиска да зарадва синчето с лакомството и Вероника се нареди на бързо разрастващата се опашка. „Трябва да успея да прибягам до пазара.” - помисли си тя, осигурявайки си място с помощта на стоящата зад нея гражданка.
Летният пазар гостоприемно я срещна, сякаш е натюрморт от плодове, зеленчуци, различни изискани ястия. Тя купи всичко необходимо, внимателно го сложи в мрежичката и се върна при къщата с арката. Оглеждайки опашката Вероника разбра, че е изгубила своето място. Затова реши, че бързо трябва да тръгне към къщи. Но някой я извика:
- Вероника!
Тя се обърна и видя в опашката старата си приятелка Людмила, с която някога бе работила в завода като лаборантки - бъдещи студентки.
- Милка! Здравей! Хубаво е, че те срещнах - зарадва се Вероника - Представяш ли си, докато изтичах до пазара и си изгубих реда. Сега, ако се наредя пак, до мене нищо няма да стигне.
- Застани пред мен! Как живееш? - попита Людмила и не дочакала отговор започна да разправя за себе си. - У, каква нахалница! Пререди се! - чуха зад гърба си приятелките, но не искаха да се разправят. Малко ли мърморковци има по света.
Жената, която бе зад Людмила, около петдесет годишна се възмущаваше и нервно помръдваше с рамене. Тя недоволно „дуднеше”, повтаряйки едни и същи думи, като очакваше подкрепа от другите. Но от опашката мълчаха. На Вероника й стана неудобно от пререждането, понечи да си тръгне, ядосана на себе си, но приятелката й я хвана за ръката и почти й заповяда:
- Стой тук и не обръщай внимание!
Людмила хвърли насмешлив поглед към жената, давайки й да разбере, че никак не й се занимава с глупости, но този поглед разсърди „солистката” не на шега:
- Виж я ти! Красавица! Вмъкна се, без да се нареди и какво от това било! Вижте я само! - призоваваше тя останалите, хвърляйки към Вероника зъл поглед.
- Защо така болезнено реагирате? Без покупка няма да си тръгнете от тук - намеси се младият човек с чантата.
- А Вие замълчете! Намерил се добряк! Ако Ви е жал за нея, напуснете, а тя да заеме вашето място! - не миряса жената
Младият човек не искаше да напусне опашката, затова изведнъж млъкна. Вероника се опита да обясни вежливо, че и тя е стояла на тази опашка, но за малко я е напуснала, което не е трябвало. Людмила не пожела да потърси обходен път, а даде воля на красноречието си, придобито от времето, живееше в комуналката и встъпи в боя. Опашката забръмча, разделяйки се на два лагера: някои оправдаваха Вероника, други искаха тя веднага да излезе от опашката. Уморени от горещината и чакането, хората от опашката вече се кълняха един друг, продавачката, властта, заклеймявайки всички и всичко за тегобите в живота им. И ето един миг на радост за тях и на когото му е скучно на опашката. Сякаш бе преминал влак.
Вероника не виждаше в своята постъпка нищо осъдително: колко пъти е стояла на опашки и е пропускала пред себе си непознати хора. И в главата си не допускаше зла мисъл за такива глупости, които биха съсипали душата й. Тя чувстваше, че не на всички бе попречила и това й даде сили. Струваше й се, че това не се отнася до нея, а до някакво същество, способно да лиши тълпата от живот. Затова сега граждани и гражданки се ненавиждаха помежду си, сякаш доскоро не обсъждаха миролюбиво проблемите на народонаселението.
Продавачката в това време дойде, опашката по инерция се раздвижи, ругаейки в движение. Продавачката работеше вяло, без да бърза. Тя бе свикнала на такива баталии. Очите й с леко размазан грим излъчваха презрение към клиентите, така, че тя винаги е стояла от другата страна на барикадата. Между нея и клиентите щандът стоеше като граничен стълб. Но шумът от опашката достигна и до нея:
- Хубав пазар! - възмути се тя и изкомандва - Не пречете на работата!
- Вън от опашката тая! - гледайки към Вероника изхриптя хилава старица и внезапно, като капка кипящо масло изскочи от опашката и удари Вероника с чадъра си. Чадърът остави червена следа по рамото на младата жена.
Вероника извика от болка и не успяла още да се опомни почувства нов удар: мъж с капронова шапка я дръпна за презрамките на шафрана. Дрехата като копринена струйка се свлече в краката й и тя остана гола. Пръстите на ръката й, с която държеше мрежичката се разтвориха и по асфалта се посипаха плодовете и зеленчуците. Сборището мигновено утихна.
От болка, от обида и от срам Вероника заплака. Тя се изчерви, прикривайки с ръце голата си гръд. По червените й страни, изгаряйки я, потекоха сълзи. Няколко секунди тя стоя пред смълчаната тълпа, прекрасна в своята голота и засрамена от нея. Мигът бе сякаш вечност.
- Що за зверилник! - възмутено се провикна Людмила - Сега ще позвъня на милицията. Заради някакви си пръчици разкъсват дрехите!
- Той е пиян - забеляза жената с очилата, поглеждайки мъжа с капроновата шапка, вече съжалявайки за случилото се.
Мъжът и жената-локомотив за случката уплашено млъкнаха, само старицата с чадъра не мирясваше, бранейки цялата младеж от пороците. Вероника вече не чуваше нищо,
засрамена, вдигна сарафана от земята и се опитваше да го задържи върху себе си с ръце. Но ръцете й бяха станали непослушни.
- Ето Ви карфица - съчувствено предложи някой и недочакал отговор, забоде презрамките на сарафана.
- Не плачете, лелко! - чу зад гърба си Вероника детско гласче.
Момиче, около десетгодишно, събираше в мрежата разпилените по асфалта плодове и зеленчуци. От тази трогателна грижа на младата жена й премаля. Оглупелите участници в битката започнаха да разбират, че изпускайки гнева, уж от добра душа, са я погубили. Продавачката, виждала какво ли не, ожалвайки Вероника, рече:
- Ама, че народ! Елате тук, колко пакета искате?
Вероника се смути още повече и трудно се ориентира какво трябва да направи. Някой деликатно я побутна към щанда, успокоявайки я:
- Вървете! Купете си!
Сякаш хипнотизирана, тя приближи продавачката и купи, за удивление на останалите, само един пакет сладки царевични пръчици. Цялото й тяло бе като разнебитено. Вероника не чуваше съчувствените думи, съветите да напише жалба до милицията. Тя дори не виждаше лицата на хората, които я бяха обидили. Беззвучни сълзи като плътна пелена покриваха очите й и непрестанно я душаха.
- Хайде, успокой се, не си го слагай на главата! - догони приятелката си Людмила, опитвайки се да свали от нея товара. - Хората съвсем са озверели.
- Знаеш ли, Милка - през сълзи каза Вероника - мен ме е срам от това, че се поддадох на ситуацията, вместо веднага да си тръгна за дома. Стоях и слушах цялата тази мерзост.
- Глупости! Ти трябваше да фраснеш по муцуната онзи с шапката, а и бабката не пречеше да понабиеш! - горещеше се Людмила
- Аз не искам да бъда като тях.
- Какво да се прави, ако животът е такъв! Ето там селянин нанизал тоалетната хартия на канап като геврек стоеше на опашката. Всички ние от опашката сме заложници на нещо.
- Защо точно с мен се случи това? Защо? - терзаеше се плачещата Вероника. И й стана жал за самата нея. Не можеше да осмисли случилото се. Какъв ще е нейният образ на човек, свободен от жаждата да купува? Някаква невидима сила я всмука в скандала и я постави в тази унизителна развръзка. Защо не си тръгна! Защо остана?
- Какво има да се мисли защо? За тази лелка, която започна скандала не е важно къде и защо. Може да е във влака, може да е в поликлиниката, вместо в кантората. Такива навсякъде има. А ти между нас си красива, излъчваш благополучие. На такива винаги ще завиждат. Как е у нас? Ако при теб всичко е добре, то на мен значи ми е лошо. И започваш да се кориш. Забрави! - заключи Людмила. Разделяйки се като сестри, приятелките си тръгнаха.
Слънцето както преди позлатяваше града, но бе леко понамаляло, галейки купола на близката църквичка. Нагретият през деня асфалт бе омекнал като ластик. Въздухът напоен от газовете от ауспусите на автомобилите задушаваше. „Пятницка” живееше своя обичаен живот. По нея без умора, прибягвайки от опашка на опашка, сновяха чевръсти пристигащи. Сякаш, че никога не се огъваха под тежестта на пълните с продукти чанти. Из дворовете се бе натрупал празен памбалаж: сандъчета, кутии - резултат от пъргави търговци. През отворените врата на магазините подобно на змии пълзяха опашките.
Вероника вървеше към къщи с отпусната глава, гледайки в краката си. Тя не чуваше чукането на своите токчета, не забелязваше минаващите край нея хора, налегна я умора. Беше задушно като в сауна. Отминалите събития й се видяха като кошмарен сън. Толкова лека и млада сутринта, сега тя се чувстваше като остаряла. Спомни си как веднъж в детството майка й донесе голяма опаковка с царевични пръчици. Оказа се, че дълго е помнила този случай. Въздушни, с мирис на ванилия, те я привлякоха като нектар пчела. Майка й даваше на децата по малко от тази сладост. Може би този спомен накара Вероника да се нареди на дългата опашка.
Вкъщи се погледна в огледалото: ентусиазмът в очите й бе изчезнал безследно. По бузите й отново потекоха сълзи. Сега, без да се срамува от никого, даде пълна свобода на сълзите си. Наплаквайки се на воля, тя пое дълбоко въздух и „Край” - каза на себе си - забравям злото. Получих си урока. Значи така е трябвало да стане”.
След вечеря пухкавите пръстчета на сина ловко се справиха с царевичните пръчици, хвърляйки ги в устата. Хитро щурайки се, малчуганът хранеше ту мама, ту татко, а после попита:
- Мамичко, колко са вкусни! Ще ми купиш ли пак царевични пръчици?
- Разбира се, че ще ти купя, радост моя! - отговори Вероника и се усмихна.
Москва, 70-те години