СТАНИ, СТРАНА!
превод: Дафинка Станева
На Николай Иванович Дорошенко,
който ме вдъхнови да напиша тези редове
В старото воронежко село дойде ранният априлски Великден.
В утрините по водата още се образуваше тънък ледец, но пролетта вече настъпваше, зримо изпълваше въздуха с мирис на разтопен сняг, с екливи звуци, със син бляскав простор.
По-звънко пронизваха въздуха детските гласове, по-яростно кукуригаха петлите. Слънчевият вятър щедро посипваше с лунички детските носове и бузки.
На покритите с мъх лица на старците се появяваха и блуждаеха безпричинни усмивки. Старите върби покрай рекичката замърдаха, зашумяха със зелената си свила.
С мощен озон от топящия се сняг задиша великото Черноземие.
Този ден в селото погребваха старец-столетник, бивш колхозен бригадир. Съседите му казваха Дядото или Дядо Сержант.
Да, по-възрастните помнеха, че двайсет години след войната не пратиха в затвора нито един колхозник от бригадата на бившия сержант.
Дядото надживя три жени и седем от децата си. Двете живи - син и дъщеря - рядко биваха в родното си място, отдавна отвикнали от роднините и от баща си.
През последните години Дядото живееше с внука си Митрофан и снахичката Маня.
Старецът не тежеше на добрата и усмихната Маня. Той сам се миеше. Бавно, но сам обличаше панталона, чиста риза и сядаше на масата. Обичаше да си поговори с близките.
- Митроня, защо не се хвалиш? Казват, че си получил трактор друга марка.
- Получих, дядо, немски. Дизел, петстотин конски сили, като танк. Сто хектара на смяна изорава.
- Забогатя, значи, колхоза… Кой е сега там стопанин?
- Газпром. Ние сега сме богати, дядо…
- Да, цените са богати… Ние след войната с колесни трактори по три хектара оряхме, а хлябът беше евтин. Сигурно грамотните хора в Газпром са почнали повече да ядат? Защо расте цената на хляба, Митроня?
Дядото се горещеше, в погасналия му поглед се появяваше упорит блясък, гласът му се сменяше на фалцет. Внукът не се смущаваше от гвардейския натиск на бившия бригадир.
Той обичаше дядо си в такива минути, но се плашеше от прекалената възбуда на стареца и с търпеливо съчувствие замълчаваше, или се съгласяваше с него от време на време. Дядото се изморяваше, започваше да се прозява и да се ядосва на себе си за своя патос. И за кой ли път клетвено обещаваше:
- Стига, повече няма да се изказвам! Отдавна съм излишен в тоя живот със своя колхоз.
Отиваше по-близо до прозореца, замълчаваше и часове наред гледаше как до стария краварник момчета караха мотоциклети в дълбоката силажна яма.
Байкърите като от трамплин излитаха от ямата и увисваха във въздуха сред виковете и крясъците на запалянковците.
Мотоциклетите се пльосваха наземи с всичките си чаркове и въртейки се и димейки, по чудо изравняваха ход. Случваше се и да не го направят…
Дядото възхитен удряше с длан по масата и гордо заключаваше:
- Вашият Газпром спроти нашите деца е чувал с говна!
Дядото не говореше за смъртта, но все по-безцветни и по-кратки ставаха дните му. Той на глас си припомняше позабравени имена, бъркаше ги, викаше внучката:
- Маняша, в нашия взвод имахме хармонист, сибиряк. Помниш ли как се казваше? Иван ли?
- Иван, дядо.
- Орел! За Свещената война в блиндажа до Сталинград свиреше… По-чисто от Шаляпин я караше!
Той щастливо се усмихваше, опитваше се да тананика далечната мелодия, леко дирижираше с дланчица. Още си спомняше, още виждаше себе си в младия безгрижен и весел живот. А насън така ясно усещаше дългата целувка на мокри момински устни, че преставаше да диша и отново викаше внучката:
- Маняша… А къде е тази, с пухкавото лице. Как е тя… Съседката ни?
Наскоро след обеда Дядото решително премести купата и тихо произнесе с чужд глас:
- Тези дни ще умра. Докато съм с ума си, искам да те помоля нещо, внуче…
Старецът се наклони към Митрофан и започна бавно да му говори нещо шепнешком.
Маня тактично излезе от стаята.
- Можеш ли да го направиш за мен? - тихо попита старецът.
- Мога! - твърдо отговори Митроня и прегърна малките му слабички рамене.
Погребваха Дядото, както всички селски старци. Простичко, без сълзи, без речи. Без хорска тълпа - само съседите дойдоха да поседят около ковчега.
Но все пак имаше нещо необичайно.
Митроня подкара към къщи своя немски дизел с отворено ремарке. На него сложиха ковчега, обшит с червена басма, като на военен лафет.
По тесните улички между къщите до уличния асфалт беше трудно да се мине с машина. Пътят беше разкалян, разбитите коловози бяха пълни с вода от разтопения сняг.
С ковчега не можеше да се върви пеша. А дизелът с двуметровите, широки като пухен дюшек колела, вървеше по уличката като Гъливер сред лилипутите.
На главната улица спряха. Хората чистеха и миеха в локвите ботушите си, канейки се да продължат до гробищата. На асфалта стоеше автобус, от който пъргаво изскачаха войничета с духови инструменти.
След минута духовият оркестър в пълно военно снаряжение стоеше след ковчега, очаквайки командата на младия лейтенант.
Процесията се раздвижи.
- Ба-а-м!
Гласовитата мед с ниски ноти се вдигна във въздуха. Хората потрепнаха, изправиха плещи. Мъжете снеха шапките и никой вече не наведе глава.
Децата покрай пътя тичаха след оркестъра, след барабанчика, който с всички сили удряше чинелите, а луничаво дребно войниче в такт с него утробно духаше в широкополото разширение на тубата: бах-бах-ба-ах!
Бузите на войничето се надуваха като топчици, увеличаваха се и стигаха до орбитите на очите. Сякаш на шега, на него се държаха всички ниски тонове на оркестъра и на него диригентът му даваше одобрителни знаци по-често, отколкото на другите.
Нежно ридаеха тръбите, гърлено отсичаха фразите тромбоните, мъжествено буботеха басовете.
Внукът Митроня изпълни молбата на дядо си. Във воронежкото село стана нещо, невиждано досега: военен оркестър за пръв път изпълняваше на погребение знаменитата мелодия на Великата отечествена война: „Вставай, страна огромная, вставай на смертный бой!”
Можеше да видиш с очите си как откликваха хората на музиката. От всеки двор, напускайки празничната маса и домашните работи, към траурната процесия се присъединяваха по двама-трима, а с децата и по петима човека. На половината път до гробищата след ковчега вървяха вече около двеста човека.
Музиката с дълго дихание изпълваше улиците и уличките между къщите. С мощното бучащо дихание на океана. Слънцето излезе иззад облаците и ярко пламна по тънката полирана мед.
Светли и строги бяха лицата на земляците. Те не само погребваха своя Дядо, последния войник от великата война - те напомняха на живите за себе си, за своя окаян живот.
Дядото винаги беше на тяхна страна. И те днес са всички след Дядото, заедно с него. От тълпата идваше мълчалив протест. Погребението винаги е протест. До гроба всеки чувства това особено остро. И това е трудно да се изрази с думи. Селските хора не обичат речите на погребение. Речи произнасят на помен на началниците.
„Пусть ярость благородная вскипает, как волна…”
Имаха чувството, че музиката се изпълнява за пръв път. По кожата минаваха тръпки, по скулите играеха буци. Решимостта приближаваше към гърлото, кръвта удряше в слепоочията. С твърди устни хората пригласяха: „Идет война народная, священная война…”
Войничетата се стараеха да спазват строя, не правеха излишни движения, оркестърът палеше мелодията, както на парада, на Червения площад.
На всички им се струваше, че ковчегът с покойника, стотиците земляци след ковчега, пролетта и Великден, слънцето и радостта на Празника се съединиха хармонично в кипящата музика, съединиха се в едно чувство.
Можем да си представим как са усещали това чувство руските хора през юни 1941 година, когато по цялата страна е звучала „Священная война”, когато я запяват милиони, когато за първи път я чува и подхваща Дядото, Дядо Сержант, който се казва Емелян Анподистович Воронов.
„Пойдем ломить всей силою,
всем сердцем, всей душой -
за землю нашу милую,
за наш Союз большой!”
Станица Старочеркаска
Ростовска област
29 октомври 2018 г.
