Филип Марински

В живота ми нещата
така се завъртяха,
че отброявам дните,
прибран под чужда стряха!

Започвам с това двустишие от мое стихотворение, защото доста често тази чужда стряха е болничната. Това ми даде възможност да набера богат арсенал от впечатления от здравната ни система, впечатления, които имат отношение към всички, били в контакт с нея. А едва ли има човек, който да не е имал някога нужда да потърси лекарска помощ.

Системата е определен ред, по който са организирани частите на цялото, съобразен с връзките между тях. В този смисъл районните здравно-осигурителни каси са част от цялостното здравеопазване и местоположението им би следвало да бъде съобразено с останалите части на системата и преди всичко - с болниците и Диагностично-консултативните центрове.

На практика, обаче, те като по правило са организирани на такива места, които са били удобни на административната единица, които ги е определяла и са удобни за работещите в касата чиновници, но не и за пациентите, които касата трябва да обслужва.

До какви не неудобства, а затруднения води това?

При сега действащата нормативна уредба, всяка рецептурна книжка първо се дава на личния лекар, за да впише и завери диагнозите, след което се носи за заверка в Районната здравно-осигурителна каса.

Едва тогава личният лекар придобива правото да изпише в книжката нужните на пациента лекарства. Това на практика значи пациентът да се реди три пъти на опашка и да чака реда си.

По-голямото затруднение идва от придвижването от място на място, когато лекарските кабинети са преобладаващо в болниците или в диагностично-консултативните центрове, а здравната каса - на километри от тях.

Защото тези разстояния трябва да се преодоляват от хора с различни страдания, обикновено ограничаващи двигателната им способност.

И ако рецептурната книжка може да се заверява веднъж на няколко месеца, дори година /при купуване на нова книжка!/, то протоколите, с които се разрешават някои по-специални медикаменти, се заверяват всеки месец.

Та тъй - върнахме се при личния лекар.

И да го кажем направо: той, задно с помагащата му медицинска сестра, е принуден да върши не онова, за което е учил 6 и повече години, а неща, които би свършил отлично и човек със гимназиално образование.

Личният лекар следи преди всичко документацията му да е изрядна, защото в противен случай от здравната каса го глабяват. И то - яко! Личният лекар, например няма право да смени лекарство, което пациентът не понася, /това просто „не е неговото лекарство”/ с медикамент със същия терапевтичен ефект.

Това трябва да стане само от лекар със специалност, иначе здравната каса няма да плати.

За отиването при специалист е нужно направление. И при все, че по телевизии и радиа се тръби, че няма лимит за направленията, „джипито” ти казва, че „ако в рамките на годината си ползвал вече два пъти направление, нищо не мога да направя за теб!”

При това положение на пациента /който по Конституция има право на безплатно здравеопазване!/ му остават цели две възможности: или да отиде при специалист без направление срещу 30 - 50 лева, или да си заплати лекарството в аптеката на „свободни цени”.

Някога, когато съществуваха Държавните автомобилни предприятия /ДАП/, съм наблюдавал как сутрин шофьорите се редяха пред гишето на диспечера за получаване на пътен лист. Натрапва ми се сравнението, че „джипитата” са превърнати от системата на диспечери, за преглед и грижа за болния просто не им остава време.

Ето ни вече и в болницата.

След приема и становището на приемащият лекар, болният е най-напред в ръцете на медицинската сестра. Тя трябва да определи стаята за настаняване, да вземе кръвна проба за лабораторно изследване, да постави абокат и т.н. Но… да тръгнем по отдалече.

Някога момичетата с бели престилки и касинка на главата се наричаха „милосърдни сестри”. Колко точно беше това название! То замества сегашна длъжностна характеристика, написана на две-три страници. Защото означава, че момичето като истинска родна сестра проявява съчувствие и готовност да помогне на човека при страдание.

Не знам кога названието „милосърдна” е изоставено, но знам, че днес в много случаи липсва. Примери? Ето:

Медицинска сестра идва със спринцовките и ластика при болния само час, след като вече му е взета кръвна проба. Болният пита: „Сестро, пак ли?! Та нали само преди час…” Отговорът: „Давай, давай ръката, недей философства! Пратили са ме, идвам. Да не смяташ, че твоята кръв на мен ми е притрябвала!” Случаят се изяснява: първата кръвна проба е изчезнала някак по пътя за лабораторията. Но защо трябва да изчезне и милосърдието?!

Пациент, на когото през нощта в интензивния сектор е възстановен сърдечния ритъм, среща в коридора дежурния лекар и на въпроса му: „Как сме?”, човекът споделя: „Докторе, много чести са прескачанията, да не би пак…”

След малко по коридора се чува припряното тътрузене на мобилния кардиограф и в стаята на нищо неподозиращият болен влетява сестрата с възгласа: „Бясна съм!”

„Защо, сестро?” - пита съседът по легло. „Защо! Ами оплакал се е!” - и сочи пренебрежително с повдигане на брадата си „виновника” Следва нервна процедура и ядно захвърляне на кабелите върху плота на кардиографа.

На стената в коридора е поставен надпис с едри букви: „В ТОВА ОТДЕЛЕНИЕ СЕ ГОВОРИ ТИХО!” Въпреки това от единия край на дългия двайсет метра коридор, се чува въпрос на една сестра към мярналата се в противоположния край колежка: „Сийче, свободен ли е кардиографът?” И разбираш, че тихото говорене е задължително само за болните.

Мизерни са заплатите на тези хора, не е лека работата им, но това не бива да бъде основание задълженията да се изпълняват без милосърдие.

А сега да надникнем и при лекарите.

Уважаеми читателю, ще ти кажа неща, които са ти до болка /в буквалния смисъл на думата!/ познати и от твоя „допир” със системата, но аз ще споделя с тебе случаи, в които съм бил участник.

Преди всичко ще кажа за лекарите нещо, което винаги съм казвал: СЛАВА Богу, че ги има! Защото в тежки случаи животът ни е в ръцете им. Аз най-добре знам това, защото моят живот, моето сърце е било в буквалния смисъл на думата, в ръцете на кардио-хирург.

Въпреки преклонението ми пред онова, което могат, искам да поумуваме върху неща, върху ситуации, в които лекарят е принуден да прави не онова, което може, а каквото системата изисква.

Лекарят, високообразованият специалист е принуден да търси изход от сложния лабиринт от недоогледаните, приемани от „Бат-Сали”-евци” закони и разпоредби.

Аз съм далече от амбицията да анализирам медицинската практика, защото съм несведущ по въпросите, но фрапиращите „несъвпадения” - мисля че мога не, а трябва. Защото те опират до ПРИНЦИПИ , а не да случайности.

В неврологично отделение съм с частична пареза на десния крак в глезена. Ходилото „не ми се подчинява”. При изписването получавам двата броя епикризи, в които чета в „неврологичния статус”, че съм „със затруднено стъпване на петата на левия крак”.

Опитвам се преди тръгване /а то непременно е документирано с израза „изписан с подобрение!”/ да си изясня с кой крак имам проблеми, на което докторът с усмивка ми казва: „Е, нищо, де! Ако се наложи друга намеса, нали ще си там - ще кажеш за кой крак става дума!”

Иска ми се да възприема това като шега, но нещо в мен се бунтува. Шегувала ли се е техническата секретарка, писала диагнозата и явно използвала „шаблон” /за по-бързо!/ на някой друг с проблем на долен крайник?

А самият той, докторът, пак ли се е шегувал, когато е подписвал диагнозата и на практика е изпращал грешна информация към следващия си колега, към който пациентът може да бъде принуден да се обърне? И остава един суховат и нагарчащ привкус в…душата!

Отивам в една клиника за консултация с кардиолог и му предоставям за информация епикризата от четиридневно пролежаване в кардиологично отделение в друг град.

Уведомявам го устно, че две от вписаните в епикризата неща не са истина: че съм нямал при приемането „отоци на двете подбедрици” и че не съм съобщавал „за суха, дразнеща кашлица вечер, по време на сън”.

Казах тези неща, защото съм мислел, че епикризата има смисъл на важна информация за следващия лекар, за да може да постави вярна диагноза и предпише най-правилното лечение.

Лекарят ме погледна, както се гледа наивник и чистосърдечно сподели: „И аз ще напиша неверни неща, защото документите ми трябва да отговарят пред здравната каса, за съответната клинична пътека!”

Това вписване на неверни неща в епикризите е масово и повсеместно.

Когато се роди вторият ми внук, родителите му бяха изпаднали в паника, след като се прибрали от родилното вкъщи. В епикризата на детето били вписани толкова смущаващи неща, че още на другият ден майката отишла в родилното да пита колко застрашаващо е състоянието на рожбата й.

Лекарката я успокоила: „Детенцето ви е напълно здравичко, тези неща ги пишем, за да документираме процедури, консумативи и медикаменти пред здравната каса!”

В едно отделение по инвазивна кардиология ми направиха коронарография. Когато взех епикризите, определено се изплаших. Мил е опустелият му живот, какво да се прави! В епикризата пишеше: „рискът на пациента се определя като висок”.

Отидох при сестрата, да попитам има ли дежурен лекар /беше събота!/, с когото да разговарям за състоянието ми. Докато питах сестрата, зад гърба ми се чу женски глас: „Сестро, ама аз не съм мъж! А в епикризата ми пише „мъж на видима възраст…”

Сестрата я успокои, че ще оправи нещата веднага, взе епикризите и явно отиде при техническата секретарка, за да „върнат” на жената пола. А дали показателите от изследването на кръвната проба не са на някой „мъж на видима възраст…”?

В антрето на болничната ми стая в остъклена рамка на стената е окачена „харта”, в която подробно е описано какви права има пациентът. На едно място в хартата изрично е казано, че „има право на пълна информация за здравния му статус”.

Наивно повярвал в това, още повече, че при приемането ми сложих десетина подписа че съм „съгласен” и че „имам право”, попитах дежурния лекар какво означава това „рискът на пациента се определя като висок”? Той - млад, симпатичен мъж - ме погледна с нескрита досада и ме отпрати с думите „Ей, приятел, не съм на изпит!” Тръгнах си неосведомен, но поне - с още един „приятел”.

Епикризата дадох на близък лекар, истински приятел, който ме успокои, че това е вписано, за да могат да ме „пуснат” по съответгната клинична пътека, която струва поне хилядарка. По същите съображения са вписани и медикаментите, които реално не съм вземал.

Описах няколко конкретни случаи за илюстрация на масова и повсеместна порочна практика. Камара от папки с „документи”, за „вмъкване” на нещата в прокрустовото ложе на здравната каса.

С разпоредбите си касата принуждава лекарите да нарушават Хипократовата клетва. Как иначе да се охарактеризира отказът на личния лекар да издаде толкова направления за специалисти, колкото са нужни за здравето на пациента?!

Същият този човек, от заплатата на когото в продължение на целия му трудов стаж се удържа /или се е удържала!/ сума за здравно осигуряване. И тези пари той ги е „внесъл” в общата здравна каса.

Анализирайки нещата, стигам до извода, че всички ние, вкупом пациенти, лекари, фармацевти, обслужваме здравната каса, вместо тя да обслужва и обгрижна болните хора. ЗА КОЕТО СА СИ ПЛАТИЛИ!

Понеже в началото започнах с понятието „система”, ми се иска да направя още едно заключение.

Съвкупността от стойки, маркучи, медицински игли, спринцовки, банки с разтвори и пр., представляват една система в медицинския смисъл на думата.

С тези системи се вливат физиологични разтвори, глюкози, рингери и др., жизнено важни за живия организъм. За да продължи да е жив. Когато се каже за някого, че е на системи, непременно се разбира,че състоянието му е сериозно.

Нашата здравна система е на системи!

При това - на две.

Първата влива „физиологичен разтвор” под формата на ежегодно добавяне на пари в бюджета на касата, а втората - изчерпва този съживяващ разтвор чрез документи с невярно съдържание.

Дописвайки този мой обширен репортаж, се улавям, че ми се мярка в главата натрапчивата мисал: „Дали пък тези жени, които повече от месец носиха черните фланелки с надпис: „Системата ни убива!” нямат основание да го кажат?!