ЗАВРЪЩАНЕ
Голeмият тристожерен, еднопалубен и сто и двадесеттонен ветроход „Шаким-Бахир” бе преминал за трети път вече в ново притежание.
Новият собственик вложи грижи да даде друга, по-оригинална, изискана премяна на своя кораб.
Трите стожери бидоха плътно обагрени в светложълт цвят. Външната обшивка стана ярко червена, а кърмата тъмночервена. Само подводната част запази тъмнозеления цвят, пребагрена наново.
Два напречника бидоха изхвърлени и заменени с нови, а също и един наклонник сменен с друг, по-дълъг. Предният кливер бе съвсем нов от плътен двойношит американ.
Второто и третото платна бидоха внимателно изкърпени и измити. Те белееха отдалеч като крилата на лебед.
Веригите на котвата три дни наред бидоха основно чистени от ръждата и, най-после, дебело смазани с най-доброкачествен червен миниум.
Усойникът също претърпя няколко съществени поправки - поставиха нови ребра, удебелиха други три. Знамето заплющя съвсем ново и чисто, купено от Капаля чаршия.
Никога от първия ден на своето съществувание, още от пущането му на вода от стапеля на знаменитата корабостроителница на Рифат в Измид, ветроходът не бе имал такъв приветлив и горд вид.
Сега той се люлееше пред дървения пристан на Бейкос, добре закотвен и очакващ първия порив на вятъра да запори гъстите води на моретата.
Най-важното, обаче, бе, че заедно с всички тия преобразования, отгоре на това, корабът имаше и нов капитан.
Старият, изпитан и много вещ в ветроплаването моряк и корабоводач Юмер Съндъкчи, бе поел отпреди няколко дни командата на кораба и вътре в две денонощия изучи и най-скритите и най-незначителни части на огромния дървен сглоб.
Юмер Съндъкчи бе плавал четиридесет и пет години по всички морета. Черното море от Анатоли-фенер до Батум той познаваше отлично.
Мраморното можеше да раздипли с превързани очи, Егейското бе родната му къща, Червеното бе минавал много пъти, достигнал бе Гибралтар и Инглеза, а два пъти ходи и до Бомбай.
Сега пък пътят му щеше да бъде кратък - от Босфора до няколко пристанища по българското крайбрежие. Така бе наредил новият собственик и капитанът се готвеше вече за първото си плаване в тая посока.
Ранноаприлските бури отминаха и настъпи пролетното разноветрие. При такова време „Шаким Бахир” вдигна котва и заплава по Босфора, за да излезе на открито море.
По Черно море вееше пискливо руския изток-североизточен вятър и корабът требваше да се справя с неговите изненадващи прищевки.
Юмер Съндъкчи бе на кърмата зад кубовидната дъсчена стаичка и сам направляваше кормилото.
Когато ветроходът отмина на една миля Румели-Фенер и големите прозорци на тамкашната казарма започнаха да се превръщат във все по-малки точки, капитанът се усмихна.
- Та това е нашият гюн-догусупоряз (1. Изток-североизточен вятър), - каза той на своя помощник Халил. Добре се познаваме ние със своя греко-левантин (1). Духа здраво!
Той погледна надлъж брега, който се губеше далеч на запад и търсеше да види Деркоските езера. Те щяха да му служат за отправна точка. Корабът заплава по европейския бряг.
На другия ден сутринта ветроходът осъмна пред Мидия. На една височина току под града и на самия бряг се издигаха разрушени стени от някогашна крепост.
Юмер се вгледа в тях и обзря цялото задземие. Далечните замъглени очертания на Странджа му се сториха познати. Като че ли бе ги виждал нейде другаде.
Към обед порязът се особено засили и плаването бе затруднено.
Едва при тъмна вечер можаха да достигнат залива под Инияда и там да се заслонят, очаквайки благоприятна смяна за другия ден. Тя наистина дойде.
Юмер Съндъкчи улови кормилото и обнадежден даде курс към север, недалеч от брега. Очертанията на чуждата земя израстваха. Ясно се виждаше вече белият български пост на Розово.
Под него се простираше ивицата пясък, така, като че ли бе продължение на високия бряг. Старият капитан се отличаваше с изискана предупредителност и точно спазваше всички международни морски правила.
Той имаше нареждане да хвърли котва пред Резово, точно пред устието на Резовската ръка, в български води и заповяда да издигнат българско знаме на първия стажер.
Едва чужденският трицветник биде вече горе, от брега се дадоха няколко изстрели. Един куршум профуча близко над кърмата и свистежът му се чу ясно.
Юмер се учуди. Слухът и очите не лъжеха. Пушките стреляха от турския пост.
А знамето на неговия турски кораб се виждаше така ясно. Той заповяда спускането на платната, даде курс към запад и когато речното устие се разтвори рязко и местността очерта своя профил, старият моряк можа да види, че бялата ивица пясък не бе продължение на българския бряг, а на турския и че реката-граница правеше там един измамлив завой от юг към североизток, покрай и зад турския бряг.
Това обстоятелство той не знаеше.
Чак когато закотви пред селото и българският митничар със зелената шапка се качи на палубата, Юмер Съндъкчи разбра смисъла на изстрелите на своите сънародници.
Те бяха предупреждение за това, че той, не подозирайки, че е още в турски води, бе вдигнал българско знаме, петдесет метра под границата, на турските териториални води.
*
Шест месеца след това малко приключение „Шаким Бахир” пак се отправи за България с цел - Царево.
„Що за Царево е това?” - попита недоверчив Юмер.
- Василико.
Плаването бе равно и леко. Но току две мили под града извърна буря.
Една от ония бури над морето, които като исполински гоненици профучават за няколко часа, разиграват огромната водна маса, жигосват я, щипят я, беснеят по брега и люшкат корабите като играчки.
Юмер стоеше на кърмата и даваше своите наредби.
Заповяда да снемат третото платно, а първото и второто да присвият до най-ниския риф, а след това веднага да снемат и двете.
Вниманието му бе всецяло съсредоточено в малките крайбрежни скалички южно от входа на пристанището.
О тях се разбиваха в бяла пяна гонливите вълни. Старият моряк схващаше добре, че там е опасно и едно засядане на всяка цена трябва да се избегне.
Но лудият вятър го изпревари. Той като че ли прочете опасенията по лицето на капитана. Изменявайки на 30° посоката на кораба, блъсъкът на бурята го отвърна точно на запад, а преди още кърмчията да може да свърне надясно, ветроходът заседна здраво с лявата стена.
Подводната част се протри и се чу слабо изпращяване.
Цели три седмици протекоха докато „Шаким Бахир” можа да отседне и да бъде изтеглен и правен в пристанището.
Капитанът прекара неспокойни дни в Царево и изучи добре тоя чужденски град, гдето говореха на странен гърлест език. Без да си обясни защо, тоя език му хареса.
*
За трети път вече Юмер Съндъкчи бе изпращан за дървени въглища в България. Без да бъде суеверен и страхлив той дълго размисля за новото пътуване, вечерта преди отплуването. Не че тоя скалист български бряг го плашеше.
Имаше нещо друго, което го озадачаваше. В неговата проста моряшка душа играеше отражението на някакво чудо, което ще се случи, видението на нещо странно, което само неговите очи ще уловят.
И в ушите му звучаха тежките гракливи думи на българите от Василико.
Тоя път ветроходът трябваше да бъде напълнен догоре с дървени въглища от Созопол и да се върне към средата на октомврий в Цариград.
- Созопол? Ще видя и този Созопол - мърмореше капитанът, когато утрото побеляваше небосклона.
- На български бряг да нямаш вяра… - заключи той и даде знак за вдигане на котвата.
„Шаким Бахир” заплава самоуверено. Корабоначалникът даде северна отправа и си бе задал задача да я измени, когато стигне към Масления нос, за да се насочи след това северозападно и достигне Созопол навреме.
На третия ден, при разяснено небе, българският бряг при Синьоморец се виждаше вече много добре.
Уверен, че познава вече това крайбрежие, корабоначалникът измени съвсем незначително насоката, мина надалеч от Царево и си спомни неволното свое изгнание там.
Нощта дойде тъмна, непрогледна и корабът бе принуден да плава извънредно бавно. Към три часа след полунощ задуха силен североизточен вятър. Сърцето на Съндъчки трепна. Показваха се пак признаците на буря.
Действително тя настъпваше. Поривите зачестиха, извивите на вятьра се преливаха бясно един в друг, тялото на кораба се люлееше силно.
Старият моряк знаеше, че е доста далеч от брега и виждаше почти на пресечка маяка на Масленния нос. Но към четири часа стана съвсем тъмно. Вместо зора, наставаше непрогледен мрак.
Капитанът гледаше платната. Даваше нареждания, ободряваше обслугата, между които имаше двама нови млади моряци.
При разсъмване бурята се усили и се обърна на ураган. Първите дни на октомврий бидоха ознаменувани с необикновени вълнения. Заедно с разсветването Юмер Съндъкчи видя, че грамадното вълнение го е довлякло много близо до брега.
На юг се белееше маякът на Масления нос, точно на запад се зъбеха скалите на Св. Параскева и Куратан. Сега целта на капитана бе да свърне на североизток, колкото е възможно по-далеч от брега и като направи голяма дъга да завие към Созопол.
Тия свои намерения той сподели с Халил. Тоя прост моряк ги намери за опасни. Но той вървеше безгранично в умението на своя началник. Помисли, че това е единственият изход.
Бурята с огромни пестници удряше върху снагата на морето - дълбаеше в нея страшни хълбоци и падини. На два-три исполински духа тя напълно измести посоката на кораба и го запрати с ярост към брега. Да поддържа курса и да се противи, за Юмер бе немислимо.
Тогава той реши да завие малко над Куратан и после, като снеме платната, да навлезе в Царския залив, дори ако е възможно чак до остров Св. Тома и там горе-долу на завет да пусне котва, докато затихне.
За жалост, намерението не можа да бъде осъществено. Наистина „Шаким Бахир” се приближи над носа и сне ветрилата.
Но да навлезе в залива не можа. Бурята го повлече не към запад, а към юг, скъса котвената верига, която опитаха да спуснат.
Със страшна сила ветроходът летеше точно към носа, изплесна се наляво, после пак биде завъртян надясно, пак наляво и докато успее самият Юмер да го насочи на север, за да избегне скалите, грамадното дървено туловище се удари о една скала току под носа Куратан.
Сблъсъкът бе страшен. Лявата стена биде пробита на няколко места, стожерите се наклониха, водата нахлу.
Юмер Съндъкчи се хвърли да спасява не себе си, а кораба. Той заповяда да спуснат лодката, а сам се спусна по стената отвън, за да скочи на скалата и да обгледа местото откъм сушата.
Но едва стъпил с единия крак на скалата, не можа да запази равновесие, не успя да изтегли другия крак и се хлъзна. Увисна надолу. В това време корабът се разклати и се наклони още към скалата.
Корпусът притисна Юмер силно. Той почувствува, че загива, извика с нечовешки крясък, след това съзнанието потъмня, светът се завъртя в страшен улей надолу, в неизмерима бездна и той престана да помни. Все по-слягащият се кораб го сплеска на пита.
Изтеглиха тялото на стария мореходец на сушата и го сложиха на земята. Дойдоха моряците от българския пост.
- Ще го погребете тука, нали? - попита подофицерът.
- Е, види се, че тука е писано - отвърна Халил.
- На чужда земя - добави българинът.
Халил се усмихна тъжно:
- Не на чужда!
Очите на българския моряк питаха.
Тогава турчинът, вярвайки сляпо в неизбежността на съдбата, като всеки ориенталец, отговори:
- Тоя славен Юмер Съндъкчи не бе турчин. Две години съм по-голям от него и зная добре, че е българин. През 1875 година е бил задигнат, като пеленаче още, от скута на майка си в Айтос и после потурчен. Но той не знаеше това. Виж как Господ отредил. Юмер се върна в България и на българска земя ще почива навеки.
——————————
сп. „Морски сговор”, г. 13, бр. 3-4, 1936 г.
