Добри Юруков

Димитър Добрев. Литературата в провинцията. Издава библиотека „Простори”. София, 1935 г.

Криво или право, раздвои се у нас писателският кадър. Бие на очи играта с епитети: писател на малка земя да се зове тук областен (от провинцията), там столичен! Нали е само една българската поезия, една българската литература? Т. н. областни писатели избягаха в София, а т. н. столични излитат в провинцията да й „гостуват” по за месец, по за година и повече.

Но и без това няма почва за китайски стени помежду едните и другите. Не името и средата повдигат писателя, а талантът и трудът. Но пускай идьот! Нека той се кръщава както иска, само да твори истински блага за народа и да не пустее и чемрее в затънтена София; защото София е разпятие и Сибир за българския народен дух.

Обилна светлина по писателския въпрос е хвърлил г-н Д. Добрев с горепоменатия труд. Тази брошура е ценен принос към един системен историко-критичен очерт на литературата ни от последните десетилетия.

Разгледани са творбите на цяла фаланга млади писатели, знайни и незнайни,

които безшумно, но със завиден стоицизъм изграждат своето дело в родния си край.

Като се вземе предвид, че г-н Добрев, според собственото му признание, няма претенцията на литературен историк и критик, може да се признае, че в рамките на поставената си задача, е изнесъл с вещина своя пръв опит.

Преди всичко той се е погрижил за диспоцизията на сложното изложение. За прегледност авторите е подредил по годините им, а творбите им разпределил по литературните родове последовно, вследствие на което някои лирици са поменати и при епичните им и драматични творби (напр. Ковачев), някои белетристи са повторени в драмата (Т. Костов и Aнг. Даскалов), а драматурзи (Д. Гемиджийски, Aл. Герасков и Н. Бонев) вредени и между белетристите.

Такъв пренос е вънкашно удобен, ала прекъсва творческия облик на писателя и затова по-сгодно се оказва еднократното разглеждане. Друг би бил въпросът, ако нашият рецензент провеждаше в съответните поетични редове успоредни оценки на писатели с конгениално сходство, каквото съществува (Енчев, Ковачев и К. Пенков в драмата, двойките Т. Дашков - Д. Василев, Aн. Даскалов - Д. Aджарски и Костов - Дашков в повестта). Успоредицата в литер. разбори е метод благодарен и плодоносен, но прилагана след обстойно и дълбоко проучване.

Грижата на рецензента за системност при добра начетеност е сгъстила на места литературните факти като в поменик. Могло би той да се посъкрати без вреда за целостта, да се стегнеше формата, а да се прибавеха пo-значителни творения, като „Искри” (Й. Ковачев) и драмата „Забравен грях” (преработената, от И. Енчев).

Най-същественото в очерта (очерка - б. ред.) са характеристиките. Те са нахвърляни, изобщо, сбито и с щедра ръка като пшенични зърна по родно поле. В много страници, особено около лириците, рецензията се издига до тънък критичен усет и определен естетизъм. Повтарят се, наистина, общи мисли - сходни отзиви под разни изрази, но са посочени и доста индивидуални особености на писателите.

Характеристичното у някои поети е дадено като изключително и самобитно (Б. Бакалов, Ив. х. Христов, Ив. Мирчев). В повечето случаи преценките са дадени догматично - в лириката без литер. анализ на приведените стихове.

Теоретичният, хладен ум е грабнал лъвския дял от делото, а възторгът и темпераментът на младия критик прозират повече между редовете. Творчеството на художник от дадена школа не би могло да се прецени истински независимо от нея; следователно не е грешка в методата туй, че Ив. х. Христов и Ив. Мирчев са посочени като символисти. Рецензентът, обаче, неохотно третира умозрителните или отвлечени построения на въображението и държи изрично на реалната почва: природна, битова и безпартийно-социална.

Всеки случай, той се стреми да поддържа правдиво отношение към писателя и към неговото дело. В тая посока непосредствен юношески идеализъм го е подбудил да посгъсти светлите багри около едни образи, а други (неприветни) жалостиво да заглади. Със същата покровителствено-идеалистична обхода, облъхната с любов и благосклонност, той е осенил много поетични дарования, като ги е насърчил и турил нащрек да творят.

Уводната статия поразява със задушевна искреност и истинност. Разкрито е авторовото отношение към изкуството, пряко и дръзновено са подчертани призванието, ролята и мястото на писателя в народната култура, заклеймен е столичният упадък, както и липсата на духовно звено между тамошни писатели и тези от областите, споделил е поплак от междуобластната отчужденост.

Явно е, г-н Добрев се чужди от модернистичните навеи, струващи му се безпредметни. „Писателят, казва той, никога не трябва да се откъсва, да се отчуждава от живия живот, защото животът му дава всичкия суров материал. Без дълбоко и широко преливане между душата на писателя и действителността няма пълно и разнообразно творчество”.

Вярно, и у нас не един поет модернист се увлече до крайности. Но също тъй е вярно, че смисълът и целта на изкуството си остават същите, както в допира с материалната действителност, така и мимо него. Много по-ценно от реалната полза, изкуството се стреми към идеала на вечната красота, примамващ естетичните възторзи.

И до известна степен то постига целта си: като съчетава в съвършена хармония звуци на речта, музични акорди, линии и багри и буди чувства, настроения и идеи, изкуството прави света на живите същества по-хубав, единен и мирен.

Усилието на велики вдъхновени творци да проникнат в абсолютното, в свърхреалното, независимо от теологията и романтиката, е създало символизма в художествената литература. Затове би било уместно г-н Добрев да изтъкнеше мимоходом поне психолого-естетичната подкладка на това течение, твърдо сложена първом у Уайлда, Метерлинка и Ибсена.

И откъм техника книгата издържа на обективния, незоиловски, поглед. Но да бъдеха поне по-кратки и по-тясно свързани с главния предмет теоретичните прегледи около рецензиите, научната й цена повече би се повдигнала.

Езикът и стилът са съответно и добре приспособени. Словоредът (без фразата: „Пътят е към възход в творчеството на Aджарски”) е издържан, граматичният облик - също, с малко изключения. Думата съвремие (вм. съвременност) е неправилност. Други изключения: тънка изостреност (вм. чувствителност - при Ив. Василев!), изживява характерите (вм. да изпитва, да се вживява - при Хрусанов!), дават успехи (вм. постигат - 114 стр.!), да заключим истини (вм. да изведем - при Ив. Мирчев!), оставил печат и върху лириката (вм. сложил - стр. 15).

Малкото име на поетката П. Станчева е предадено с у (пиши: Павлина!).

Дълг на нашия писател, изобщо, още на поета към родната реч е, да ограничава чуждицата, онова, що е нередно и противно на българския езиков усет.

Логичните противоречия са почти избегнати. Една мисъл недоумявам: какво е искал да ни каже авторът с изречението „В поезията му (на Ковачева!) липсва съзерцанието и настроението”? Тъкмо съзерцанието и настроението, не само чувството, не са ли съществени моменти в поезията повече, отколкото другите видове изкуство?

Посочените недостатъци не са от естество да подбият положителните достойнства на разгледаната монография. Нейният автор, душа открита за истината, хубавото и доброто, е способен да ни поднесе желаното второ издание допълнено и безупречно преработено.

Книгата „Литературата в провинцията” е толкова по-ценна за нас, защото се появи в разгар на духовна жътва, когато нуждата от подобни трудове открито крещи.

——————————

сп. „Гребец”, бр. 9-10, 1935 г.