с поета Усин Керим разговаря Георги Гривнев

Усин Керим  /1928-1983/  е роден в гр. Тетевен, но прекарва по-голямата част от живота си в гр. Чепеларе, откъдето е съпругата му.

Първата  му стихосбирка „Песни от катуна” излиза през 1955 г. Издал е книгите „Очите говорят”, „Под синия шатър”, „Сърцето ми”, „Халище”, „С бащиния глас”, „Като прашен пътник се завръщам” и други.

„Няма по-голямо унижение за поета от съжалението.” - Усин Керим.

„Той имаше сетива за тайните и очарованието на планината, общуваше с нея като с живо същество.” - Стойо Вартоломеев, литературен критик и издател.

***

Прогизнал ден. Но все така -
поел напряко през горите,
кръстосвам пак, присвил яка,
със тежка скръб в сърцето скрита.

Ни глас. Ни звън. Пълзят мъгли.
Като вълмо припада здрача.
И все вали, вали, вали.
За тебе ли небето плаче?…

- Другарю Керим, бихте ли разказали предисторията на едно-две стихотворения?

- Първо за „Приказка”. Бях в казармата,1951 година. Получих от къщи телеграма, че баба ми е починала. А аз израснах на нейните ръце. В същото време в поделението, в което служех, имаше карантина и не ме пуснаха да отида на погребението. Не можех да провеждам никакви занятия.

И командирът, разбран човек, ме освободи. Легнах на кревата си и плачейки, написах стихотворението. То се роди спонтанно и след това почти никакви поправки не съм правил.

Но не мога да кажа, че всички стихотворения - хубави или лоши - съм писал по този начин. Има стихотворения, като „Сън”, посветено на жена ми, над които съм работил по много време и за някоя дума съм ставал от сън.

Последното ми стихотворение „Родопско утро”. През март имаше хубави дни и един приятел ми осигури кон, с който се разходих по Пампорово и по други места, където съм скитал по-рано. Планината отново ме развълнува и така дойде творбата.

- Можете ли да си спомните случка от младите години, която обграждате с особено умиление?

- Да. След завършване на курса за млади поети и писатели в Своге през 1949 година, бях поканен на гости у един наш класик на съвременната литература.

Но като буйна глава, каквато съм бил винаги, от Своге до София не пътувах като хората, а поради това, че се бяхме хванали на бас с приятели от тоя курс, пътувах под влака, хванал се за осите.

Пристигнах в дома, където бях поканен, като коминочистач. Домакинята ме изпрати  веднага в банята и докато ми почистваха  дрехите, седях в халата на домакина.

С особена радост и насмешка си спомням и това от тоя курс - как извадих давещия се приятел Серафим Северняк. Той не можеше да плува, но гледайки другите, че скачаха от високата скала, се метна и той оттам.

Аз се припичах на слънце на скалата и като видях, че той едвам си показва ръцете и цамбурка непривично за плуващия, скочих и го измъкнах на брега.

- Според Вас кога човек е най-самотен?

- Самотността на човека не се обуславя от липсата на хора около него. Когато се научих, че любимото момиче се е омъжило за друг, месеци наред бях много самотен, при все че около мене бяха всички мои приятели от поделението.

Казват, че орелът, който усещал своя край, се издига самотен на неимоверни височини и свива крилете си и пада като стрела, за да умре сам. А и вълкът, когато е ранен, се уединява и ближе раните си.

А нима човекът, най-чудното и висше творение на природата, не се усамотява понякога, когато е и тъжен, и радостен?

- С какви черти свървате образа на Вашата майка?

- Нямам спомени от физическия образ на моята майка, тя е починала непосредствено след раждането ми. Когато бях по-малък, комшийките постоянно повтаряха, че много съм приличал на нея. Но това се отнася за външния й образ.

А аз съм съхранил дълбоко в сърцето си не само това, но и нещо друго, което едва ли би могло да се изрази накратко с думи. От спомените на моите близки зная, че майка ми е била много работна, весела и пряма жена.

Когато пораснах, нейните посестрими от махалата говореха през сълзи за нейното отзивчиво сърце.

- Какво мислите за риска като проява на характера на човека?

- Рискът е една от най-възвишените прояви на човешкия дух. Нима Александър Матросов не е рискувал, когато с гърдите си е запушил амбразурата на вражеския бункер, за да осигури успешна атака на своите?

А нима нашите партизани не рискуваха, отивайки на явна смърт в борбата за свободата ни? Рискованите постъпки не са рядкост и в нашето съвремие.

Но има и друга страна на въпроса. Имам пред вид рисковете, които са безсмислени и никого не топлещи. Такива постъпки не могат да предизвикат възхищение.

- Кои книги бихте си взели за дълъг път?

- „Под игото” на Вазов, стиховете на Яворов и Лермонтов, „Крадецът на праскови” на Емилиян Станев. Но в същия момент, когато отговарям, разбирам, че много би ми липсвал Йовков.

- Когато славата почука на вашата порта, какво й казахте?

- На тоя въпрос не бих могъл да оговоря и не защото не искам, а защото не се е случвало подобно нещо с мен. Достатъчно добре мога да преценя сам какво съм направил, за да си въобразявам, че някога, макар и за кратък миг, ме е споходила славата.

- Кое прощавате и кое не?

- Всеки човешки грях или постъпка, колкото и пошла да е тя, ако не е довела до отнемане на човешки живот, съм  в състояние да простя.

Разбира се, нечестността, където и да се прояви, буди моята ненавист. Завистта е присъща на слабите и неможещите!

Завистта е също страшна, тя не отнема човешки живот, но води  нерядко дотам. От един дол дренки е и клеветата.

- Дължите ли някому нещо? На себе си?

- Всичко, което съм сега, дължа  на народната власт. Един мой приятел - покойният Йордан Милтенов - дълги години разделяше с мен не само леглото си, въздуха в стаята, а и всичко, което знаеше и можеше. Той е духовният ми баща.

Тука, разбира се, не бих могъл да отмина и моята баба, която ме научи да обичам приказките и народните песни и малко или много  ми остави в наследство своята мъдрост. Няма човек, който да не е длъжник на себе си.

Човешките възможности са неизмеримо големи, но зная и с болка го изричам - не направих всичко, което можех досега. А отсега нататък - каквото сабя покаже!

- Според наш съвременен писател, родният край е „малко отечество”. Какво е за вас родното огнище?

- Родното огнище от ранно детство до последния дъх на човека си остава най-свидното и най-обичано място.

Аз знам, че тия войници от Тетевен, които се сражаваха в Отечествената война, не познаваха Розовата долина, Добруджанската житница или пък красотите на Тракия, но отдаваха смело живота си в името на Родината.

Родината - това бе за тях родното огнище, близките хора и могилите с изтлелите кости на дедите им.

- Напишете изречение, което се намира в първия кръг на вашата памет.

- Когато съм много радостен или тъжен, си рецитирам откъси от „Демон” на Лермонтов.

… И над вершинами Кавказа

изгнанник в рая пролетал…

Или „О, мой боже, правий боже!” на Ботев. Тези стихове изразяват чувства, които нерядко ни спохождат.

/1979-1989/