с писателя Георги Пашев разговаря Георги Гривнев

Георги Пашев /1908-2004/ е роден  в село Павелско, община Чепеларе. Автор е на книгите „От Цариград до Белово” /две издания/, „От хаоса”, „Да  живей Съединението”, „Бунтът на железничарите”, „Криволицата”, „От далечността”, „Пред олтара на Стефенсон”, „Сини води”, „Зарници от мрака” и „Спомени”.

Големият писател Николай Хайтов оценява разказа „Ласа” на Георги Пашев като един от най-добрите в съвременната българска белетристика.

„ - Косата показва човяка, както кушията коня! - каза Гимишев, смаян от надварата.

…Седнали между редовете на Венинската падина, която още държеше хлада с росата от бучете, косачите чувствуваха ливадата, себе си  и делото си. Наоколо върховете като небесни престоли, чисти от земна кал, говореха:

- Не да си добър, а да правиш добро!…”

/откъс от разказа „Вечното”, сборник „Сини води”/

- Г-н Пашев, Вие сте автор на осем книги. Родопите осезаемо присъстват в тях - и като пейзаж, и като психология. Вглеждайки се в родопските люде, кои качества Ви възторгват у планинците?

- Тънкото им сетиво на планинци. Дето да отидат, остават родопци. Планината им всмуква млякото на майка рожделна. Връзката с нея е като връзката на корена с дървото.

Старите родопчани, при онази поминъчност, бяха интересен антропологичен тип, привързани стопани на земя и добитък, работливи и пестеливи, обичащи домашното огнище и семейната радост, традициите.

Техните нравствени ценности биха били украшение и за новия родопчанин, ако пожелае да остане неразвратен от гибелните блаженства на морала и отрицанието.

Майстор-занаятчия, оценен в първото изложение - 1892 г., той е ученолюбив и добър войник. Среднородопската рота /1885 г./ слиса капитан Паница, който на прегледа, пред стъпката и стойката, каза: „Очаквах сбирщина от овчари и дървари, а то излезе стегната бойна единица!”

Имаха знаме и марш: „Байряко, червен, каматън, кой ще до тебе да падне, кой ще се върне с тебе?” Знамето отвръща: „Врют са под мене свортете, врют ма в роки фатите,  врют байрактаре станете и ма висоце вдигайте!” Балканската война, тая освободителна епопея, ечи от героиката на родопския войнишки народ.

Родопчанката - мома, майка и домовница, никога не  е била „непътна жена” със славата на блудница, порнограф, търговец на пол, още извратяван чрез голи тела на печат и медии, посредници.

- Вие имахте подготвена книга с разкази. Какво стана с нея?

- Работя ги още, до спомощ не е дошло.

- Не Ви ли се струва, че се позабравиха много писатели, поети, художници, композитори? В борбата за насъщния духовността е изтласкана в ъгъла. Как ще се преодолее това състояние?

- Как да ми се не струва, то е неестествено. Никога не е могло без духовен хляб, макар сега да не изглежда насъщен като погачите.

Казват, че хората нямат пари за книги! Ами през Турско и Възраждането по-богати ли бяхме, та търсехме тая светулчица като закопано злато. Ще си остане тя съкровище.

И както от време на време да има забъркване, избистрянето ще си идва, защото основен закон на природата е равновесието.

Книгата и хората, които я създават, само тия хора да са даровити, ще възкръснат не като Лазара, а като Феникса от пепелището на назадналостта, защото никоя цивилизация не е стигала величие без книгата.

- Напишете нещо оптимистично или разкажете случка от миналото, в което да намерим опорна точка.

- Питагор говорел, че „в чашата на живота трябва от време на време да пада и някоя горчива капка, инак би бил прекалено сладък!”

Нели човек мъчно се удовлетворява от малкото, а комай още по-мъчно от многото, та Кант допълня: „Дайте човеку всичко, той тоя час ще каже, че това всичко не е всичко!” Ние чрез деен живот и без попътен вятър ще излезем на светло!

Тъй е било! След Освобождението оправено ли е? Всякога, когато за житейската арена настане тежко време, изглеждащо често на потоп, интуитивните прозрения са сочили за спасение: труда, дълга и благочестието като ноеви ковчези…

- Вие като че ли се дистанцирате от политиката. Текущото, всекидневното, не ви занимават особено. Повече се вълнувате от вечните теми - за живота и смъртта, красотата на природата и човешките добродетели.

- Животът се дистанцира от стария, настрани го оставя, макар на старини да разбираш по-добре онова, което на младини учиш.

От политика се интересува всеки. Аристотелевият учител, идеалистът Платон, й поставя най-висша задача - нравственото възпитание.

Хората да нямат срамни и престъпни наклонности, извратени мисли и желания, които правят атмосферата още по-безнравствена. Според Платон, държавата е народно училище за добродетели.

Учителката е политиката, като най-висока педагогика. Всички са длъжни да се интересуват от политиката и така е всъщност, ако да има изгледи на аполитичност и дистанциране.

Устрояването на живота, най-голямото дело на земята, е длъжност на политиката. Тя е архитект на нравите, неин е редът в държавата. Затова Платон иска политиката да се води от хора с дарби и красота на духа.

Както има таланти в музиката, поезията, живописта, има таланти и във властта. В строителството храмът на Диана в Ефес, черквата „Св. Марко” във Венеция са дело на велики художници.

Но ако архитектът на сгради работи с мъртви камъни, а политикът - с живи души, то колко повече се иска от последния да усети трептящите струни в обществото и като музикант-оркестрант да ги потегне тъй, че да извади могъщ, хармоничен звук.

Освен усъвършенствуване човека и обществото, Аристотел иска от политиката да дава блага за повече хора. Две хиляди години след него французинът Морели обръща това в „Максима де бонис, минима де малис.” Или: „Все повече блага и удобства, а все по-малко лишения и скърби.”

Който не може да прави това, нека се дистанцира! Само че има самоуверени синковци, които се врат, дето видят, ако признаят глупавата си претенциозност. Затова Платон счита политиката за най-висшето изкуство. Подир него Евангелието ще каже: „Много звани, малко призвани!”

Как се е проявявала политиката, е друго. Робърт Оуен, положник на утопични идеи, казал преди двеста години: „Политиката е най-мръсният занаят. Няма друго поле, дето да се лъже, клевети, коварничи, краде, предателствува и продава съвестта, както в политиката!” И я счита за „кално море.”

Значи от двеста години англичанинът е почнал облагородяването й и стига нещо поносимо, дори сказочно.

Добре е, че и ние правим вече присадките си, та, дай боже, един ден жестокият топор да стане благо сечиво, херостратовците - сократовци, юдите - исусовци…

1992-1994