Найден Шейтанов

Константин Гълъбов. „Зовът на родината, културният път на българина”

Тая невсекидневна книга мина и замина у нас, без да възбуди голям интерес. Писаха тук-там наистина, ала повечето за личността на автора - професор по германистика, темпераментен критик, поет, теоретик на литературна школа и пр. А трябваше да бъде обратното. Защото книгата заслужава обстойно разглеждане.

Гълъбов схваща зова на родината ни, в тоя момент като поет и като мислител. Художествен, епичен почти, е основният замисъл на произведението, научно е неговото изложение. Затуй в текста се срещат някои биографични данни, които повдигнаха злъчката на рецензентите. Тия места са един вид лирични отклонения.

Намеренията на автора са големи и смели. Син на епичната Перущица и на митичните Родопи, той иска като че ли да отъждестви личния си жребий на новобългарин с националната съдба на земята ни, чиято свобода изникна от кървите и разсипните на неговото родно място, на Батак и Средногорието.

На читателя му се струва, че има сякаш пред себе си „Под игото” и „Кървава песен”, продължени в… студии и статии. Като че Огнянов или Младен се е преобразил на студент в Германия, сетне на професор в университета и там, от катедрата си, разгатва зова на родината и чертае най-правия културен път на новия българин. Нещо като тракийски сибилини иска да бъде тая книга. Вещание изглежда общността й.

Оттам силно повишеното самочувство на Гълъбова, което му създава противници. Аз пък харесвам именно тая страна на книгата. Замахът открива личността. Стига робска поплювковщина на перото!

В тия граници, широко теглени от поета, излага мислителят, професорът по германистика, множеството свои възгледи. В историчното минало и в бита на българина личат следи от влияние на Византия, на араби и турци. Почти нямаме материална култура. Идейната се съдържа в народното ни творчество - в селото. Тя обаче има силен емоционален характер.

Създателят на песни и приказки се именува от автора „човекът на кавала”. Аз го наричам тилилеец, ако се позволява тук употреба на лично местоимение, първо лице.

При Паисия кавалът става на дивит - на паче перо, емоционалността на разсъдъчност. Берон е българският св. Петър пред вратата на запада. От туй време Европа почва да свисва над земята ни, като нова исторична съдба. Така било през възраждането, така след освобождението, така е особено сега, след световната война.

И зовът на родината ни, според Гълъбов, се състои само от две думи: да възприемем европейската култура, да се поевропейчим! Да се германизираме! Културният път на българина е собствено продължение на железния път през Пловдив, покрай Перушица - към запад. Слънцето на щастливите ни бъднини изгрява от запад - противно на астрономията.

Впрочем, и Русия има малък дял в новата ни исторична участ. Нейните писатели, по израза на Пенча Славейков, ще ни научат на дълбока човечност. Опасност от усвоене на западноевропейската култура няма, защото ние ще си създадем своя форма от нея. Физиономичното т. е. проблемът за българската форма на западната култура силно се подчертава от автора.

Това било достатъчно, за да се удовлетвори историчната амбиция на един народ за родна култура. По тоя културен път човекът на кавала през разсъдъчния тип ще има да стига до висшата категория на гетевския човек. А родината ни ще се обдари с благоденствието на „великата земя на Канта”.

Както се вижда, в тая част на книгата говори убедено германист, ала и родолюбец българин. Въпросите се разглеждат най-вече от становището на литературния историк. Широко културният и строго-прагматичният историк обаче не изпъкват, струва ми се, в достатъчна мяра. А върху тяхното мнение само може да се опре прогнозата на нова България.

Не споделям напълно и основната ориентация на Гълъбова - да вървим само със Западна Европа, с Германия. Тук обаче ще кажа само няколко думи върху това тъй популярно схващане у нас - изказвал съм се вече няколко пъти в едно наше списание.

Дали да тръгнем със Запад или с Изток т. е. с Индия, Русия и пр. или да станем синтез на Европа и Азия, или най-сетне да отхвърлим и едната, и другата, за да създадем нещо ново - това е сега нашият въпрос на въпросите, макар мнозина от нас да нямат хабер от него.

По тия големи проблеми ще се дойде до решение - ако е потребно то за историчния ни развой - само след дълбоки и обстойни издирвания на досегашното ни национално битие, които ще ни помогнат да осъзнаем човешката си мисия.

Аз мисля, че поевропейчване значи до голяма степен културно робство, което ще си остане и в случай, че ние успеем да създадем своя форма на европейска култура.

Струва ми се, че Балканът, че България не е съществувала досега само за да облича с нова форма чуждото съдържание. Как мислите? Нова форма ли е само, или напротив, нов дух е внесла в човешката история - мистиката на родопския Орфей, делирия на тракийския Дионис, светоборството на Симеона, вълшебството на Бояна Магесника, богоборството на поп Богомила, гигантският светоглед на Раковски?

Книгата на Гълъбова е ценна като внушителен труд върху културно-историчната проблематика на най-нова България. Сгрява сърцето на читателя нейният горещ блян за богата родна култура. Увлича тая книга с фаустовския си копнеж по слънце и широка световна проява.

Ала дали наистина слънцето на нашия историчен възход ще изгрее от запад?

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 17.01.1932 г.