РАЗРОВЕНА ЖАРАВА
Сигурно се питаш какво е майчина мила? Ще ти кажа. Тя е най-свидното и свято нещо, дето може да имаш на белия свят! Без него ти си по-гол и от плужек… Ако нямаш в пазвата си майчина мила, по-добре да не се раждаш.
И за какво ли трябва да се пръкваш, когато бащиния, род и край за теб са празни думи. Щом не ти са на сърце дом, жена, деца, а пък къща, стока, ниви смяташ за робия и тегло.
Ама да не помислиш, че майчина мила е само родина, обич и имоти? Не. Тя е и памет - в теб стаена - отпреди да се родиш… И единствено ти решаваш дали да бъде спътник твой докрай…
В тая авелзаманска история ще ти разправя за един човечец, който макар и да царуваше през Турско, не живя както му се щеше нито по време на робията, нито пък подир това.
Брахам отвори за първи път очи през 1840-а по време на коситба. Косачите, все българи от Павелско, тъкмо бяха преполовили ливадата на Блюда, когато текнаха водите на майка му.
Подир два сахата баба Алиловица - инак вряла и кипяла в тия работи - тоя ден с треперещи ръце едвам изроди бебето, отряза му пъпчето, сетне го уми с топла водица и го пови в бели пелени. Когато го подаваше на снаха си, прошепна:
- Аллах да го поживи, Атидже!
Родилката, уморена от раждането, само кимна с очи и разнежена загали рожбата си. Алиловица първо се позагледа в тях, подир което излезе на пръсти от стаята на агъла, сетне тичешком извървя десетина крачки и размаха радостно ръце към косачите:
- Абдулааа!
Синът й, който често поглеждаше към кошарата, откакто жена му взе да ражда, мигом остави косата и хукна към нея.
- Мъжко е! - рече му засмяна Алиловица, когато той довтаса до нея, и го запрегръща.
И как няма да го прегръща, когато първото дете на младите се роди мъртво, а след това нямаха рожба цели десет години…
- Сполай ти, Боже! - рече просълзен Абдула и мигом подви колене, после обърна дланите си нагоре за молитва…
Разбрали за щастливия край, българите тозчас оставиха косите и радостно се закръстиха…
А знаеш ли защо бяха радостни? Щото турчинът бе челяк и половина! Тачеше, помагаше и закриляше християните, както само той умееше. И затуй те винаги му се притичваха на помощ дойдеше ли време да се коси, жъне или свърши някаква друга кърска работа.
Заради достлука му с раята другите турци го гледаха накриво и чат-пат си патеше от тях. Ала Аллах го беше тъй курдисал, че нито се сърдеше на своите, нито пък туряше край на ортаклъка си с гяурите.
- Ехехехееееей! - разнесе се радостният вик на честития татко.
Гласът му отекна насреща в Растопът, сетне се юрна нататък към Малко корито и се заизкачва нагоре по Глухи връх. Додето ехото се разнасяше из баирите, Абдула закрачи бързешком към стаята час по-скоро да прегърне отрочето си…
Колко време го милва с очи, той си знае, но щом се показа отново на вратата - какъвто бе адамлия - в ръката си държеше бъкел, пълен догоре с вино.
- Брахам ще се вика! - рече с овлажнял поглед той, когато се озова при косачите, и им подаде бъкела. - Ха, пийнете за негово здраве!
- Честито! Честито! - почнаха да го поздравяват един през друг българите и се заздрависваха с него. - Да е жив и здрав! Да е жив и здрав!
- Сполай ви! Сполай ви! - отвръщаше им умилен турчинът.
Добър челяк беше Абдула, добър насетне стана и неговият син. Расна Брахамчо, порасна, приятелства завъртя, сетне и дом.
Народиха му се дечица за чудо и приказ: три момичета и накрая момче, проплакало баш на 15 януари 1878-а - денят, в който русите влязоха с топовете си в Павелско.
Макар че тая дата не бе никак радостна за никой друговерец в Ропката, дядо Абдула не можеше да си намери място от драгост… Та нали внучето взе името му!
Ама не можа да му се порадва много, защото не мина и година и напусна белия свят в съня си…
На погребението му се стече цялото село. Щом ходжата опя мъртвеца в джамията - дето не влезе ни една жена - обвит в бял чаршаф и одеяло, го понесоха на носилка към гробищата, които бяха на петдесетина крачки.
В тоя час се случи нещо невиждано. Селският клисар задумка черковната камбана за умряло…
И макар мюсюлманските табиети да викаха, че е хептен грешно да се плаче когато се носи покойник - сащисани от това небивало съчувствие - и друговерци, и християни вкупом се разридаха на глас…
Минаха години, приятелството на българите към Абдула се прехвърли изцяло върху сина му. Ама да си кажем правичката, и Брахам си го заслужаваше, щото и преди да дойдат казаците в селото, и след това той им правеше какви ли не добрини.
На един с брашънце ще услужи, на друг - с млекце, пред мухтарина ще се застъпи за трети. На сиромах пък мулетата си ще даде я сено, я нещо друго да си докара, а и начесто пътьом на някоя бабичка сам дръвца ще набере. Абе гледаше всекиму хаир да стори. Ей такъв адамлия беше! Човек и половина… Като баща си.
Затуй, когато Кара Мехмечко от Хвойна се опита да му краде кози от кошарата на Марчовица, комитата Дели Васил - който тогава шеташе из Юзеница - тъй го насини, че онзи месец време се увива в кожи.
Вече бе Българско, когато кютек ядоха и двама юговски апаши, които вързаха кираджията на Брахам - чули-недочули, че кара стока на някакъв лош турчин. Само че додето грабеха натовареното, въобще и не доловиха стъпките на другите нашенци, чийто мулета бяха поизостанали мъничко…
Почитта между християните и друговереца бе от истинска по-истинска и даже Освобождението нямаше как да я промени. Въпреки туй се случи нещо, дето…
Ама да карам подред, че да стане ясно за какво иде реч. Всичко вървеше както си трябва, додето един ден в Павелско се чу, че падишахът е отворил портите на посмалената си империя и всеки български турчин може да се прибере в бащинията си.
Ха сега де! Какви турци, каква бащиния…
Та още през 1878-а Митхад паша си призна, че отсам Дунава има повече от един милион мохамедани, без да се броят татарите и черкезите, но никой от тях не е дошъл от Азия, а всичките са потомци на българи, преобърнати в исляма. И за да не бъде погрешно разбран, уточни: “Това са чада на същата тази страна, на същата тази раса, от същото това коляно. А между тях има една част, които не говорят друг език освен българския”.
Е, какво повече да притуриш след думите на тоя големец, който е и баща на баш тапията в османската империя - конституцията…
Вярно е, че по време на робията в Павелско са идвали и неколцина анадолци, ама последните от тях си вдигнаха чукалата след Кримската война, а тия - дето се мислеха за турци и останаха в селото чак до Балканската война - до един бяха дюнмета: едните тукашни, другите - дошли от къде ли не на изтерзаната снага на Родопа.
Никой обаче не ги кореше, че дедите им не са могли да издържат кланетата и бяха предали вярата си. И знаеш ли защо? Защото малцина от тях бяха отишли драговолно при турците…
И понеже и едните, и другите не бяха дошли от Анадола, не знаеха ни езика, ни обичаите им. Затуй почнеха ли да пеят нещо или някакъв турски табиет да правят, все свършваха по нашенски. Нито песните им бяха песни, нито табиетите им - табиети.
Всичко им бе кармакарашък…
Ама кой го беше еня за това, когато челякът е челяк, не защото се е родил българин, турчин, дюнме или пък надут ингилизин, а затуй че носи нещо ей тук в гърдите си…
А мършата е по всички краища на света, къде повече, къде по-малко, ама стадото няма никаква вина за това…
Знаеш ли, че след Освобождението най-лютите местни джелати - от които християните носеха черно - колко много поомекнаха… Досущ като някои нашенски управници, които по-сетне падаха един подир друг от власт…
И тъй след Балканската война в Павелско се чу, че някои тукашни друговерци ще се изселват…
Първи тръгна за Анадола деветдесетгодишният Мехмед Буруджи - най-възрастният човек от Турската махала, дедите на който - както сам си казваше - бяха дошли от с. Барутин преди по-малко от двеста години. Последва го не кой да е, а Сиромах Метко… Да му се чудиш на акъла!
Минаха година-две и християните си помислиха, че мераците им са се поукротили. Ама въобще не било тъй, защото един августовски ден десетина семейства водени от ходжата - продали надве-натри къщи, стока, ниви - с натоварени коне и мулета се струпаха пред общината да се отпишат от бумагите…
За да се сбогуват, дойдоха от всички краища на селото, даже овчари слязоха от планината. Да знаеш колко прошки се дадоха, колко сълзи изтекоха…
Чак долу до Голяма ряка християните ходиха да изпратят изселниците. А имаше дечурлига, които ги следиха чак до Бальово бърце.
Сетне хвойнески кираджия, който се връщал със стока от Пловдив и спрял мулетата да отдъхнат горе на Бяла черква, разправяше как дошли нашенците и обърнали поглед за последно надолу към село:
- Тъй гледаха и плачеха на глас, че моментално сръгах добитъка и до Равне съм хълцал като дете…
Голяма мъка беше раздялата с иноверците, ама те сами си решиха да припознаят чуждата бащиния за своя… Дано са честити в нея!
Какво стана с Брахам ли? Ами не тръгна с тях, в Павелско си остана. И знаеш ли защо?
- Как да тръгна за Анадола бе, чоджум, когато никога повече няма да пийна водица от Турската вода, никога повече няма да видя Юзеница и урвите й, които уморяват солука ти само като ги гледаш… - докрай викаше той, сетне отсичаше: - Един ден, когато Аллах реши, кокалите ми ще гният на павелска земя.
Да, ама мина време и по сокаците се зашумя, че и друговерецът е решил да се махне от селото…
После се разбра, че заради децата си, задомили се вече, се е принудил да се изсели… И се изсели, ама в съседно село, дето всички люде почитаха корана.
Един топъл априлски ден на 1915-а, натоварил десетина мулета покъщнина, Брахам тръгна с цялата си челяд към Дряново.
Тръгна и отиде там. Ама начесто си прескачаше насам…
Влезе в Павелско, иде на мегдана до общината и вземе да си хортува с хората, седнали на дървената пейка под големия кавак. А разчуе ли се, че е в селото, край него се извие една върволица да се чудиш хоро ли има или мобилизация.
Подир час-два закрачи към Турската махала, поспре се да огледа къщата, дето се извървя животът му. Тъкмо да отмине, от нея изскочи новият й стопанин.
- Добре дошъл, побратиме! - зарадва му се той и го заподканя: - Ха, влез вътре! Хем да те нагостим, хем и да си кажем туй-онуй.
- Добре заварил, Георги! - отвърне му Брахам и лицето му грейне, сетне притури: - Минавам да наточа бъкела, друг път ще дойда. Инак ти как си?
- Бива, бива. А ти?
Побърборят си още малко и се разделят, сетне друговерецът иде на Турската вода да налее съдината си и тръгне нагоре към Правото. Отгоре подвие крак и загали с поглед Павелско.
После се обърне с лице към нивите си в Блата, а пред очите му оживеят купчините жито при берекет, които пълнеха и хамбара, и душата му…
Подир което въздъхне тежко и закрачи нагоре по стръмното. По средата спре и впери очи в Юзеница… Когато изкачи Конско пладнище, обгърне за сетен път долината и намине да наобиколи ливадите на Блюда, Марчовица и Черквата.
Легне на последната хем да се поразтъжи, хем и да помирише любимата си мащерка - таман надигнала главица. Лежи до икиндия, изправи се, закичи китка гороцвет на ухо и поразтъжил душата си, хване пътя за Дряново.
Подир неделя обаче наново тръгне натъжен към Павелско…
От всички имоти най-много на сърцето му беше ливадата на Блюда. Затуй на нея прекарваше повечко време. Та нали навремето баща му Абдула точно там хвърли пъпа му…
Така се случи, че една топла августовска сутрин Брахам пак намина да види Блюда. Ама да не мислиш, че отиде ей тъй случайно? Не. Отиде, защото откак се помнеше, на тоя ден косеше ливадата.
Затуй и когато заслиза надолу от Малко корито, чу позната песен, та се поспря зад една чаталеста борика да послуша. Тая песен загали ушите му много преди да почне да държи коса в ръцете си.
Щом поотрасна, разбра, че една коса пее най-хубаво когато е прясно накована. Поизхаби ли се от тревата, песента й става някак жаловита и сякаш кани стопанина си да вземе чука и наковалнята.
Види се, че косите тъкмо бяха наковани, защото пееха тъй ликуващо и празнично. И как няма да пеят, когато бяха цяла дузина. Каква хармония…
- Фиииииу, фиииииу, фииииииу!
Песента на косите. Каква омая…
- Фиииииу, фиииииу, фииииииу!
За тая песен даваше мило и драго…
- Ооо, наборе, добра стига! - извади го от унеса Георги, ходил да налее прясна вода на Малко корито.
- Добра стига, побратиме! - поздрави и Брахам, сетне като видя окосеното, рече усмихнат: - Почнали сте по-раничко, та да сторите и росата ортак, а?
- Тъй е, побратиме, влажна тревица по-лесно се коси - засмя се и българинът, подир което го покани: - Да седнем до огъня.
Тръгнаха към огнището, сторено в ъгъла между два самотно стърчащи дувара от някогашната кошара на Абдула, дето на времето проплака Брахам.
Колкото се приближаваха, сърцето на друговереца взе да бие все по-силно и по-силно и аха да изхвръкне от пазвата му…
Спомни си как една късна лятна вечер кошарата на Блюда пламна. Ама не пламна от гръм, а от ръката на Кара Амин… Що ли? Заради приятелството на баща му с раята, която злодеят презираше, все едно дедите му са дошли направо от сараите на падишаха и никога не са носили гугли…
Добре, че в оная нощ, когато блеснали първите пламъци десетгодишният Георги, който карал разпуса си на кошарата, бил излязъл по нужда отвънка и видял как онзи драснал огнивото и си плюл на петите.
Детето се завтекло първо в стаята да разбуди баща си Лазар, сетне разтворило портите на козите и извадило цялото стадо невредимо…
На другия ден Абдула и козарят му преместиха стоката в кошарата на Марчовица, а по заник слънце - както предложи друговерецът - синовете им Брахам и Георги се побратимиха…
А какво стана с проклетника, дето запали агъла, вече знаеш…
- Хапни си, Брахаме! - прекъсна му спомените християнинът, подир което му подаде пълна паница с току-що изровени от огъня печени картофи.
Мюсюлманинът си взе един и го забели, сетне отхапа с наслада и рече:
- Няма по-сладки картофи от павелските…
- Няма, побратиме…
Хапнаха, колкото хапнаха и подир малко Георги каза:
- Да отнеса и на косачите да лапнат, а и прясна водица да пийнат - и стана. - Пък после ще си гълчим чак до икиндия.
- Чакай, побратиме, ще ми се да ти кажа нещо - спря го Брахам, сетне му посочи с ръка долния край на ливадата и отсече: - Един ден - когато Аллах реши да ме прибере при себе си - ей там долу ме заровете… Чу ли?
- Ааа, наборе, още сме млади! - отвърна му със смях седемдесет и петгодишният Георги и закрачи към косачите.
- Аллах не пита на колко години си… - засмя се подир него и османлията, но щом остана сам, потъна в себе си и се умълча…
Колко стоя като вкаменен, един Господ знае, но по някое време изохка от болка:
- Ооох! - и едвам-едвам се надигна, подир което помаха за сбогом на своя побратим и тихомълком пое по нанагорнището.
Пое, ама мине-не мине седем-осем крачки и се обърне да погледа ливадата, косачите, огнището. Щом те се скриха от погледа му, раменете на друговереца се затресоха и завалията захълца на глас.
Когато се посъвзе, с мъка затътри краката си към Дряново.
На другия ден в селото дойде хабер за неговата смърт…
Беше четвърти август 1915-а.
Оттогаз насетне, по което и време да дойдеш по тия места, в долния край на дядо Брахамовата ливада - дето оттам нагоре се вие пътеката за Ечеменище - ще минеш покрай гроба на един човечец, който напук на всичките си патила, остана докрай верен на своята майчина мила…
