Весела Люцканова

Когато прочете съобщението във вестника, остана без дъх. Улови се за гърлото. Не можеше да диша, бе като риба, изхвърлена на брега. Опита отново, обзета от паника. Почти се задуши, когато най-сетне успя. Бе седнала и все още хартията шумолеше в пръстите й. Всичко в нея отричаше няписаното. Идваше й да я смачка на топка и я захвърли, колкото бе възможно по-далече от себе си. Вместо това я вдигна отново пред очите си и буквите се захилиха насреща й, подскачайки нагоре и надолу. Започна да брои до десет, пое си отново дъх и се приведе отново над текста. Списъкът от няколко имена започваше с неговото име. „Вербуван през 81 година, за да следи и донася за художествената интелигенция под псевдонима Славеят”. Господи! Не можеше да е истина! Не можеше, но беше. 81-а? Бяха женени от няколко години, с две деца, когато заминаха за Прага, за да работи в културния център, а тя бе направила първата си изложба в София и й предстоеше изложба и в Прага… Отново загуби дъха си. Напълни чаша с вода, за да преглътне с нея стреса. Как щяха да продължат от тук нататък? През всичките тия трийсетина години Ради бе бил най-добрият съпруг, най-добрият баща на децата им, най-нежният и внимателния и към нея, и към тях. Не бе усетила нито сянка на съмнение, за да го заподозре в каквото и да било. Предателство или изневяра. Само веднъж може би, когато нарисува портрета му, а той отказа да го подреди на изложбата й. Няма да излиза от къщи, почти й бе заповядал. Защо, бе попитала, не се ли харесваш? Не, отвърна й, иначе е много точен. Като че ли си уловила в него целия ми характер. А може би не съм такъв, а. И я бе погледнал умолително, за да смекчи безапелационния си отказ.
Застана пред портрета. Какво го бе смутило толкова? В погледа му откри тревога, тогава я отнесе, че е за тях, очите му като че ли искаха да избягат, светлосини с жълти точици в тях, като че ли се срамуваха от тая небесна светлина и се бяха опитали да я скрият под клепачите, леко притворени като при блеснало внезапно слънце. Нямаше ли в тях и мъничко срам от нещо сторено или несторено? Тя с неохота бе отстъпила и го закачи тогава в ателието си, за да усеща винаги присъствието му. Не можеше да си представи и ден да преживее без него. А сега? Как ще продължим от тук нататък? Портретът не й отговори.
Защура се в дома си. Влезе и в кухнята да приготви нещо за хапване. Хладилникът се озъби насреща й пълен, захлопна вратата му. Искаше да излезе, но не посмя, все щеше да срещне съсед или приятел, който също е видял и прочел… Не, не! Ще се свие на пашкул в леглото, ще се опита да поспи. Не й се удаде. Пусна телевизора, затърси по каналите, за да открие нещо, което да задържи вниманието й. Не откри и се върна в кухнята. По някое време, бе загубила представа за часовете, а бе вече късен следобед телефонът зазвъня. Той! Как щеше да разговаря с него?
- Скъпа - както обикновено се обръщаше към нея, - довечера ще закъснея.
- Добре - и тя прекъсна връзката. Гласът й бе проскърцал с целия студ, който я бе вцепенил.
Телефонът отново зазвъня. Той! Нямаше да го включи. Не знаеше какво да му каже. В главата й се оформяше една мисъл, която я завъртя със своята непоправимост. „Не мога без теб, не мога вече и с теб!”. Тя направо я уби. Какво толкова се бе случило? От време на време излизаха такива списъци на хора, които познаваше и нищо не се бе променяло. Жените им продължаваха да се усмихват, да се срещат с приятели, все едно… нищо. Тя… не би могла, като че ли самата бе извършила нещо нередно, а всъщност… толкова силно го е обичала, че не е открила никакви признаци… Не може да не ги е имало. Всичките й приятелки бяха от художествената интелигенция, коя актриса, коя писателка, коя художничка. Собствената им дъщеря, спечелила фулбрайт, продължаваше специализацията си в Ню Йорк, дълбоко убедена, че го дължи единствено на таланта си. Така ли беше? А наистина бе талантлива. Прописа още като ученичка, публикуваше разкази и стихове в списанието „Родна реч” и в „Нов Пулс”, който продължи да излиза и след промените. Като студентка още отпечатаха първата й книга със стихове, после и с разкази, беше тяхната гордост. Баща й ли я подтикна да се яви на интервюто? Да. И тя спечели при толкова други талантливи. Само на таланта ли си го дължеше или… О, не! Щеше да се побърка. Добре, че синът им завърши медицина и за кратко време се оказа един от най-добрите млади лекари в болницата. А между живота и смъртта не важаха никакви протекции, никакви заслуги на този или онзи, единствено се доказваш самият ти. Добре, че не му оставаше време за пресата, но беше въпрос на време, за да научи и той. Как ли би реагирал? Та баща му го водеше още като ученик по митингите, като студент бе участвал в протестите заедно с колегите си, обожаваше свободата и демокрацията, на което го бяха учили и двамата, и тя, и той. Господи! Спри да мислиш, преди наистина да си се побъркала!
Не разбра кога мръкна. Светлината от уличните лампи нахлу при нея, начупена от рамките на прозорците. Погледна часовника си. Минаваше девет, а него още го нямаше. Дръпна завесите, наля си конска доза уиски и седна пред включения телевизор без да вижда менящите се картини на екрана. Така я завари звънът на телефона и вибрирането му в джоба на халата й. Навярно пак беше той. Остана неподвижна, а телефонът натрапчиво и настойчиво продължаваше да звъни. Може би беше дъщеря й? Навярно там бе ранна сутрин. Погледна екрана. Непознат номер. Със необясним и за нея страх го включи. Непознат глас:
- Госпожа Кирова? - долови тревога във въпроса.
- Да? - разтревожи се и тя.
- Ако не сте седнали, моля ви, седнете! - прозвуча почти повелително.
Тя се подчини. Седна, но я връхлетя паника.
- “Защо” - запита почти без глас, а знаеше от сина си кога казва на близките на болния да седнат.
- Докараха мъжа ви в „Пирогов” преди минути. Катастрофа. Положението му е тежко. Налага се операция, а той е в безсъзнание. Ще дойдете ли да подпишете?
- Идвам - успя само да каже и затвори. Трескаво започна да се облича с каквото намери под ръка. Позвъни за такси. И докато го чакаше на улицата се сети да позвъни на сина си, та той е лекарят, той трябва да реши. Идвам, и не подписвай нищо, докато не дойда, каза й, а тя вече се бе метнала в таксито.
Синът й я бе изпреварил. Слава Богу не е бил дежурен и живееше наблизо. Улови ръката й и я погали. После й подаде валидол.
- Стегни се! - погледна разтрепераните й устни. - Ще открия сам лекаря, а ти иди при него. Болнична стая пет, на петия етаж.
На петия етаж тя намери стаята и влетя в нея. Веднага го видя, преди да е погледнала към другите легла. Нейният Ради лежеше неподвижно с разперени ръце и между два статива с банки от двете му страни, а маркучетата им отмерваха капки господ знае какво във вените му, свързани с тях чрез два абоката. Тя приседна на леглото, улови внимателно ръката му, сълзите й закапаха върху постелята.
- Не мога без теб - каза тихо и не продължи, продължението го бе забравила, явно не е било нещо важно, важното бе да се оправи. Да оживее, да бъде отново здрав. И повтори по-силно, по-отчетливо: - Не мога без теб! - Бе забравила за другите в стаята и те я чуха, изпълниха въздуха с възклицания и въздишки. Не очакваше да я бе чул и той, но клепачите му пооткрехнаха синевата на очите и в нея преля изведнъж надежда.
- Няма страшно, щом си вече тук - пое си дъх на продължи: - Скъпа моя, единствена… - и синевата се скри отново, едва дишаше.
- И Мирко е тук - успя само да каже, а синът й и лекарят вече влизаха. и тя добави, че е в съзнание. Разплакана побърза да излезе в коридора и там да изчака сина си. Да чуе и решението им.
Притичаха двама санитари и заедно с леглото изкараха мъжа й, Не я забелязаха, не я забеляза и лекарят, само синът й махна с ръка да го изчака и продължи след леглото с баща му, санитарите и доктора. Върна се бързо, а на нея й се стори вечност.
- Подписах - каза той. - Далакът е разкъсан, ще трябва да се извади, и без далак се живее. Има фрактури на дясната ръка и на две ребра. Всичко е оправимо, а е можело да бъде и по-лошо като при момичето - изтърва се неволно и я погледна, лицето й бе неузнаваемо и се уплаши за нея. - Мамо, каквото и да е сторил, винаги ще е моят баща, а и винаги е обичал единствено теб. Само теб… зная какво си мислиш…
- Не е момента, замълчи! Мога и сама да преценявам - стисна устни тя. - Важното сега е, че той ще се оправи, а по-късно ще мислим за всичко останало…
Синът й погледна часовника си. После погледна и нея и се отдалечи по коридора. Дали не го обиди? Бе извадил джиесема си и поведе някакъв разговор неизвестно с кого. Продължи доста преди да се приближи отново.
- Не искам да те оставя сама. Позвъних на колегата да продължи дежурството ми, а аз ще го заместя сутринта в седем и половина. До тогава татко ще е излязъл и от упойката, но преди да тръгна, ще ти взема и нещо за хапване и най-вече кафе - огледа се и се усмихна: - Май долу видях кафе машина, отивам и аз се нуждая от конска доза.
- Не се бави! - извика след него тя, но той едва ли я чу, вратите на асансьора се бяха отворили и кабината го погълна.
Върна се бързо с две чашки с димящата течност, която да възвърне силите им. Майка му изглеждаше съсипана.
- Всичко ще е наред! - и я прегърна, а тя се разплака отново на гърдите му. Той я притисна към себе си и загали нежно раменете й. Кога бяха успели толкова да се стопят? - Моля те, мамо, не плачи! - и се загледа в тичащия към тях младеж с огромен букет цветя. Стъпките на тежките му обувки можеха да събудят и мъртвец. Спря задъхан до тях.
- Пета стая, нали? За господин Киров са - и подаде цветята на жената, тя отстъпи крачка назад, без да ги вземе. - Как е той?
- В операционната е - отдръпна го синът от майка си. - И по-тихо, болница е това. А и още е нощ. - Взря се в лицето му, не можеше да има нищо общо с баща му, някакъв си хлапак, едва ли бе навършил и петнайсет. - Кой сте вие? - въпросът не прозвуча особено дружелюбно.
- Ами… - запристъпва от крак на крак и избягваше да го погледне, - аз трябваше да лежа тук. Пресичах на червено, тичах, видях колата в последния момент, направо летеше. За да не ме отнесе, той кривна и се заби в стълба. Толкова бях изплашен, но успях да позвъня на 911. Останах там, докато ги изваждаха целите в кръв, като мъртви бяха, а аз треперех целия, направо се тресях, не можех и дума да обеля! Щях да умра от вина.
Тя бе спряла да плаче и гледаше момчето. С риск за живота си нейният Ради бе спасил това безотговорно хлапе, което и сега трепереше пред тях като лист, а цветята падаха едно по едно от ръцете му, то бе готово да падне и на колене и да моли за прошка. За да не се нахвърли с гняв върху него, Мария се наведе, за да събере изпадалите едри карамфили и си помисли, добър човек е бил Ради, винаги е бил добър към нея и децата им, не може да не е бил добър и към другите. Ето, че тази му постъпка го доказваше отново. Не би могъл да си прости, ако бе прегазил тоя… нещастник, не намери точната дума и се ядоса и на себе си. А тя, тя… без да го изслуша, без да знае защо е постъпил така през 81-а, може да не е имал избор, може да са го принудили, та времената бяха такива, без всякакво обяснение от негова страна, изведнъж реши, че не може да бъдат повече заедно. Въпреки преживените трийсетина години, въпреки децата им, въпреки безкрайната му доброта и търпение към тях. А тя, тя… колко пъти го бе пренебрегнала заради някоя и друга картина, заради някоя и друга изложба, дори и заради някоя приятелка. С нищо не я бе огорчавал, с нищо не я бе обидил, винаги се опитваше да я разбере, дори често й казваше, „за да имаш вдъхновение, трябва да се влюбваш от време на време”, а после й размахваше шеговито пръст „и само да ни си посмяла да ме напуснеш! Не мога без теб, не мога!” А тя, тя…
Прекъсна този вътрешен монолог в себе си, този свой катарзис, защото санитарите измъкнаха от товарния асансьор леглото с тялото на мъжа й, за да го отведат в реанимацията. Лицето му изглеждаше спокойно, все още бе под упойка, но цвета на кожата му я стресна и тя опря длан до страната му, бе топла, въздъхна с облекчение.
- Отдръпнете се, госпожо, пречите ни! След секунда ще ви го оставим за пет минути, а по-късно и за цял живот! Нали прескочи трапа. А сега - единият отвори тихо някаква врата, широко я отвори заради стативите с банките, които се поклащаха пълни на тях от двете страни на леглото и в прозрачните им маркучета тя видя как капка след капка вливат живот в разперените ръце на мъжа й.
- Не мога без теб! - приведе се над него въпреки санитарите. Знаеше, че няма да я чуе, но той поотвори очи, плисна в нея синевата им с цялата си любов към нея и разтвори нацепените си устни.
- И аз, Мария, но ти го знаеш - и уморен и замаян отново прихлупи синевата под клепачите. - Спи ми се, Мария, спи ми се…
Тя се вмъкна заедно със сина си в стаята за обещаните им пет минути, преди да го оставят да поспи, но той отново отвори очи, опита се да им се усмихне и на двамата, но изведнъж смръщи лице.
- А Валя, как е Валя? Толкова бързаше да я закарам до вкъщи, а ей къде я докарах. Как е?
Валя бе новопостъпилото момиче в отдела му. Двамата се спогледаха. Пръв се окопити синът й.
- Добре е, вече е добре! - а знаеше, че я оперират в момента, че има счупени прешлени на врата, счупен таз и още нещо по-невинно счупено, а ортопедите вече часове наред се опитват да я сглобят, но бяха му казали, че ще оживее, само че няма да се размине с гипсовото корито. - А сега спи! Ние ще сме в коридора - шепнеше, за да не събуди другите трима, които лежаха като мъртви в стаята.
Излязоха на пръсти, за да видят отново хлапето, оставило букета на пейката, а то право, проследило ги къде влизат, почти залепено до вратата, за да чуе и се убеди, че всичко е минало благополучно. И когато се увери, запита:
- А момичето? Толкова крехко изглеждаше!
Синът й го пожали, посочи на майка си да седне на празната пейка и най-сетне да изпие изстиналото си кафе и поведе на някъде хлапака. Върна се сравнително бързо или просто така й се стори, неусетно бе задрямала, обгърнала с ръце тялото си, дори като че ли нещо бе сънувала. Беше сам.
- Добре е, операцията е минала успешно. А хлапакът го отпратих към дома му! Идваше ми да го нашляпам, ама като го гледах как се гърчи от вина…
- Младо е, дете е още… - и видя цветята. - Баща ти ще им се зарадва на сутринта като му ги дадем. А и заради момчето ще се зарадва. Изглежда съвестно. - Въздъхна с облекчение. - Господи! Какъв ден! Каква нощ! И колко помъдрях за толкова кратко време.