НЕ Е ЕСЕН ТАЗИ НОЩ…
***
Не е есен тази нощ, не е есен -
само листата са жълти, а мирише на лято,
на някакво дъно солено и мокра плесен,
на шарени птичи пера от преминало ято.
Навярно е сън, защото брегът е под мене -
прегърнат щедро от светлини далечни и звездни,
които се спускат отгоре по облачен хребет
и падат направо в отвора на люшнати бездни.
И туй, което бе вчера, приижда полека,
и пясъкът хруска под нашите мокри сандали,
и някакви сини надежди полюшват звънчета,
и клони разсичат простора с зелени кинжали.
И свирка на кораб отнася октомври нататък -
в очите ми слънце, росилек в тревата извира…
Сезонът, наречен Любов, се завърна в миг кратък,
изпълвайки земния свят с друг рисунък и сила.
И аз съм частица от него и ти си до мене -
все тъй неподвластен на времето скоротечно,
все тъй доверчив, все тъй простодушен и земен…
че мисля си: всичко, което се ражда в сърцето,
е вечно.
***
Разкажи всичко, Дон Алонсо Кихано,
обичам да слушам звъна на твоите думи,
да усещам искам в тях силата на кръвта ти безстрашна
за хората разкажи,
дето очакват твоите битки и триумфи,
за всички, които вярват в теб и те следват заедно,
от Бог водени и закриляни от него,
за тези, които вярват
в твоята победа.
Те са безименни, безфамилни
и смело стоят срещу ветрове озлобени,
без глас останали,
под натиска на непоносимото -
измъчени и оскърбени…
Дон Алонсо, ти имаш приятели
и няма никога да си сам -
любовта съществува - ти я срещна, приласка я,
не я отпрати,
тази мощна вълна и плам,
и сега тя над света блуждае - една магия,
Дулсинея една -
Любов, заради Любовта - съвсем реална -
нещо, което отново покълва
в деня на смъртта.
Дон Алонсо, ти, като странстващ рицар,
трябва да продължиш все тъй безстрашен
до края на този свят,
победа над злото - това е и нашата истина -
по пътя към Рая - срещу собствения ни ад,
да предизвикаме вятърните мелници,
тъмните ветрове,
и накрая да заживеем в мечтания сън -
уверявам те, всеки от нас има по един Росинант,
който чака отвън!
ЧИРПАН
Под облаци руйни по залез, сред акации позлатени,
с дъх на лозя и вино, памучни полета и хълми,
е Чирпан - малък град, пулсираща точка във времето,
който се вдига с надежда всеки ден, на разсъмване.
Тръгва по дълги пътеки, по дирите на светли икони,
залюлян в люлка под явор и от Яворов стих,
а Данаилов, поетът, над него изправен, волен,
пак рецитира задъхан своя последен триптих.
Улици вити и тихи, октомври нощем рисува
с четката на Кондарев, селски девойки с пера…
Някъде сред звездите разгъва триножник Манев,
прегръща с поглед градчето, за нещо тъжен, едва…
Гълъби бели по тъмно, дири по свода небесен,
дъх на кипнало вино, кърпа от тънка мъгла…
Чирпан камите прибира… А някаква хъшовска песен
бавно го вдига нагоре с мощните си крила!
***
Мой ангеле,
усещам те наоколо по-бял от бялото,
сдобряваш ме със мен самата
винаги, когато
развързаният ми език
изплюва заедно с кръвта от устните прехапани
парлива дума.
Гневът разюздан е увиснал умъртвен
от трепетния мах на твоите криле.
Къде
отиваш нощем?
На моя сън ли ме оставяш
или чрез него ми пререждаш мислите?
Написаното ще се сбъдне.
Само
преди Началото да се завърне,
преди да се отдалеча
от земната, могъща благодат,
до твоето небе
ще се опитам да се извися
веднъж
поне!
