ТЕСКЕРЕ ЗА РАЯ
Спомням си като ден днешен, че когато през 1934-а се съгради новото училище и почнах работа като млад даскал, от всеки сокак на Павелско идваха деца на многобройни радостни тумби и ни пълнеха и стаите, и душите.
И как няма да ни ги пълнят, когато отделенията и класовете бяха двойни, а учениците надхвърляха 500 - нещо рядко срещано за едновремешните родопски училища. А както се знае от памтивека, повече деца - повече бели.
Един ден през голямата почивка търсех нещо в стаята с историческите карти, когато първокласникът Янко дотърча бял като платно и запелтечи:
- Гооспоодин учителю, а пък Вааанчо от трееети клас, пааадна в един гроб.
- Как тъй падна? Какъв гроб? - настръхнаха ми косите отпървом, сетне побързах да го попитам: - На турските гробища ли?
- Ахъ!
Моментално изскочих навън, помислил, че нещо лошо е станало с момчето, което в часовете по родна история бе твърде любознателно и деятелно.
Додето крачех, си спомних как ходих при дядото на сирачето да го кандърдисвам да пусне детето да учи по-нагоре. Старецът ме изслуша кротко, сетне се усмихна и рече: „И на мене ми се ще да учи, даскале, ама парите са кът…” - подир което въздъхна тежко и притури: „Синът ми Петко си отиде, когато Ванчо захващаше първо отделение, а сестра му не знаеше още какво е училище. Седем години минаха оттогаз. Само с баба Мика си знаем как сме ги очували… Дано сме живи и да ги задомим, а насетне каквото е рекъл Господ”. Като чух думите на горкия дядо, не ми остана друго освен да му пожелая да сбъдне щението си, та да си иде честит в отвъдното.
Когато излязох на училищния двор и видях, че Ванчо е цял-целеничък, изпитах огромно облекчение. Щом се озовах на гробищата, които бяха на десетина крачки от двора, отличникът вече бе разкрил гроба, на дъното на който лежеше едър мъжки скелет…
- Какво стана?
- Ами… - подвоуми се любознателният ученик и спря, но като забеляза, че лицето ми не е тъй строго, рече: - Както си играх и паднах в ей тая дупка. Рекох си, че може да крие старина - както ни учите - и взех копача… Таман да дойда да кажа, че е заровен челяк и се явихте…
- Добре, добре. Остави инструмента и отивай в училището! - казах му аз и понечих да тръгна подире му, когато зърнах нещо изпод малкото останала пръст на гръдния кош.
Наведох се и с върха на пръстите много бавно я заразкривах. След малко се показа една ръждясала и проядена от времето разтворена до край ножица.
„Ха сега, де! Мъж - пък с женски такъм! Да беше гроб на кадъна както и да е…” - мина ми през главата, докато се връщах, сетне побързах да пратя дежурния прислужник да оправи гроба, за да не се скверни.
Той го оправи, ама тая находка не ми даде мира цяла неделя…
Колкото и да си блъсках главата, все не намирах разумно обяснение, та реших да ида да се допитам до стогодишния дядо Сево, половината живот на който се бе изтърколила по време на робството.
Пуснах му хабер и един топъл слънчев ден след часовете отидох при него. Старецът се припичаше на една грубо скована дървена пейчица пред дома му в Метряковската махала. Още като видя, че се подадох откъм Бялиоловата къща, се провикна с ясен звънлив глас:
- Ооо, даскале, ела да видим к’во те води насам! - подир което се отмести да ми стори място.
- Добър ден, дядо Сево!
- Дал ти Бог добро, Калинчо! - отвърна ми той и тъй силно се здрависа с мен, че имах чувството, че ще ми строши китката.
- Няма да те питам как си, щото виждам…
- Хи, хи, хи! - засмя столетникът, сетне добави: - Че съм добре - дума да няма, берекет версин! Ама да знаеш, че всяко нещо е с времето си…
- Тъй е, ама ти си много…
- Знам к’ъв съм, цял век се гледам - отвърна ми старецът и рече: - Чувам, че детищата много те галят, значи си баш на мястото си. Колко лазарника навъртя?
- Двайсет и девет.
- Ти поработи и в Рахово преди да се върнеш в село, прав ли съм?
- Седем години даскалувах там.
- Седем там, една тука, а годините си търчат… - каза дядо Сево, после сниши глас: - Даскале, не ми се сърди, но ще ти дам един акъл, макар да си кадърен и умен челяк. Бива ли?
- Бива, бива - побързах да отвърна, досещайки се накъде ще избие.
- Знаеш по-добре от мене, че в стари времена три морета са миели бреговете ни, а за да понадигнем пак чело ни трябват деца, много деца… - каза мъдрият старец и добави: - Утре прехвърляш трийсетака, дето се вика почти третина от годините ми, а все още не си чул рожба да ти проплаче. Гледай скоро да си найдеш лика-прилика, а насетне к’вото ви е отредено…
- Сполай ти за съвета, дядо Сево! - изчервих се целия аз. - Ще те послушам…
- Абе, подочух аз за новата даскалица по пение, ама нарочно ти рекох, та да не се разсуче работата.
- Няма да се разсуче, обещавам ти! - успокоих стареца.
- Хубаво, хубаво. Кажи сега к’во те тормози.
- За робството искам да си поговорим.
- Ще си думаме за к’вото щеш, Калинчо, щом ми обеща за даскалицата… - отвърна мъдрецът и потри доволно ръце.
- Дадена дума - хвърлен камък! - наново му се врекох аз и се засмях от сърце.
- Ей така те искам, даскале! - зарадва се той. - Иначе ти знаеш робията от книгите, а дядо ти Сево я изпита на гърбината си. Беше тежко едно време, много тежко… Имаше години, дето едвам се издържаше, ама оживяхме! И знаеш ли що оживяхме? Щото на дюняса няма по-жилаво племе от наш’то, тъй да знаеш!
- Знам, дядо Петко, знам.
- К’во искаш да ме питаш?
- Какви обичаи имаха турците в Павелско, когато погребваха свои люде?
- Знай от мен, че павелските друговерци до един бяха помаци, но зарад клеченето им в джамията, която бе ей там отсреща на левия край на училищния двор, им викахме турци. Между тях имаше и местни люде, и другоселци, но никой от дедите им не само че не беше пресичал Босфора, но и никога не го бе помирисвал…
- В книгите пише, че е имало и анадолци… - без да искам го прекъснах аз.
- Нито съм виждал книгите ти, нито съм ги чел, но се чудя кому е угодно да се пишат врели-некипели. Истината, Калинчо, е друга, щото съм я виждал с тия две очи, а всичко друго - дето не може да се зърне - го знам от моите дядовци, единия от които доживя сто и седемнайсет лазарника. От неговата уста чух да казва, че когато захванало потурчването, дядо му цял месец се криел на Пашалийца и отървал феса, но чичо му и неколцина други не сколасали да избягат, та зорлем ги сторили турци… Няколко години след тая касапница в селото се заселили друговерци от разни краища на планината, ашладисани по същия тертип, и турили началото на Турската махала. В нея никога не е имало много люде. Когато се явиха казаците през 1878-а, християните бяха около хиляда и двеста, а иноверците не надхвърляха стотина души. Ей това е, даскале, другото е уйдурма. Инак е вярно, че тук са идвали и анадолци - аскер и какви ли не чиновници, ама никой от тях не е пускал корени. Разбра ли?
- Разбрах, дядо Петко.
- Сега да ти кажа к’ъв адет имаха друговерците при умряло. В авелзамански времена всички люде от селото са заравяни на едно място. Когато им вързали чалми, дюнметата почнали да погребват близките си на друго - ей там до училището, а малко преди да се вдигне черквата, до гробището си сторили и джамия с минаре. Сигурно знаеш, ама да ти кажа, че ходжата се качваше на викалото не само заради молитви, а и за умряло.
Първо се обърне към къщите от горната част на Турската махала и жаловито изпее няколко пъти на турски:
- По воляяята на Аллаааах си отииидеее Асааан едикой си - сетне притури кога е мевлита в джамията и погребението, после го повтори нататък към Будьов дол.
Преди да погребат мъртвеца, също като нас и те го къпеха, само че тоя табиет го вършеха на нарочно сторена дъска с два отвора, която слагаха на дървено корито. Ама да не мислиш, че тая нагодия я има във всяка турска къща? Не, дъската стоеше в джамията, а който има зор, я взима от там. Когато умрелият е мъж, се мие от близки друговерци или негови аркадаши, ако пък е жена - от кадъни роднини. Подир миенето трупът се увива с дълго бяло платно, като се гледа краят му да свърши под гърба, та да не се развива при носене. Коранът казваше, че друговерките трябва да са увити от лицето чак до петите, а мъжете - от пъпа надолу. Заради туй женският гроб е сума по-дълбок от мъжкия. Друговерските зевзеци на времето се майтапеха, че над кадъните има повече пръст, щото били по-грешни от мъжете. Хи! Хи! Хи!
Ама да оставя настрана зевзеклъкът, че не бива да влизам в грях…
В деня на погребението даже бабата, майката и невестата на умрелия не могат да идат на гробищата, че коранът не дава. Затуй се прощават с него вкъщи, дето се сбогуват и другите жени. Според обичаите им, ако се плаче на гробището, е хептен грешно. Само на погребението на аго Абдула Алил - когото християните почитаха много - тоя адет не можа да се уварди, щото клисарят дядо Стратко задумка черковната камбана и всичко живо се разрева…
След като мине мевлитът в джамията, умрялото се курдисва на дълго тезгере и се пренася - както си е увито в платно - на плосък камък насред гробищата, дето всички мъже минават да се простят, подир което си отиват. Остават само най-близките люде и ходжата, които извършват един табиет, когато носачите отнесат мъртвеца до неговия гроб.
Сигурно знаеш, че друговерците се явяват пред Всевишния, както ги е майка родила - дибидюс голи. Чувал съм, че на други места това става като се опъне външният край на платното и мъртвецът се търкулва в гроба. Ама по тоя начин може да падне и по корем, а не трябва. Но има и друго, даскале. Това е челяк, как тъй ще го метнеш в дупката като куче… Навярно зарад туй тукашните друговерци имаха съвсем друг тертип. Какво правеха ли? Ще ти кажа.
Останеха ли сами, близките взимаха завалията от носилката и най-прилежно го натъкмяваха в гроба, подир което ходжата даваше ножица на някой от тях, а той разрязваше платното отгоре до долу. Додето онзи режеше покривалото, никой не биваше да гледа…
„Ето откъде е ножицата!” - мина ми през главата и без да искам, прекъснах невероятния му разказ:
- Ще ме прощаваш, дядо Сево, ама да те питам нещо, бива ли?
- Как няма да бива бе, Калинчо? Питай!
- Знаеш всичко с подробности, все едно само на турски погребения си ходил? - учудих се аз.
- Вярно е, че съм бил бая пъти на гробищата им, но не знаеш, че сега съм при дъщерята, а родната ми къща беше долепена до друговерските къщи в Будьов дол. Трийсет и кусур лазарника другарувах с турчин, с който бяхме побратими - отвърна столетникът и шумно въздъхна. - Лека му пръст! Беше челяк един път!
- Бог да го прости! Продължи си приказката.
- К’во да продължавам, та аз я свърших. Остана само да ти кажа, че подир разрязването на платното ходжата взима ножицата и си тръгва, а близките викат гробаря да зарие пръстта.
- А може ли да се изтърве ножицата в гроба и да си остане там?
- Абсурд, даскале. Ходжата оставаше с близките само заради разрязването, сетне взимаше ножицата и я оставяше на мястото си в джамията. Знаеш ли тя що ходжи смени? Колко покривала сряза! И как няма да ги среже, когато имаше нишан, че е сторена от швабски челик. На времето бях ковач и чат-пат ми я носеха да я прекарам през точилото, та затуй знам…
- Извинявай, но… - наново го прекъснах аз и му разказах за ножицата в гроба.
- Не думай бе, даскале! - ахна насреща ми дядо Сево и сякаш се пренесе някъде другаде…
Мина бая време преди да попита:
- Гробът е до Шотилската къща, баш в кьошето?
Когато чух това, тъй зяпнах, че и дума не можех да кажа, а столетникът, като видя колко съм ококорен, се прекръсти три пъти, подир което въздъхна тежко и рече тихо:
- Там погребахме Салих - моя побратим. А аз му турих ножицата…
- Ти ли?! - едва не си глътнах езика.
- Дълга история, Калинчо - рече замислен дядо Сево. - Имаш ли време да ти я разправя?
- Има си хас! - окопитих се на мига.
- Дедите на моя побратим се бяха преселили от Даръдеренските села подир голямата касапница. Тъй се бе случило, че на времето бяха вдигнали двукатна къща до моите дядовци. Когато се родихме със Салих, заварихме и достлука между тях, и комшулука насред дувара. Още учехме ум и разум - аз при Петкановския даскал, той при ходжата - и скришом ни побратимиха. Че как няма да ни побратимят, когато всички преди нас са били до един аркадаши и са се почитали повече от родни братя.
Дядо Кольо, за който ти разправях, че живя сто и седемнайсет лазарника, ми разказа как насмалко да иде девширме. Бил петгодишен, когато задумкали по селските порти да сбират еничари. Добре, че когато се явили анадолците, един от прадядовците на Салих - аго Смаил - бил на мегдана. Като разбрал за какво са дошли, се юрнал с все сила към Будьов дол, казал на нашите какво да рекат на аскера, сетне грабнал дядо и го мушнал в някаква каца в избата си. Накрая, за да скрие комшулука, нахвърлял връз дувара халища, все едно ги е турил да се прослънчват. И тъй го отървал…
Откак се помня, през тая малка вратичка между дворовете минавахме и за хубаво, и за лошо. Понеже едновремешните къщи бяха оградени с високи дувари, че имаше всякакви злодеи, никой не можеше да види кой минава през комшулука. Затуй си гостувахме едни други даже на религиозните празници.
Спомням си как на Курбан Байрям след големия намаз в джамията, се сбирахме в двора на комшиите, дето чакаше едър коч, белязан на няколко места с червена боя още отпреди изгрев. Преди да го заколят, ни даваха да го окичим с цветя и червени конци. Сетне децата почвахме да си играем, а възрастните подготвяха празнична гощавка от пача, месо със зарзават, баница с дроб - джигер бидеси. Дойдеше ли пък Великден, съседите идваха в къщи, дето ги гощавахме с курбан и разни други неща.
А щом се задомихме и почнаха да ни се раждат децата, подир 40-я ден на новороденото ломихме пита и канихме Салиховото домочадие на софра. Когато те показваха бебетата си за сефте правеха дуви - както им викаха - ние пък бяхме у тях. И тъй беше на всеки друг празник.
Само че не всеки ден бе празник…
Салих имаше три деца, най-първото от които бе момче - Смаилчо, връстник на моята Лика, дето сега ме гледа. След нея ми се родиха две момчета, които бяха на годините на Салиховите щерки. Случи се тъй, че когато Смаилчо навърши седемнайсет, се разболя от лош корем. Къде ли не го водихме с моя побратим, какво ли не правихме, нищо не помогна. И за има-няма месец се пресели в отвъдното…
Забравих да ти кажа, че додето растяха децата, си отидоха бащите ни, затуй когато ходжата подаде на Салих ножицата да разреже Смаилчовото покривало, бяхме само двамата с него и моите момчетии, нямаше други роднини.
Моят побратим скрои на две покрова и си върна ножицата, подир което се обърна гърбом към ходжата и все едно дотъкмяваше за последно сина си, изневиделица извади нещо от пазвата си и скришом го сложи на гърдите му, сетне намести платното отгоре…
Заради ходжата нищо не му рекох, но след като минаха няколко дни, го попитах:
- Аркадаш, какво тури на гърдите на Смаилчо?
Салих първом ме погледна объркан, после рече:
- Гледал си?
- Как няма да гледам? Знаеш как се галихме с…
- Тъй е, побратиме - сетне тихо добави: - Турих му ножица…
- Ножица?! - изблещих очи аз. - Че защо?
Той се огледа наляво-надясно и като се увери, че няма никой, шепнешком отвърна:
- Като тръгне челяк за оня свят, ако иска да иде в рая, трябва да носи ножица…
- Че за к’во му е?
- Как за к’во? Преди да стигнеш райските порти има плет от скреба и какъв ли не треволяк. Имаш ли под ръка ножица, ще го срежеш и си в рая, нямаш ли - отиваш право в джендема…
„Табиети” - рекох си тогава аз и нищо повече не го попитах, но завинаги запомних думите, дето той ми каза подир това:
- Сево, най-голямото теглило на белия свят е да загубиш чедо… - щото ги изпитах на гърба си по време Балканската война, в която си отидоха и двамината ми сина, чийто кокали и досега не зная къде гният…
Дядо Сево се умълча, а в сините му очи заблика влага… Подир малко въздъхна дълбоко, прекръсти се и продължи:
- Види се обаче, че мъката по изгубената рожба прекърши моят побратим, щото преди да преполови и година, легна болен. И не само легна, ами се залежа и с всеки ден вехнеше все повече и повече, а церовете, баячките и молитвите не хващаха дикиш…
Усетил накъде върви работата, един ден Салих ме викна и със слаб глас силом промълви:
- Моята е ясна, побратиме… Хванал съм пътя за оня свят…
- Да не бързаме, побратиме, може пък да имаш късмет! - опитах се да го утеша.
Все едно не ме е чул, Салих рече на пресекулки:
- Помогни ми да ида… дето трябва…
- Ножица ли да сложа?
Болният потвърди с очи, сетне изненадващо ми рече:
- Не ти казах всичко за нея…
- Че какво повече да ми кажеш, побратиме?
- Остави я отворена, Сево…
- Отворена ли? - учудих се аз.
- Отворената ножица е все едно кръст… - каза на един дъх Салих и издъхна.
Чак тогава ми се отвориха очите и разбрах какво е било приживе в душите на моя побратим и на дедите му, че да търсят път за връщане в изконните Христови пазви… В отвъдното. Щото инак бе немислимо.
На другия ден, без никой да ме види, изпълних заръчаното и оставих на гърдите му отворена ножица, защото тя бе Салиховото тескере за рая Господен…
Тъй завърши разказа си мъдрият старец, подир което му благодарих и се разделихме.
Разделихме се, но след месец пак се събрахме, тъй като с учителката по пение вдигнахме сватба, а дядо Сево беше между най-личните ни гости.
