КЛЕТВА
Вакла и Смилен се любеха още от малки и като пораснаха се взеха. Смилен беше син на заможни родители и направи голяма сватба. Покани цялото село на трапеза и тъй като беше едничък син и глава на семейство, пред старите сватове подари на невястата си половината от своя имот.
Вакла целуна ръка на всички сватбари, опита се да се усмихне, но от очите й бликнаха радостни сълзи и тя се разплака под невестинската си прекривка.
В радост и веселие минаха зимните дни. Пролетта изтича из полето и доведе златното лято. Младоженците отидоха да жънат сами на една от Ваклините ниви. Класовете бяха едри и тежки, биеха се в гърдите на Вакла и се диплеха в ръкойката й.
Към обед Вакла се умори, пусна сърпа на земята, събра ожънатите снопи, изправи ги и си направи детска къщица. Хвърли върху наредените един до друг снопи лита черга и легна да си почине. Смилен остана на постата.
Младата му жена слушаше равномерния звън на неговия сърп и не можеше да заспи. Извърна се на лявата си страна, направи с ръка прозорче между два снопа, провря глава и извика:
- Смилене, ела при мене, че ми стана лошо!
Младият мъж веднага захвърли сърпа върху първия сноп и изтича при нея. Тя го улови за ръцете, притегли го до себе си и задиха в лицето му. Той я загледа в очите, усмихна й се и се опита да втъкне кадънка в косите й. Вакла се погали на ръката му и въздъхна:
- Знаеш ли за какво мисля сега?
- Зная.
- Кажи тогава!
Смилен я притисна до гърдите си и сложи ръка върху горещото й чело. Вакла отмахна ръката му, бавно се освободи от прегръдките му и поклати глава:
- Не можа да познаеш! Мислех си за нашата сватба. Тоя ден за мене е най-голямата ми радост. Тогава ти ми подари половината от имота си, а пък от мене нищо не поиска. Сега пък аз искам да ти се отплатя.
- Всичко направих от радост, че си моя жена! - усмихна се Смилен и пак прегърна жена си.
- И аз от радост искам да ти се отплатя.
- Тогава отплащай се по-скоро, докато не съм ти харизал целия си имот от радост.
Вакла се отдръпна до снопите, откъсна два класа, целуна ги, след това ги сложи в ръцете на мъжа си и го погледна с влажни очи.
- Смилене, кълна се пред Бога в хляба, никога да не те забравя. Каквото и да се случи, няма да те забравя!
- Ами ако умра по-рано от тебе?
- Мойта клетва ще остане!…
Вакла неочаквано се разплака, скри глава на гърдите на мъжа си и дълго хълца. По-късно Смилен дръпна чергата, разбута снопите и двамата останаха на слънцето. Погледнаха се, свиха очи, засмяха се с глас, хванаха се за ръце и отидоха на постата…
През зимата Смилен се разболя и умря. Вакла наклони черна забрадка и направи път до гроба му. Жали го цяла година. Гледаше земята, ронеше топли сълзи и работеше като мъж. Едва на втората година тя изправи глава и очите й задириха лицата на хората. Дойде жътва и сама отиде да жъне на същата нива.
Изправи се до зрелите класове, погали ги с ръка, но погледът й се нурна из нивите, загуби се, като лястовичка, между пръстените на горещия въздух. Нажъна няколко снопа, изправи ги, но не седна под сянката им.
Наведе глава, загледа засъхналата земя, очите й овлажняха, но сълзи не капнаха върху пръстта. Спомни си за Смилен и, докато си го представи, слънцето стопи образа му.
Тя въздъхна, спусна бялата жътварска забрадка по-ниско, за да не изгори лицето й, и с отмалели ръце зажъна.
Привечер, на хладината, тя се забради и се обърна към селото. То дремеше в низината и къщите му изглеждаха като пчелни кошери. Погледът й се задържа върху Смиленовата къща. Изведнъж й се стори чужда, далечна и отвърна очи от нея. Захвърли сърпа, седна върху голям сноп и се загледа със жадни очи в пътищата. От време на време се мяркаха конници, пешаци и пак изчезваха из нивите.
Запраши вихрушка, изви тънка снага, мина край Вакла, дигна няколко снопа и ги изхвърли на пътя. Отиде да прибере снопите. Сложи под мишниците си по един, а във въжетата на други два заби пръстите на ръцете си. Натоварена с четири снопа, изкачи се на брега и зачака нова вихрушка. Искаше й се да се изгуби в прахливите й прегръдки и да пане като сноп някъде из нивите…
Зададе се пътник. Вакла остави снопите, но не се върна на постата. Пътникът бе стар овчар и отиваше в село за хляб. Отмина я, без да я погледне, дори не я поздрави. Стана й много мъчно, върна се на постата, зажъна и плака до насита.
Приготви се да се върне в село. Огледа с мъка нивата, излезе на пътя, задири пътници сред кроткия мрак на вечерта. Никого не можа да забележи. Зарови крака в ситния пясък на пътя, повлече ги и запраши. На един кръстопът срещна мъж. Изчака му път, погледна го и без да иска, му се усмихна.
- От нивата ли се връщаш? - попита го Вакла.
- От нивата. Връщам се за хляб.
- Сам ли жънеш?
- Сам. Нали знаеш, за повече хора жътва нямаме.
- И аз сама жъна! - Гласът на Вакла звънна като овчарско звънче и заглъхна, изгуби се из близките ниви.
Двамата тръгнаха заедно към селото. Като минаваха покрай високите шипки, Вакла забави ход и го попита:
- Моне, кога ще се сгодиш?
- Невясто Вакло, момите не ме искат! - пошегува се Монето.
- Момите са глупави, Моне!…
Вакла искаше още нещо да каже, но устните й се залепиха и тя забрави думите си. Погледна го, усмихна му се и долепи гърба до една шипка. Той се спря и учудено я загледа.
- Моне, уморих се!
- Почини си! - и Монето я подмина.
Тя захапа долния край на престилката си, откъсна една нишка, после изтича след него, настигна го и задъхана му подаде сърпа си.
- На, поноси го малко, докато си поема дъх.
Монето нарами сърпа и мина крачка напред. Вакла тръгна по стъпките му, като не сваляше очи от плещите му. Разшири крачка, за да го настигне и застъпи по петата, но в това време той се обърна и я попита:
- Невясто Вакло, защо не повториш?
- Аз съм вече стара, никой няма да ме вземе! - и Вакла се изравни с него.
- Още колко моми ще туриш под коритото!
Вакла се изсмя и веднага се уплаши от смеха си. За първи път от две години покъса глас. Стори й се, че някой ги следи, обърна глава и без да иска, улови Монето за лакета. Той я погледна изненадан, свали нейния сърп от рамото си и й го подаде.
- Аз от тук ще мина! - и той посочи по-тесния път.
- Почакай, заедно ще вървим. Да не се срамуваш, че приказваш с една стара баба?…
Монето не се отби по тесния път. Продължиха да вървят заедно и един до друг. Накрай село се спряха под ниските клони на стар орех и не се решаваха да се разделят. Вакла откъсна голям орехов лист и погали с него запалените си страни.
- Моне, искаш ли да те оженя?
- Аз съм беден момък - нищо си нямам!
- Тая, за която ще те оженя, е много богата. Има къща, ниви, ливади…
Вакла изпусна ореховия лист, наведе се, взе го и се загледа в трънената ограда като забрави да довърши мисълта си. Настъпи кратко мълчание, клоните се замълчаха над главите им и засмукаха топлия мрак. Монето пое тежко дъх, изпъчи гърди и бавно пристъпи из пътя, като очакваше всеки миг Вакла да му извика.
Тя искаше да тръгне след него, но се изплаши от себе си и се притисна до трънената ограда. В градината се белнаха сапунчетата, раздвижиха мрака и отвориха устица, задъхаха в лицето и гърдите й.
Тоя дъх тя го усети, като шепот, който много тихо реди нейната клетва, дадена на Смилен. Закри лице с престилка и избяга вкъщи. Затвори се в стаята, сви се в ъгъла, заскуба косите си и дълго не посмя да дигне глава, за да не срещне в мрака очите на Смилен…
По-късно мъжки глас извика силно на вратника:
- Невясто Вакло!
Тя отпусна ръце и се вслушва. Гласът отново пресече широкия двор и се втурна през вратата:
- Невясто Вакло…
Уплашена дигна глава, огледа стаята и като не срещна очите на Смилен, бърже излезе на двора и се скри зад плета.
- Моне, ти ли си?
- Аз съм, невясто Вакло! Дойдох да ти кажа, че искам да ме ожениш за оная, дето има къща, ниви, ливади и…
- Моне, по-тихо! Ще те чуят съседите!
- Нека да ме чуят. Не съм дошъл да крада.
- Като идеше насам, видя ли те някой?
Монето прескочи вратника, приближи се до Вакла и я притисна до плета. Тя го улови за ръцете, стисна силно пръстите му и главата й се замая. Поиска да го погледне, но мракът заби топли шипове в очите й и за да не падне, наклони се към него.
Той измъкна пръстите си от нейните шепи и поиска да я прегърне, но Вакла сложи ръцете си на гърдите му, блъсна го, освободи се, избяга зад къщата и се скри между ритлите на колата, свалени и подпрени до стената.
Моне прекоси двора, заобиколи къщата от другата страна, за да я пресрещне. Като не я забеляза, застана до плевника и тихо извика:
- Невясто Вакло, искам за тебе да се оженя!
Тя го чу и за да не извика от мъка, захапа коляното си. Моне мина покрай ритлите, спря се до самата й глава и кукна.
- Хубава Вакло, ако се омъжиш за мене, на ръце ще те нося!
Тя удари челото си в земята, притисна лице до плетените ритли и разшири очи от желание да го види още един път. В съседния двор се изкашля човек, приближи се до плета и погледна във Ваклини. Монето се сниши още по-ниско, притаил дъх и като човекът се отдалечи, той се изтегли покрай стената и си отиде.
Вакла чу как заглъхнаха бързите му стъпки и я достраша да се измъкне изпод ритлите. Струваше й се, че до самата стена на къщата стои Смилен и я чака да излезе, за да й напомни дадената клетва.
Бавно се надигна, за да се скрие по-добре, но ритлите не бяха здраво закрепени, заклатиха се и паднаха. Вакла извика от страх и захлупи очи в земята. Сълзите й бликнаха, измокриха лицето й и тя с мъка изхълца:
- Смилене, няма вече!… Аз съм твоя, Смилене!…
На другия ден Вакла отново наклони черната забрадка, зажали.
——————————
сп. „Завети”, г. 2, кн. 8-9, 1935 г.
