Зарко Маринов

(Предговор към книгата „Разкази от живота”, 2012)

Всеки поне веднъж в живота си е правил добро. Добротата обаче е тиха, ненатрапчива
и поради това често оставаме „слепи” за нея.

Бързо я забравяме, защото тя не вика и не крещи. Майка Тереза беше казала, че доброто, което правиш, утре ще бъде забравено, и въпреки това ни призовава да правим добро.

„Разкази от живота” на Емил Енчев са точно такъв повик - да не забравяме за доброто, което е около нас.

И да го виждаме не само когато то изправи исполинската си снага като полет на духа и саможертвата, а в ежедневието, в малките и често прости неща от живота - добрата дума, малкият жест, дребната помощ, последователните усилия.

Защото, както ни указва Емил Енчев, символът на вечния кръговрат на живота - водата, помни всичко.

Затова и първите редове в тази книга са посветени на откривателя на Балдарана Ибрахим Брезалиев. Човекът е на повече от деветдесет години, още живее в Девин, но никой не му благодари, отбелязва с тъга писателят.

След това като предисловие в „Паметта на водата” ни припомня за доброто, което са направили за Девин и неговите граждани Никола Даскалов, Страхил Иванов, Руен Солаков.

Веднага след това Енчев хваща читателя за гушата в разказа „Шотарата”, защото приживе Невен Шотаров раздавал пари на хора, изпаднали в беда, а неочакваната и преждевременна негова кончина завещава дългове на съпругата и децата му.

Така авторът започва да гради един по един неръкотворни паметници за хората на Девин. Които превръщат „Разкази от живота” в своеобразен пантеон на Девин - с неговите лидери и хора на духа като Евтим Герзилов, Симеон Василев и Васил Войнов, с неговите отрудени хора като Митко Манолов, Трендафилка Кехайова, Фанка Царева, с емблемите на града като Василка Герзилова и Манол Ташков.

Онова, което свързва разказите и очерците на Енчев, е автобиографичният им ракурс. Писателят не се притеснява да разказва от първо лице, да полемизира, да изразява своите несъгласия.

Този субективизъм обаче не намалява въздействието на описаните събития и величието на героите му. Напротив, скъсява дистанцията между читателите и персонажа на книгата.

Макар да описва реални лица и събития, Емил Енчев не остава на плоскостта на документалната проза, въпреки жанровата близост до нея.

Художественото обобщение, посланието заедно с описанието на действителните лица и събития идват до нас с „Легенда за любовта” и последните три разказа - „Кукувици”, „Мерджан” и „Милла Лисанова” - своеобразен апотеоз на силата на любовта въпреки изпитанията и превратностите на съдбата.

Тази сила е толкова голяма, че от грозно оголените скали на Девинския балкан в миналато днес градът е поднебесният рай на Исмена - богинята, която заради любовта си към местния певец и пастир Исмен напуска небесното царство и поднася в дар на хората горите, цветята и минералните извори.