Панчо Михайлов

на Олга Ханджиева

НА ПЛАЖА

Хората пред Бога са равни, и - пред слънцето.
Тука на пясъка се чувствува най-вече това.
Наистина!
Всички са голи: мъже, жени, деца.
Злото, омразата, ненавистта и порока са смъкнати.
Една само Красотата, боса, пряма и чиста, се разхожда, съпроводена от хилядите пажове на страстта.
И още - от пъстрата музика на разноцветните костюмчета: бели, червени, портокалови, сини и черни,
О, хората пред слънцето са равни.

——————————

ЛУНА

Отначало морето е тъмно, мълчаливо, страшно.
Сякаш спи с отворени очи и сънува своята приятелка - небето.
Никаква лодка не се мярка по него…
И - постепенно се подава луната: обла, медночервена, безстрастна като престаряла жена.
Една слаба, лимонено жълта ивица блясва във водата.
От луната до брегът.
И - все повече и повече се разширява тая ивица,
А по гребените на малките вълни, заиграва среброто.
Среброто откраднато от скъпите нанизи на луната,
Която се издига, надига, бавно, неусетно и с останалата си любов, с прозрачно-синята си мантия покрива брега.
Пак е тихо…
Хората гледат молитвено окаменели спокойното, безстрастно лице на престарялата луна, бялата ивица и вечната покривка на небето…
Вече високо е луната.
Три лодки отиват навътре в морето.
Някой пее, проточено, с печал.
Тъгува по нея или по отдавна изгубената си любов!?

——————————

АЛЕЯТА

Вечерта хората - уморени от слънцето, задуха, нагорещените стени, хилядите отражения на морето - бягат на алеята.
Алеята, потисната от четири реда липи и начупената светлина на многоцветните фенери.
От двете й страни музика: арии, хора, народни песни, фокстрот, дивашки викове, крясъци, куплети.
Всичко се слива в една красива мелодия.
Мелодията на любовта, безгрижието и веселбата.
Хората се смеят, шумят, разговарят високо, танцуват, опиват се от бира, вино и лекия аромат на помадата и парфюма.
Те искат да се самозабравят, да пропуснат тежкия кошмарен трен на нощта.
Ето, алеята им дава това!

——————————

в. „Световен фар”, г. 1, бр. 3, 31.07.1927 г.