ВЪПРОС
ВЪПРОС
Един въпрос отскоро ме терзае
за времето, когато сме Отвъд.
Въпросът ми е: как ще се познаем,
щом всичките лишени сме от плът?!
Как да позная онова момиче,
което като спомен пазя в мен,
което толкоз много съм обичал,
та знам, че пак ще бъда в негов плен?
Как да усетя, Боже, аромата
на прелестната, дъхава коса,
която с нежност милвах на земята?
И тази липса как да понеса?!
Прости ми, Боже, за това, че моля:
компромис направи и то така,
че хем да бъде висшата Ти воля,
хем да сме в плът и там, във Вечността.
***
На Ивайло Балабанов
Е, кажи ми ти, Хухленец, кой ти даде да можеш
туй, което го можеш, а пък всичките ние, другите - не?
Та нали туй, което душата ти нежна тревожи,
нас тревожи ни също под това безнадеждно небе?!
И как можеш така на ключалката риза да сложиш,
любовта си да скриеш от нахални, нелепи очи,
да направиш олтар от семейното, скъпото ложе,
възвисил го във образ, и в дух, и в две слети души?!
Аз не мога, човеко от Хухла, нищо друго да кажа,
освен изповед кратка: че ще бъда безмерно щастлив,
ако може Духът ми да каже в Отвъдното, в Пъклото даже:
“На Земята бях. В Рая. Когато и Ивайло там беше жив!”
ДЕТСКИ СВЯТ
Боже мой, колко сняг! До прозореца чак
наспорила е нощ работлива.
Татко вече е вън. Взел лопатата пак
към обора пътечка разрива.
Там, на долния двор, пред самия обор
спира той. Със съдинка в ръцете,
като в стар ритуал, във коритце от бор,
ръси трици със сол за овцете.
После сяда до тях и - доволен и тих -
наблюдава как лакомо ближат.
Аз край него стоя със събрани пети
и по детски щастлив и безгрижен.
И по детски щастлив две ръце съм подал
вакло агънце с длан да погаля.
…Чу се шум на мотор, после - удар в метал -
боклукчийка контейнери сваля…
Във града съм. Сам. Стар. Мрак е още навън,
но сънят от очите ми бяга,
ала детският свят с този приказен сън,
приласкан, във сърцето ми ляга.
