НИВЯТА ДИШАТ…
***
Нивята дишат с пълна гръд,
росата с жадни устни пият, -
и житните зърна растат
и чакат сърп да ги превие.
От всяко зърно залък хляб
и късче нафора ще стане, -
със тях и господар и раб
ще се причастят и нахранят.
——————————
***
Отмина празничният ден. Шумът
реката, сякаш, нейде го отнесе
и по безлюдния планински път
се спусна тихо падналата есен.
Посрещна я смълчаната гора
и монастирът с църквицата стара,
а тя им даде - кротка и добра -
лилавото цветче на минзухара.
„Седем Престола”, 1953
——————————
***
Пладне посред огненото лято.
Слънцето е разтопено злато.
Капят златни капки - огън жежки
върху класовете житни тежки
и изпичат хляба ни насъщни
с нажежения небесен връшник.
——————————
ЧЕРНАТА КОТКА
Аз имах ниска стаичка в мансарда,
със малък, южен четвъртит прозорец;
във нея, мислех, лесно ще завардя
сърцето си от любопитни хора.
Ала врабче живее ли в кафеза
на чучулига весела и кротка?
Една нощ тихо в стаичката влезе
настръхнала, жестока черна котка.
Не ми е нужна вече малка стая.
Какво бих скрил? Какво ли ми остана?
Над южния прозорец пъргав паяк
тъче си нова свилена премяна.
А в къта свила нокти, тиха, кротка,
завършила до точка свойто дело,
голямата жестока черна котка
почива си над жълто одеяло.
——————————
ПО БЯЛАТА ПЪТЕКА
По бялата пътека на моя земен път
спокойно и полека годините вървят.
Как устремно летяха, когато бях дете! -
Това ми е утеха, че днеска кретат те.
Когато бях дете ли? - Да! Може би тогаз
съм вярвал в дните бели и съм ги чакал аз.
А сетне вече свикнах да гледам с поглед друг:
не чакам да поникнат лалета вместо лук!
Минавайте, години! Мен все ми е едно!
Светът не ще загине със мене наедно!
А мъдростта, която в живота съм добил
не бе море, а блато - и в него аз съм гнил…
——————————
НАСТРОЕНИЕ
Бих искал да умра през мрачен ден,
когато хич не ми се и живее
и само есенният дъжд студен
две-три сълзи над мене да пролее.
Така ще бъде много по-добре,
отколкото когато пеят птички,
когато светло слънцето изгрей
и любят се, и се разнежват всички.
Така ще бъде по-добре, макар
че най-добре е хич да не умирам -
да мога да измисля някой цяр,
със който жив да се мумифицирам.
07.01.1951 г.
Бел. на автора - “Сряда, първи сняг, калпава зима.”
——————————
***
Аз сбирах мълком страница след страница
горчилките, що Бог ми беше дал,
а смятан бях ленивец и пияница,
и хулен бях за земния си дял.
Сега, когато моите страдания
са скрити под добрата земна пръст,
аз ви прощавам, Божии създания,
загдето ме разпъвахте на кръст.
Прощавам ви за „любовта” в кавичките,
с която ме убивахте, уви!
Прощавам ви и моля Бога всичките
вас с мойта обич да благослови!
Бачковски манастир
25 септември 1954 г.
——————————
ИНТИМНО
На Соня
Този ден е съвсем невъзможен;
безнадежден, прелял от печал,
затова съм студен и тревожен,
затова бях така замълчал.
Но сега с теб съм вече спокоен,
само с теб съм напълно добре,
като с верен спасителен пояс,
посред свойто си бурно море.
24.06.1956 г.
