ВИЙ СИТИ СТЕ…
***
Вий сити сте и угоени,
и нашта болка вам е чужда;
вий весели сте и засмени,
кат нас не знайте тежка нужда.
Ний мразим се - това е верно.
И мразим се жестоко, злобно,
но крийм грижливо, лицемерно
туй чувство силно и злокобно.
Но… иде краят на лъжите:
и ний, и вий до смърт се борим -
вий робството да закрепите,
а ний хумотя да съборим.
Да сключим мир? - О, не - напразно!
Такваз надежда не ни грее:
между „болярин” и „псе омразно”
не може обич да вирее.
Зер, вий сте сявга угоени,
и нашта болка вам е чужда,
а ний търпим безкрайна нужда,
от глад и мъки упоени…
ЕСЕННА ПЕСЕН
Пълзят мъглите, листата капят,
и вятър вей;
над нас отгоре есенно слънце
лениво грей.
Печално всъде… Лицата бледни…
Дъждец роси…
Полята глухи и почернели
цвят не краси…
В сърцето скрити лежат тъгите,
и спомен мил
за щасте чудно през буйна младост
в душа се впил.
Ах, тая есен!… На мойта участ
прилича тя:
с бодли е пълна, с мъгли богата,
а не с цветя…
——————————
сп. „Мисъл”, г. 9, кн. 12, 1899 г.
