Филип Марински

С тези думи, изречени с протяжен глас, започва четенето на пасаж от евангелие православният свещеник и прави с ръката си кръст във въздуха.

Аз кръст няма да правя, защото в гилдията ни има хора с различно вероизповедание, както и атеисти, но на това „да внимавамве” ще наблегна. А за да стане ясно защо наблягам, ще започна от началото на моето членство в СБП.

Членските книжки ни връчи тогавашният Председател на Съюза Николай Петев в къщата-музей „Иван Вазов” в София.

С присъщото му тънко чувство за хумор, Петев ни „обясни”, че влизаме в едно сдружение с традиции и дългогодишна история, в което няма завист и злоба, няма кавги и удари под кръста, няма големеене и егоизъм и т. н

Думите му бяха посрещнати със смях в залата, защото бяха казани така, че да стане ясно как всичкото това го има.

Аз посочвам по памет уродливите неща, които Петев изреди, но в следващите редове ще се опитам да засегна неща, които той не спомена. Като например неистовият стремеж да градиш авторитет на голям писател, като се „отъркаш” /простете ми за израза! Грубичко звучи, но по-подходяща дума не намирам./ по голямо име.

Сещам се в момента за жестокия сарказъм във формулировката на Джордж Оруел: „Всички писатели са суетни, егоистични и мързеливи и в дъното на мотивите им лежи загадка.”

Не е известно дали е включвал и себе си в числото на страдащите от тези пороци, но що се отнася до суетността съм склонен да се съглася с него.

Суетата е човешко качество и пишещите хора не са „оперирани” от него. Всеки обича да го похвалят, да кажат ласкава дума за негова книга, да се усети значим. Та нали за това, дявол да го вземе, правим прословутите представяния на книги - за да чуем гореспоменатите неща.

Ако знаем, че на тези срещи с читатели ще чуем отричане, не бихме се мярнали на тях! Но нека всеки да си даде сметка на колко от тези срещи е отишъл по покана и за колко - инициаторът е бил самият той. Ето, за тези подробности трябва да внимаваме.

Повтарям: суетността е присъща на човека, но тя трябва да бъде обект на самоконтрол, да бъде в допустими граници. Всеки от нас е наистина неповторим, дори само за това, че никой друг не може да напише това, което той е написал, дори и лошо да е.

Но когато някой си въобрази, че е „най” /или, по-точно казано - съзнава, че е далеч от „най”!/ започва да изглежда, меко казано, жалкичък. Тогава започва да личи стремежът му да се „отърка” о големи имена. Защото го яде червеят на завистта, че някой друг е забелязан. А личното его и черната завист са „невероятно зла комбинация.”

Съблазнително е да се „отъркаш” по значима, известна личност. Било то герой от съпротивата, било всеизвестни и любими музикални творци и изпълнители, та дори - и колоси в националната ни история.

И това най-лесно става, като проследиш биографията им. За това не се изисква творческо въображение, достатъчна е и една добра филологическа грамотност. Но… творбата си остава чужда биография, дори и когато е представена от първо лице.

Защото читателят не намира нищо ново, освен отдавна познатото му битие на героя. Не искам за бъда разбран погрешно: няма нищо лошо в това, да се пишат биографични книги.

И за да бъда пределно ясен, ще дам пример. Като начинаещ белетрист, изпратих поредния си разказ /беше „Секачи”/ в списание „Родопи”. Позабави се отпечатването му, та при едно ходене до София се отбих в редакцията да разбера защо.

Беше ми казано: „Решихме, все пак, да пуснем за печат разказа,, макар че не си съвсем убедителен. Темата го спасява!” А темата беше за опазването на горите…

Ето, за това става дума в бииографичните книги: личи кога авторът разчита авторитетът на личността да спасява книгата.

И тогава, за по- сигурно, кандидатът за слава прибягва до следващото „отъркване”: намира /сам си знае как, пък и „намереният” също знае колко терзания му е струвало решението да не откаже!/ личност с академична титла да му напише рецензийка към книгата.

Ако не е рецензентът с академична степен, може и авторитетен автор с преводи на около тридесет езика, но непременно да е известно в литературните среди име.

Тук ще призная, как веднъж и мен ме „присърбя” желанието да се „отъркам”. Подготвях стихосбирка за печат. Изпратих ръкописа на авторитетна личност в София, след като имах предварително получено съгласие. Времето минаваше, а дългоочакваният предговор все не идваше.

След няколко отлагания си дадох сметка, че може предложеното от мен просто да не допада на човека и моята молба го поставя в деликатното положение да се чуди как да ми откаже!

И изпратих писмо: „Забрави за молбата ми! И ме извини! И аз бях решил от провинциалист да се наредя сред писателите… Беше глупаво, не ми се сърди.” Книгата ми си излезе с предговор от друг пишещ човек и това никак не й попречи да претърпи второ издание.

Следващият начин за „отъркване” са наградите в нароилите се в Родината ни литературни конкурси. Ще оставя без отговор въпроса дали не са вече твърде много тия конкурси и дали и тук не е в сила правилото, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. В случая - с обратен резултат.

Не ще коментирам и гафовете, подобни на този с Петър Чухов и „литературната” му награда въпреки гаврата му с имена от високата летва в българската литература и история. Този случай /а и не само той!/ само показва, че в литературата изкласяват нелитературни тенденции с политическа окраска.

А това вече сме го виждали! И тук стават най-уродливите неща. И макар че в много случаи са си жалки, те будят и смях. По-скоро - снизходителни усмивки. Достатъчно е редактор на книгата ти да е председателят на журито.

Нищо, че книгата не „влиза”в регламента на конкурса, а е издадена преди доста години. Има и друг вариант: посвещаваш стихотворение на приятел, който „случайно” е само член на конкурсно жури. Той се отблагодарява по достойнство.

И се започват „уточнения”: за условията на конкурса относно годината на издаване на книгите, мястото, където ще се приемат творбите, кандидатстващи за наградата…

След уточненията следват нови уточнения, докато стане тъй, че само името на предварително набелязания за приза автор все още не е оповестено.

И цялото това унижение, за няколко хиляди /а някога и по-малко!/ лева! Апропо: не само за това, а и за възмижността на призьора да вписва занапред в биографията си след заглавито на книгата: “…получила националната награда на името на…”

Дявол да го вземе, не знам защо тъкмо в този момент в главата ми се ражда едно сравнение: когато биволът настървено рови с копита земята в стремежа си да покаже колко е мъжкар, от упоритото му ровене остава само пушилката.

Актив /хайде да не повтарям и сега тази грозна дума „отъркване”!/ може да се прави и по по-незначителни поводи.

Ще разкажа за действителен случай. През 2015 година, по повод Деня на будителите, УС на СБП удостои с почетна грамота 19 свои членове. Запомнил съм случая, защото в това число бях и аз.

За всички трезвомислещи хора е ясно, че тези неща стават на принципа „когато ти дойде редът”. Затова този акт би минал незабелязано, ако в едни областни вестници не беше се появило атрефилето „Писателят Едикойси е награден с най-голямата награда на Съюза на българските писатели”.

Ама че не е бил само той, а още един взвод хора - нито дума.. Материалчето беше дал в редакцията лично той, написано от самият него. Отделяйки се по този хитър начин от множеството, човекът създава впечатление за изключителност.

И тъй, хората, които ще прочетат вестгника ще си рекат: „Брях! Каков чиляк сме имали между нас, брей!” Но това ще кажат четящите само вестници, а които четат и книги, може и да се усмихнат великодушно-опрощаващо.

Загубвайки мяра в „отъркването”, един кандидат за слава преди време се „дялна” /както би се изразил Н. Хайтов/, в одеждите на класик от недалечното минало. И се похвали с това.

Само че не беше отчел една дребна, но съществена подробност „колегата” - че починалият вече писател е описал същата вечер в подробности. За това ще стане дума след малко.

Може би трябва да му се признае на съвременника ни, че в случая е проявил „творческо въображение”, като ни е представил в пряка реч диалог с класика и обстоятелствата, при които той е бил проведен. Само че не е доогледал нещата.

Разчитал е /явно!/ на факта, че класикът вече не е между живите, пък и измислената случка е достатъчно отдалечена във времето - кой ще тръгне да му дири края. Но случката е „фиксирана” и географски, и времево и от класика - черно на бяло. За същата вечер и място.

Та става ясно в една от книгите на покойния вече писател, че „диалогът” /в който не липсват и свойски, фамилиарни обръщения!/ е просто съчинен. Аз няма да припомням тука текста на този „диалог”,защото ме е срам. Но ето какво пише за случая класикът /цитирам дословно/:

„Въведоха ни в новата „хижа”, където бяха приготвили печено шиле. В една тясна стая, където се събрахме едвам-едвам, видяхме сметката на шилето. След тази гощавка МЕ заведоха да нощуваМ /подигнатите букви са мои,б.а.!/ в едничката оцеляла от бившето горско стопанство сграда. Одаите широки, прозорците единични, стари, студът влиза през тях, без да го препъва нищо. Запалиха печка в МОЯТА СТАЯ с помощта на борняви дървета, които изпърпориха, плисна горещина и АЗ СИ ЛЕГНАХ. Докато да заспя, изчезна обаче топлината, угасна печката и траках зъби до заранта. В другите /съседните/ стаи са прекарали горе-долу по същия начин СЪТРУДНИЦИТЕ МИ от редакцията на…” /И тук следва името на печатния орган, което аз ще спестя./

От горния текст ако не друго, става ясно, че човекът е бил сам в „одаята”. Да виждате някъде в текста съседно легло и присъствието на друг човек!?

След съпоставка на двата текста, може да се каже само: „Язък за барута!” Можеш да твърдиш, че си общувал със значими имена в литературата ни, можеш да напишеш, че си казвал „бачо Йордане” на Радичков, „бай Емилиане” на Ем. Станев, „бачо Николай” на Хайтов, защото всичките тези „бачовци” няма как да те опровергаят, но от това нито „бачовците” ще слезнат на нивото ти, нито ти ще станеш по-значим.

А ако си си позволил подобни обръщения, сигурно няма да бъде проява на добър вкус, а по-скоро - знак на дебелащина. Все в този ред на мисли ще оставя без коментар и онзи пасаж от „откровението” на въпросния колега, в който бившият съратник по идеология и комсомолско безделие се е превърнал в „селско добиче”. Това май, че може да се нарече категорично „оттъркване”. Конюнктура, какво да се прави…

Та… да внимаваме с „отъркването” за да не се получи подхлъзване!

„Млатим празна слама! - казваше покойният ми приятел Иван Йотов за безполезна дейност. Това правим всички ние с незнам от кого измислените и наложени като практика „Час за България” или „Часове по родолюбие”, в които се включваме при провеждането на „Дните на поезията”.

Тогава, разпределени по групи, посещаваме училищата, за да… им объркаме режима. Това не е нищо по-различно от някогашните „литературни десанти”.

Това е възкресена практика от минало време, с едничката цел - да се отчете проведено мероприятие. Два пъти съм участвувал в тези „мероприятия”.

Третият път се престорих на грипав, колкото и срамна да изглежда лъжата! А на тазгодишния Празник на поезията отказах участие по същите съображения. /От това мое отсъствие Дните на поезията не са загубили нищо, разбира се./

Но в и в двата случая на мое участие съм се срамувал. От страна на учениците - никакво участие в „срещата”! Пълна апатия! Та как иначе, когато при едно от посещенията дори директорката не знаеше имената на „десантчиците”, та представи Воймир Асенов като Владимир Асенов. Сигурно в другото училище Матей Шопкин се е чул като Матей Шопов…

При втория случай директорът на училището ни помоли да бъдем по възможност по-кратки, защото следващият час децата ще имат контролно. Още не бяхме излезли от района на училището и същите тези деца подгониха топката по двора. Е, на това се вика „млатене на празна слама!”

Политиците май въведоха в обръщение понятието „активно мероприятие”, но в нашия случай явно става дума за „мероприятие за актив”. За да има някаква полза от подобни „мероприятия”, е нужна предварителна подготовка.

И - преди всичко - предоставяне книгите на гостуващите автори в съответните училища и запознаване на децата с творчеството на тези писатели. Ето, и за това трябва да внимаваме! Защото някой си ЕДИН набира актив, а се принизява нивото на целия Съюз на българските писатели.

Знам защо си мисля и ми се иска да отбележа поне още две места, „хлъзгави” за човека-писател. Първото е за юбилеите. Всеки простосмъртен, /какъвто всъщност е и пишещият човек/ по Божие благоволение навършва кръгла годишнина Юбилей!

И отбелязва въпросният човек тази дата в семеен и приятелски кръг. Да, но на някои „писатели” /слагам кавичките, защото Времето отсъжда кой е бил писател и кой - само пишещ човек!/, този кръг им се вижда твърде тесен.

И се започва шетня за „отбелязване на годишнината на…” с активните действия /преди всичко!/ на въпросния „на”… И се започва трескава подготовка за общоградско или общоселско тържество за отбелязване на „значимата” дата.

Но…нашият човек /спомни си Джордж Оруел!/ е суетен и не е сигурен дали местният велможа в приветственото си слово ще бъде достатъчно щедър на добри думи, та затова сяда и си написва хвалебствията.

За да „спести” усилия на поканения „отгоре” човек, пък и - за подсигуряване на ефекта! И кани мастит литературен критик да изкаже „мнението” си за юбиляра Той, човекът, нали не са негови мисли, чете с усилие, заеква, кашля непрекъснато, докато стигне до финала.

Не е ли жалка такава една постановка, уважаеми мой събеседнико и ако не ти нагарча, не я ли усещаш поне безвкусна?!

И още нещо. Някога, по времето на соца, голямата гордост бяха „заслужил”, „народен” и „герой”. Сега, във времето на фалшивата ни демокрация е на мода „почетен гражданин”.

Няма значение дали е на голям град или паланка, важното за човека е да е „почетен”. Този заразен вирус намери благодатна почва в писателските среди.

Ако това е израз на всеобщо одобрение, прието от обществеността - добре! Но и тук има място за замисляне и внимаване. Какво ще те топли това „Почетен гражданин”, ако „непочетните” граждани на населеното място открито говорят, че си направил пътека до Общината и обратно, докато го „изкрънкаш”? И тук нагорчава! За личността може би не, но за съсловието - да.

Та ето, за тези неща, уважаеми колеги, мисля си, че трябва да внимаваме. Много „хлъзгави” места има по пътя на писателя, които трябва разумно да се заобиколят. Само тогава думите на покойния, отишлия си човек Николай Петев, ще имат смисъл на истина, а не на ирония с привкус на пелин…

Колеги, пишещи събратя, не натрапвам мнението си, не обругавам личности, а соча явления и само споделям виждането си за неща, за които трябва наистина да внимаваме.

Ако обаче някой се припознае в посочените примери, да заповяда на словесен двубой. Ако опонентът държи това да бъде публично и това приемам. С писмени доказателства.

Ако не можем всички ние, макар и призвани, да се включим пълноценно в написване „евангелието” на българската словестност, нека поне бъдем смирени „миряни”, които зачитат паметта на онези, които са го писали преди нас.
Амин!

Послепис:

В послеписа си ще помоля да ми разрешите да поставя един въпрос. Питам се, питам и всички вас: ще бъде ли цензура отказът на всички печатни издания да публикуват текстове, наречени от авторите си „стихотворения” /без да имат нещо общо с това понятие!/, в които не се зачитат правилата на книжовния български език?

Що за мода е това - да се пишат безсмислици в начупена проза и да се титулуват поезия, че отгоре на всичкото това са без препинателни знаци, главни букви и обособени изречения.

Аз мисля, че не само не бива да се счита за цензура, а напротив - на подобни изг….. не трябва да се предоставя трибуна. Защото - за щастие! - се появяват имена на млади хора, които творят истинска поезия. Защо пледираме за Закон за българския език, когато рушим устоите на същия този език?!

Ето - и за това трябва да внимаваме!