ИЗ „ЕДНА ГОДИНА ДЪЖД” (2018)
Жените бяха насядали вече край масата и докато чакаха стрелката на стенния часовник да легне точно на цифрата, говореха за техни си работи.
Малко по-късно, сред шума вече на металните части, една от тях попита, дали знаем как новият собственик се подхлъзнал насред двора.
Останалите не знаеха, но изкоментираха, че сигурно бая се е натъртил, щом от седмици не се е мяркал насам.
- Той - обади се пак първата, - Методи, от картонажното, го видял. Даже го имитира!
- Методи бе! - извика после тя с цяло гърло - Хей, Методи!
- А? - обади се гърлест глас и тоя, дето се именуваше Методи, надникна през една от страничните врати.
- Я покажи как се търколило началството!
- Кой? Господин Берберов ли?
Стиснах до прималяване масата, защото усетих как една внезапно появила се сила иска да ме изхвърли нагоре.
- Помня ли го, Берберов ли беше, как беше… Собственикът бе! Покажи де!
Мъжът явно показа, жените се изкискаха високо и невъздържано. Всичко бих дала в момента, за да продължи разговорът за този Берберов - как изглежда, на колко години е, какво е първото му име.
Но масата смени темата и дружно заодумва някаква си Цона, която на толкоз години зарязала децата си, щото още вятър я веел на бял кон.
Наведох се още по-ниско над ръцете си - не помня така внезапно да ме е заболявала глава - и неволно натиснах показалеца си върху остра ламаринка.
Кръвта тозчас оплете пръста ми подобно на червена шевица.
- Ох! - извиках сепнато, но не усетих болка. Жените зарязаха Цона и вкупом ме запращаха да ми превържат раната. Стигнах само до тоалетните, скрих се в първата от тях и опрях, прималяла, гръб в стената.
Сърцето ми бе подплашено птиче и в страха си почна да ме уверява, че това е същият оня Берберов от нашия град. Не знам докога щях да стоя така, ако някой не бе почукал на вратата:
- Извинете, свободно ли е?
- Момент! Сега излизам!
Отидох до мивката и заплисках лицето си с вода, сякаш се мъчех да измия връхлетелите ме спомени по този човек. Изглеждах малко по-свежа, когато се върнах на работното си място.
- Превързаха ли те? - все тъй загрижени попитаха жените.
Погледнах с изненада пръста си - шевицата кръв едва личеше по него:
- Нямаше никой в здравната. Май трябва да ходя до поликлиниката…
- Че иди! - откликнаха веднага жените и впериха погледи в бригадирката - Пусни я ма, началство! Рана е това… Тя, работата, няма да избяга…
Свалих припряно мантата си, още по-припряно се преоблякох. Закрачих по асфалта на двора, но додето не излязох от портала, не ме напусна усещането, че от прозорците на отсрещната сграда ме следят очите на тоя Берберов.
Вън от Завода вече, се опитах да си втълпя, че за изминалото време едва ли ме помни и едва ли ще ме познае, но нищо не излезе. Стрясках се при всеки видян на улицата костюмиран и с очила мъж.
Криех се, обърната към някоя витрина, после пак тръгвах безцелно, за да припозная за Берберов поредния случаен минувач. Едва някъде в късния следобед започнах да осъзнавам цялото безсмислие на това, което неизвестното прави с мен.
Донякъде ме успокои и далечината, на която бях оставила вече сградата на Завода. Десетина минути още, и щях да съм до детската ясла на Петьо.
После тия минути ги направих час ходене по магазините, увеличих ги с още един и когато накрая наистина отидох в детската ясла, бе притъмняло.
Докато се приберем, тъмното съвсем изгони деня, светнаха уличните лампи. По установен вече ред Петьо чете книжка с Владислав, вечеряхме, след което за него бе време за сън.
По същото време започваше и телевизионният сериал на госпожа Първанова. Предпочиташе да го преживява сама, пожела на всички лека нощ и се затвори в кухнята.
За мен остана телевизорът в хола, но след като прехвърлих каналите му докрай и не открих нищо интересно, се върнах при заспалия Петьо. Не ми се четеше книга, не ми се спеше…
Изобщо не ми се правеше нищо. Глупавият навик на Владислав да прекарва тия часове пред компютъра, не ми позволяваше дори да поговоря с него.
За каквото и да е, просто ми се искаше сега да чуя човешка реч, аз да отговоря нещо.
Станах да отида до стаята му, неудобството ме отказа, спрях се. Нямаше да ми се разсърди и все пак… Накрая минах тихо по килима на коридора, почуках на вратата му.
